Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Дан Симънс. Олимп

Американска, първо издание

Поредица: „Избрана световна фантастика“ 121

 

Превод: Крум Бъчваров, Венцислав Божилов, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megahrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 55

ИК „Бард“, 2005

История

  1. — Добавяне

77.

Градът и бойното поле на Троя — древния Илион — не представляваше кой знае каква гледка от 5000 метра височина.

— Това ли е? — попита главен центурион Меп Аху от пътническото отделение. — Тук ли сме се сражавали с гърците и троянците? На този обрасъл хълм и късче земя?

— Преди шест хиляди години — каза Манмът от командната ниша на „Смуглата дама“ в товарния отсек на спускателния кораб.

— И в друга вселена — обади се Орфу от нишата си в трюма на подводницата.

— Нищо особено — каза Сума IV от пилотското отделение на спускателния кораб. — Продължаваме ли?

— Само още една обиколка, моля — каза Манмът. — Можем ли да се спуснем малко? Да прелетим над равнината между хребета и морето? Или над брега?

— Не — каза Сума IV. — Увеличи образа с помощта на оптиката. Няма да рискувам да се доближавам толкова много до забранителното поле над пресушеното Средиземно море. Нито пък да се спускам толкова ниско.

— Мислех да се доближим малко повече, за да може термалният радар на Орфу да получи по-ясни сигнали — обясни Манмът.

— Добре съм — избуботи по интеркома приятелят му.

Спускателният кораб направи още една обиколка на височина 5000 метра. Най-западната точка на кръга бе над руините на хълма и на повече от километър от мястото, където започваше Средиземноморският басейн. Манмът увеличи образа от основната си камера, изключи останалите уреди и се загледа надолу, изпълнен със странно чувство за тъга.

Останките от руините лежаха на един хребет, продължаващ на запад към кривата на егейския бряг — тук никога не бе имало истински залив, а само леко извиване на брега, където в древността корабите бивали завързвани за колове или задържани с помощта на каменните си котви. И където Агамемнон и останалите гръцки герои изтеглили стотиците си черни кораби.

По онова време Средиземно, или винотъмното море, се простирало в безкрая на запад. А сега зад лекото трептене на постчовешкото забранително поле, което можеше да прекъсне енергията на кораба за частица от секундата, се простираше само прах, скали и далечни зелени поля — сухият Средиземноморски басейн. Лесно се различаваха и древните острови, които някога се бяха издигали от водите — островите, завладени от Ахил преди нападението срещу Троя — Лесбос и Тенедос, които сега се открояваха само като стръмни, покрити с гори хълмове със скалисти основи, забиващи се в пясъчното дъно на басейна.

Между пресушеното Егейско море и хребета с руините на Троя Манмът можеше да различи широката около километър и половина алувиална равнина. Сега тя бе покрита с гора и шубраци, но дребният моравек лесно си я представяше такава, каквато е била по времето на Одисей, Ахил, Хектор и останалите воини — около четири и половина километра плитко море, блата и песъчливи алувиални равнини, изпълнен с хора бряг, след това широката равнина между брега и града — сега покрита с гора, но напълно оголена през десетте години събиране на дърва за приготвяне на храна и погребални клади.

На север все още можеше да се види вода — протокът, наричан някога Дарданели, Хелеспонтът, заприщен от блестящите силови ръце, подобно на онези между Гибралтар и Африка в западния край на пресушеното Средиземноморие.

— Постчовеците трябва да са изградили някаква огромна подземна отводнителна система, иначе всичко щеше да е потопено — обади се по вътрешната връзка Орфу, сякаш изучаваше района с помощта на радара и другите уреди.

— Да — излъчи Манмът, без да се интересува особено от инженерните аспекти. Мислеше си за лорд Байрон, за Александър Велики и за всички онези, тръгнали на поклонение до Илион, до Троя, до това странно свещено място.

„Всеки камък тук си има име“. Думите сякаш изникнаха в ума на Манмът. Кой беше написал това? Лукан?[1] Може би. По всяка вероятност.

А сега на възвишението се виждаха само сиво-белите белези на скалата. Купчина камъни, всички до един безименни. Манмът осъзна, че гледа руините на руините — някои от тези драскотини и белези вероятно бяха от времето на фанатика на тема Троя и археолог-аматьор Шлиман и неговите безотговорни и брутални разкопки от 1870 година — преди повече от три хиляди години на тази истинска Земя.

Мястото вече не беше особено. Последното име, с което бе познато на всяка човешка карта, бе Хисарлък. Скали, изсъхнали дървета, алувиална равнина и висок хребет, гледащ на север към Дарданелите и на запад към Егейско море.

Но във въображението си Манмът виждаше ясно къде са се сблъсквали армиите в равнините на Скамандър и Симоент. Виждаше къде са се издигали стените и откритите кули на Илион на местата, където дългият хребет се спускаше рязко към морето — още тогава гърците го нарекли Трънливия хълм, но жреците и жриците в троянските храмове често го споменавали като Могилата на Мирина — и си спомни как бе видял лицето на Зевс да се издига на юг като гъбата на някаква атомна бомба преди няколко месеца.

Преди шест хиляди години.

Докато спускателният кораб завършваше последната си висока обиколка, Манмът различи великата Скейска порта, която бе задържала крещящите гърци — в наблюдаваната от самия Манмът „Илиада“ нямаше огромен дървен кон, а голямата главна улица минаваше през пазара и централните фонтани до двореца на Приам, разрушен при бомбардировките преди повече от десет месеца негово време. Непосредствено на североизток от него се намираше величественият храм на Атина. На мястото, където сега имаше само скали и шубраци, Манмът от Европа виждаше оживената Дарданска порта, главната стражева кула и мястото на север от нея, където навремето Елена…

— Тук няма нищо — каза пилотът им Сума IV по интеркома. — Махам се оттук.

— Да — каза Манмът.

— Да — избуботи Орфу по комуникационната линия.

Поеха на север, прибраха крилете за бавен полет и отново преодоляха звуковата бариера. Ехото от звуковия удар остана незабелязано от двете страни на пустите Дарданели.

 

 

— Вълнуваш ли се? — попита Манмът приятеля си по личната линия. — След няколко минути ще стигнем Париж.

— Кратера, където някога се е намирал центърът на Париж — отвърна Орфу. — Мисля, че онази черна дупка преди хилядолетия е видяла сметката на апартамента на Пруст.

— И все пак той е писал именно там — каза Манмът. — Както и за известно време и един приятел на име Джеймс Джойс, ако не се лъжа.

Орфу избоботи.

— Защо никога не си ми казвал, че си толкова голям почитател на Джойс, колкото и на Пруст? — настоя Манмът.

— Никога не е ставало дума.

— Но защо тези двамата са в центъра на вниманието ти, Орфу?

— А ти защо си избрал Шекспир, Манмът? И защо сонетите вместо пиесите? Защо Смуглата дама и момъка, вместо „Хамлет“ например?

— Не, отговори на въпроса ми — каза Манмът. — Моля те.

Настъпи тишина. Манмът се заслуша в рева на постояннотоковия въздушнореактивен двигател зад и над тях, в съскането на минаващия през вентилатори и клапани кислород, в статичния шум по основните комуникационни линии.

Накрая Орфу проговори.

— Помниш ли сладкодумната ми реч на „Кралица Маб“ за това как големите творци — сингуларностите на гения — могат да породят нови реалности? Или най-малкото да позволят създаването на универсални брана-дупки към тях?

— Как бих могъл да забравя? Не предполагах обаче, че говориш сериозно.

— Съвсем сериозно говорех — избуботи Орфу. — Интересът ми е към човешките същества от двадесети — двадесет и втори век по тяхното християнско летоброене. Много отдавна реших, че именно Пруст и Джойс са съзнанията, акуширали при раждането на този период.

— Доста съмнителна препоръка, доколкото си спомням историята — тихо каза Манмът.

— Не. Искам да кажа, да.

Летяха мълчаливо още няколко минути.

— Искаш ли да чуеш едно стихотворение, на което се натъкнах като съвсем малък, току-що излязъл от растителните сандъци и заводските конвейери?

Манмът се опита да си представи един млад, новороден Орфу от Йо. Отказа се.

— Да. Кажи ми го.

Никога не бе чувал буботещият глас на приятеля му да изрича поезия. Беше странно и същевременно приятно.

Мъртвороден
I.

Малък червенобузест Руби Блум в лоното на мама,

червена светлина изпълва сънени нефокусирани бдения.

Моли потраква с дълги игли и плете червена вълнена дрешка,

усеща как малко краче се опира в корема й.

Мънички сънища поглъщат плода, подготвят го за аромата на яслата.

II.

Мъж деликатно избърсва устни с червена салфетка.

Очи, насочени към море от облаци над високи тухлени комини,

потопени във внезапния спомен за стъблата на глога, докосващи се в бурята.

Протяга мънички ръце към шумолящите розови цветчета.

Аромати на отдавна отминали дни се сгушват в ниските криле на мъничките ноздри.

III.

Единадесет дни. Единадесет живота на малко създание, излизащо от какавида.

Единадесет смълчани утрини на топлина и пълзящи по паркета сенки.

Единадесет хиляди удара на сърцето, преди да падне нощта и мрак да покрие езерцето на двора.

Единадесет, отбелязано от стрелките на часовника, когато го слагаше на гърдите си.

Единадесет дни гледаха спящото розово телце върху червената вълна.

IV.

Фрагменти от роман изпълваха въображението му,

но хвърчащи страници се понесоха през тъмните канали на ума му.

Някои празни, на други имаше само бележки под линия.

Мъчително изстрада контракциите на своето въображение.

Но изразени с мастило, спомените не преживяха нощта.

Когато буботенето на йониеца по интеркома затихна, Манмът помълча известно време, опитваше се да оцени качеството на творбата. Имаше проблем с това, но знаеше, че стихотворението означава много за Орфу от Йо — в края на рецитацията гласът на огромния моравек почти трепереше.

— От кого е? — попита Манмът.

— Не зная — отвърна Орфу. — На някаква поетеса от двайсет и първи век, но името й било забравено още през Изгубената епоха. Нали помниш, попаднах на него като млад, още преди наистина да прочета Пруст, Джойс или който и да било друг сериозен човешки автор. И точно това стихотворение свърза за мен Джойс и Пруст като две страни на едно и също съзнание. Сингуларност на човешки гений и проницателност. Така и не успях да проумея това схващане.

— Горе-долу като първия път, когато попаднах на сонетите на Шекспир… — започна Манмът.

— Включете видеоканала от „Кралица Маб“ — нареди Сума IV на всички на борда.

Манмът активира връзката.

Две човешки същества се съвкупяваха бурно на широко легло с копринени чаршафи и ярки вълнени завивки. Енергията и настойчивостта им поразиха Манмът, който бе чел достатъчно за човешките сексуални контакти, но никога не се бе замислял да прегледа видеозаписи от архивите.

„Какво показват? — попита Орфу по личния им канал. — Получавам шантави телеметрични данни — високо кръвно, приток на допамин, адреналин, побеснял пулс… да няма някакъв смъртен двубой?“

„Ааа…“ — успя само да каже Манмът. Фигурите се претърколиха, без да се разделят и без да спират да се движат ритмично, почти френетично. За първи път моравекът видя лицето на мъжа.

Одисей. Жената като че ли бе Сикоракса, която бе посрещнала ахейския им пътник на орбиталния астероиден град. Сега разголените й гърди и задник изглеждаха още по-големи, макар че точно в момента гърдите й бяха сплескани от гръдния кош на Одисей.

„Ъъъ…“ — отново започна Манмът.

Сума IV го измъкна.

— Този канал не е важен. Превключете на предните камери на спускателния кораб.

Манмът се подчини. Знаеше, че Орфу се обръща към термалния радар и другите източници на данни, които е в състояние да ползва.

Наближаваха превърнатия в кратер от черната дупка Париж, но точно като на снимките от „Кралица Маб“, не се виждаше никакъв кратер, а само една катедрала-купол, изградена сякаш от подобен на мембрана син лед.

— Къде е нашият многорък приятел, построил това нещо? — излъчи Сума IV към „Кралица Маб“.

— От орбита не засичаме никакви брана-дупки — моментално отговори Астейг/Че. — Не ги откриват нито сензорите на кораба, нито камерите на посетите спътници. Нещото като че ли временно прекъсна пируването в Аушвиц, Хирошима и на другите места. Може би се е върнало в Париж.

— Така е — обяви Орфу по общия канал. — Вижте термичните данни. Нещо много голямо и противно се е настанило точно в центъра на синята паяжина, под най-високата част на купола. Има много термални отвори — сякаш загрява гнездото си с топлината на кратера. Но то си е там, няма съмнение. В инфрачервения спектър почти могат да се различат стотиците прекалено уголемени пръсти под топлите области на светещия мозък.

— Е, най-сетне сме в твоя Париж — каза Манмът по личния канал. — Градът на…

По-късно Манмът така и не успя да разбере как Сума IV бе успял да реагира толкова бързо, макар да бе свързан с управлението и централния компютър на спускателния кораб.

Шестте мълнии изскочиха от различни части на огромния син купол. Спасиха се единствено благодарение на височината и изумителните рефлекси на цилота.

Спускателният кораб превключи от постояннотоковия въздушнореактивен на избягващия реактивен двигател, рязко изви с натоварване 75 g, пикира, превъртя се и започна да се издига на север, но въпреки това шестте милиардволтови мълнии го пропуснаха само с неколкостотин метра. Имплозията и ударната вълна на гръмотевицата ги преметнаха два пъти, но Сума IV не изгуби управлението. Крилете се свиха и корабът се понесе напред.

Пилотът отново рязко зави, нарочно превъртя кораба, включи пълния активен стелт, предприе контрамерки и изпълни въздуха над парижката катедрала-купол от син лед с електронни смущения.

Десетина огнени топки се издигнаха от погребания под леда град, втурнаха се в небето със скорост три маха и ги затърсиха, увеличавайки скоростта си. Манмът гледаше радара с нещо повече от небрежен интерес; знаеше, че Орфу със своята пряка връзка със сензорния радар чувства приближаващите ги плазмени ракети.

Те не успяха да открият спускателния кораб. Сума IV вече ги бе изпреварил, бе достигнал височина 32 000 метра и продължаваше да се издига към покрайнините на атмосферата. Огнените топки експлодираха на различни височини под тях и ударните им вълни се припокриха като яростни вълни в езеро.

— Защо този шибаняк… — започна Орфу.

— Тишина! — рязко нареди Сума IV. Спускателният кораб се превъртя, пикира, обърна се на юг, разшири сферата на радарното и електронното смущаване и отново започна да се издига към космоса. Нямаше нови огнени топки и мълнии от града, който се отдалечаваше зад тях с огромна скорост, вече на 600 километра надолу и зад тях, и ставаше все по-малък и по-малък с всяка секунда.

— Май нашият многорък приятел има оръжия — обади се Манмът.

— Ние също — разнесе се гласът на Меп Аху по общия канал. — Мисля, че трябва да му пуснем една бомба… да му позатоплим малко гнездото. Десет милиона градуса по Фаренхайт ще свършат работа на първо време.

— Тихо! — отново заповяда Сума IV от пилотското място.

По общия канал се разнесе гласът на премиер интегратора Астейг/Че.

— Приятели, имаме… имате… проблем.

— Благодаря, че ни осведоми — избуботи Орфу. Пак беше забравил, че е свързан към общата мрежа.

— Не — каза премиер интеграторът. — Нямам предвид атаката на многоръкото същество. Говоря за много по-сериозен проблем. При това точно под сегашната ви траектория. Сензорите ни още не са определили дали не са ви последвали.

— По-сериозен ли? — обади се Манмът.

Много по-сериозен — каза премиер интегратор Астейг/Че. — При това се боя, че не е един… а седемстотин шейсет и осем проблема.

Бележки

[1] Римски поет (39–65). — Б.пр.