Дан Симънс
Олимп (47)

47.

През първата студена и дъждовна нощ войниксите не се нахвърлиха със стотици и хиляди нагоре по Гладната скала. Не атакуваха и втората нощ. На третата всички бяха останали без сили от глад или се чувстваха ужасно зле от простудите, грипа, началните фази на пневмонията или раните (лявата ръка на Деймън го болеше и пулсираше болезнено — нали калибанът от кратера Париж беше отхапал два от пръстите му — и той бе замаян през повечето време), но войниксите така и не идваха.

Ада се свести на втория ден. Раните й бяха много — порязвания, охлузвания, счупена китка на дясната ръка, две счупени леви ребра — но единствените, които представляваха опасност за живота й, бяха сериозното мозъчно сътресение и натравянето от дима. Дойде на себе си с ужасно главоболие, мъчителна кашлица и мъгляви спомени от последните часове от Ардиското клане. Умът й обаче бе ясен. Спокойно изброи имената на приятелите, за които не бе сигурна дали е сънувала, или наистина е видяла как умират. Само клепките й потрепваха, когато Греоги отвръщаше унило на въпросите й.

— Петър? — тихо попита тя, като се мъчеше да не се закашля.

— Мъртъв.

— Реман?

— Мъртъв.

— Ем?

— Мъртва, с Реман.

— Пиън?

— Мъртва. Една скала смаза гръдния й кош. Умря тук, на Гладната скала.

— Сейлъс?

— Мъртва.

— Оулио?

— Мъртва.

И така нататък. Накрая Ада се отпусна на мръсната раница, която й служеше за възглавница. Лицето й бе бяло като платно под спечената кръв и саждите.

Деймън клечеше до тях. Невидимото яйце на Сетебос блестеше в раницата му.

— Някои от по-важните хора оцеляха, Ада — каза той. — Боуман е тук… и Кейман. Кейман е един от първите ученици на Одисей и е сиглирал всичко, което е успял, за военната история. Лейман изгуби четири пръста на дясната си ръка, докато защитаваше Ардис, но сега е тук и е жив. Лоус и Стоуман са тук, както и някои от хората, които пратих на моята предупредителна факс експедиция — Кол, Око, Ел и Едид. А, Том и Сайрис също оцеляха.

— Добре — каза Ада и се закашля. Том и Сайрис бяха най-добрите медици в Ардис.

— Само че не успяха да спасят нищо от апаратурата и лекарствата — каза Греоги.

— Какво имаме? — попита тя.

Той сви рамене.

— Оръжията, които си носехме, но без достатъчно иглени заряди. Дрехите на гърба си. Няколко мушами и одеяла, под които прекарахме последните три нощи на студения дъжд.

— Върнахте ли се в Ардис да погребете падналите? — попита Ада. Гласът й бе спокоен, като се изключеше хриптенето и кашлицата.

Греоги стрелна с очи Деймън и извърна поглед настрани, към ръба на високата скала. После каза:

— Не. Опитахме. Войниксите ни чакат. Дебнат ни.

— Успяхте ли да вземете запаси от Ардис Хол? — попита ранената.

— Нищо особено. — Греоги поклати глава. — Всичко свърши, Ада. Свърши.

Ада кимна. Повече от две хилядолетия семейна история и гордост — погребани и потънали завинаги в небитието. Но сега не мислеше за Ардис Хол, а за оцелелите си хора — ранени, мръзнещи и изпаднали в безизходица на мизерната Гладна скала.

— Как сме с храната и водата?

— Събираме дъждовна вода с мушамите и успяхме да отскочим с аероскутера на един бърз лов — отвърна Греоги, очевидно зарадван от смяната на темата. — Предимно зайци, но снощи ударихме и един лос. Още вадим кристалните игли от него.

— Защо войниксите още не са ни довършили? — попита Ада. Любопитството се долавяше съвсем слабо в гласа й.

— Е това вече е добър въпрос — обади се Деймън. Имаше своя теория по темата, но бе прекалено рано да я излага.

— Не е защото се страхуват от нас — каза Греоги. — Долу в гората са се събрали най-малко две, дори три хиляди от тия проклети неща, а амунициите ще ни стигнат да видим сметката само на стотина-двеста. Могат да се покатерят на скалата когато си пожелаят. Но просто не го правят.

— Опитали сте факс павилиона, нали? — каза Ада.

— Войниксите ни бяха направили засада там. — Греоги присви очи към синьото небе. За първи път денят бе слънчев и всички се опитваха да изсушат дрехите и одеялата си: бяха ги проснали на плоския връх на Гладната скала. Все още бе зима — най-лошата, която помнеха обитателите на Ардис — И всички трепереха.

— Правехме проби — каза Деймън. — Можем да съберем дванайсет души в аероскутера — два пъти повече от предвиденото, — но при повече ИИ отказва да лети. А и с дванайсет е маневрен като свиня.

— Колко казваш, че сме успели да се доберем дотук? — попита Ада — Само петдесетима ли?

— Петдесет и трима — каза Греоги. — Девет от тях — заедно с теб до тази сутрин — бяха в прекалено тежко състояние, за да могат да пътуват.

— Вече са осем — твърдо каза Ада. — Значи ще ни трябват пет курса с аероскутера, за да измъкнем всички — разбира се, стига войниксите да не ни нападнат веднага щом започнем евакуацията и стига да имаме къде да отидем.

— Да, стига да имаме къде да отидем — съгласи се Греоги.

 

 

Когато Ада отново потъна в сън — в сън, увери ги Том, а не в онова близко до кома състояние, в което бе доскоро, — Деймън свали внимателно раницата си и отиде до ръба на Гладната скала. Долу се виждаха войниксите. Кожените им гърбици и безглавите им сребристи тела се придвижваха между дърветата. От време на време група войникси минаваше — на пръв поглед с определена цел — през широката поляна от южната страна на Гладната скала. Нито един не поглеждаше нагоре.

Греоги, Боуман и тъмнокосата Едид дойдоха да видят какво прави.

— За скачане ли си мислиш? — попита Боуман.

— Не — отвърна Деймън. — Чудя се обаче дали нямате някакво въже… достатъчно дълго, за да ме спуснете колкото да стигна до някой войникс?

— Имаме тридесетина метра — отвърна Греоги. — Това обаче означава двадесет или двадесет и пет метра над тях… не че ако не решат, няма да могат да се покатерят и да те докопат. Защо искаш да слезеш при тях?

Деймън клекна, подпря раницата си на скалата и измъкна яйцето на Сетебос. Останалите също клекнаха и го загледаха.

Още преди да го попитат, им разказа как се е сдобил с него.

— Защо? — попита Едид.

Деймън сви рамене.

— Просто реших, че ако…

— Акото мирише и цапа гащи — прекъсна го дребната тъмнокоса жена. Деймън си помисли, че сигурно вече е влязла в четвъртата си двайсетилетка. Естествено трудно можеше да се прецени заради булаторните подмладявания, но по-възрастните старостилни човеци обикновено бяха по-самоуверени от по-младите.

Деймън закрепи светещото леко пулсиращо сребристобяло яйце в една пукнатина в скалата, за да не се търкулне, и каза:

— Докоснете го.

Боуман опита пръв — посегна с разперени пръсти към яйцето, сякаш предчувстваше топлината, която струеше от него, и бързо отдръпна ръка, сякаш го е ухапало, и възкликна:

— Ама…

— Да — каза Деймън. — И с мен е така, като го докосвам. Сякаш изсмуква енергия от теб — нещо от самото ти сърце. Или от душата.

Греоги и Едид също опитаха, но и двамата също бързо дръпнаха ръце.

— Строши го — каза Едид.

— Ами ако Сетебос дойде да си го търси? — възрази Греоги. — Нали знаеш, майките правят такива неща, когато им отмъкват яйцата. Пазят си ги. А когато майката е мозък с размерите на чудовище, с жълти очи и с десетки ръце…

— И аз си помислих за това — каза Деймън.

— И? — обади се Едид.

Макар да я познаваше само от няколкото месеца в Ардис Хол, тя винаги му бе изглеждала практична и разумна. Това бе една от причините, поради която я бе включил в експедицията по факса.

— Искаш ли да го строша аз? — Едид се изправи и си сложи кожени ръкавици. — Да видим докъде мога да мятам и дали ще уцеля някой войникс.

Деймън изхъмка.

— Определено не ми се иска да се излюпи на върха на Гладната скала — каза Боуман. Беше извадил арбалета си и се целеше в млечнобялото яйце. — Нали ни разказа какви ги е надробило мама-тате в кратера Париж. Е, мисля, че дори и едно малко Сетебосче може да ни избие всичките.

— Чакайте — каза Деймън. — Още не се е излюпило. Студът може и да не е достатъчен да го убие — да го направи безжизнено, но може да забави узряването му… или както там му се вика на периода на развитие на яйцето на чудовище. Искам да пробвам нещо, преди да го унищожим.

 

 

Използваха аероскутера. Греоги управляваше. Боуман и Едид бяха клекнали отзад с готови иглени пушки. Силовото поле беше изключено.

Войниксите се размърдаха в сенките под дърветата в отсрещния край на поляната, на не повече от стотина метра от тях. Скутерът увисна на трийсет метра над поляната, така че войниксите да не могат да скочат и да ги достигнат.

— Сигурен ли си? — попита Греоги. — По-бързи са от нас.

Деймън само кимна. Гърлото му се беше свило и не можеше да говори.

Аероскутерът пикира. Деймън скочи. Аероскутерът се понесе вертикално нагоре, подобно на сребрист скоростен асансьор с формата на диск.

Заредената иглена пушка бе преметната на рамото му, но вместо нея Деймън свали раницата си, измъкна яйцето на Сетебос наполовина навън, като внимаваше да не го докосва с голи ръце. Дори под ярките слънчеви лъчи нещото светеше като радиоактивно мляко.

Деймън закрачи към войниксите в отсрещния край на поляната, сякаш им предлагаше дар. Нещата явно го наблюдаваха с инфрачервените сензори в металните си гръдни кошове. Няколко се завъртяха, за да го задържат в обсег. От горските сенки се появиха още войникси и застанаха на края на поляната.

Погледна нагоре, към висящия на двайсетина метра аероскутер и готовите за стрелба иглени карабини на Боуман и Едид, без да забравя, че тичащ войникс развива повече от сто километра в час. Съществата можеха да се доберат до него, преди аероскутерът да се гмурне и да зависне отгоре. А ако нещата бяха повече, нямаше да го спаси никакъв прикриващ огън.

Деймън крачеше с наполовина изваденото от раницата му блестящо яйце на Сетебос — то приличаше на някакъв надзъртащ от опаковката си подарък за двайсетилетка. По едно време яйцето се размърда. Деймън така се стресна от вътрешното движение и внезапно засиленото светене, че едва не изпусна нещото, в последния момент хвана здраво изпокъсаната мръсна тъкан на раницата, поколеба се мъничко и продължи да върви. Вече бе толкова близо до струпалите се войникси, че усещаше носещата се от тях миризма на стара кожа и ръжда.

Засрами се, когато се усети, че ръцете и краката му леко треперят. „Просто съм прекалено тъп, за да измисля нещо по-умно“ — помисли си. Но друг начин нямаше. Не и като се имаше предвид сериозното положение, в което се намираха оцелелите от Ардис. Не и със задаващия се глад и жажда.

Намираше се на по-малко от петнадесет метра от група от най-малко тридесет войникса. Вдигна яйцето на Сетебос като талисман и закрачи право към тях.

Оставаха още десет метра, когато войниксите започнаха да изчезват в гората.

Деймън ускори крачка. Вече почти тичаше. Войниксите от всички страни се отдалечаваха.

Макар и да се страхуваше, че може да се спъне и да строши яйцето (в ума му се мярна противният образ на разцепваща се черупка и малък мозък на Сетебос, размахващ десетки бебешки ръчички и пипалца, преди да скочи върху лицето му), Деймън се насили да продължи да тича към отстъпващите войникси.

Съществата превключиха на пълна скорост и препуснаха надалеч — стотици от тях се разбягваха във всички посоки подобно на подплашени от хищници тревопасни в някоя праисторическа равнина — и Деймън тича, докато не остана без сили.

Рухна на колене, притиснал раницата към гърдите си, усещаше как яйцето се размърдва, как енергията изтичаше от него към злото нещо; накрая го отблъсна от себе си и го остави с погнуса на земята подобно на някаква отрова — каквото си беше.

Греоги приземи аероскутера.

— Мили Боже — промълви пилотът. — Мили Боже.

Деймън кимна.

— Върни ме до подножието на Гладната скала. Ще чакам с яйцето, докато не смъкнеш онези, които могат да изминат пеш онзи километър и половина до факс павилиона. Аз ще ги водя. Можеш да превозиш слабите и ранените по въздуха.

— Какво… — почна Едид, но млъкна и поклати глава.

— Да — каза Деймън. — Спомних си телата на войниксите в синия лед на кратера Париж. Всички бяха замръзнали, докато бягаха от Сетебос.

Седна на ръба на аероскутера с раница в скута, докато се носеха обратно към Гладната скала на удобната височина от два метра над земята. Между дърветата и по поляните не се виждаше нито един войникс.

— Къде ще се прехвърлим? — попита Боуман.

— Не зная — каза Деймън. Изведнъж се почувства ужасно изморен. — Ще го измисля, докато вървим по пътя от Ардис.