Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Дан Симънс. Олимп

Американска, първо издание

Поредица: „Избрана световна фантастика“ 121

 

Превод: Крум Бъчваров, Венцислав Божилов, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megahrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 55

ИК „Бард“, 2005

История

  1. — Добавяне

67.

Много неща се случиха наведнъж.

„Кралица Маб“ — дългият триста и четиридесет метра кораб — започна маневрата по забавяне на скоростта в атмосферата. Заоблената й тласкателна плоча бе опъната през задницата й. Чинията и корабът бяха заобиколени от пламъци и бушуваща плазма.

На височината на йонните бури около рязко намаляващия скоростта си космически кораб Сума IV освободи спускателния кораб.

Също като кораба, който бе откарал Манмът и Орфу на Марс, никой не си бе направил труда да му даде име — в късовълновите им разговори той си бе останал просто „спускателен кораб“. „Смуглата дама“ бе на сигурно място в трюма му и седящият в еконишата си Манмът наблюдаваше видеоизображенията от самия спускателен кораб и от „Кралица Маб“ — как покритият със стелт обшивка овоид бързо се отдалечава от обхванатия в пламъци кораб-майка, втурва се през горните слоеве на атмосферата със скорост, петкратно надвишаваща скоростта на звука, и най-сетне разгъва късите си високоскоростни криле, след като скоростта достигна някакви си три маха.

Първоначално генерал Бех бин Адее смяташе да се спусне с разузнавателния кораб, но надвисналата заплаха от срещата с астероида на Гласа бе накарала всички премиер интегратори да гласуват за оставането му на борда на „Кралица Маб“. Главен центурион Меп Аху седеше в креслото на пътническо-товарния отсек зад главния контролен мехур в горната част на кораба, а зад него, закопчани в мрежестите си седалки, стиснали тежките енергийни оръжия между черните си колене с шипове, седяха астровеките от взвода му — двадесет и пет щурмоваци от Астероидния пояс, размразени неотдавна и инструктирани на борда на „Кралица Маб“.

Сума IV бе отличен пилот. Манмът се възхити на начина, по който ганимедецът водеше кораба през горните слоеве на атмосферата и използваше двигателите толкова за кратко, че корабът сякаш летеше самичък. Усмихна се, като си спомни за катастрофалното им гмурване с Орфу през атмосферата на Марс. Разбира се, онзи кораб бе силно повреден, но все пак Манмът не можеше да не оцени един истински пилот, когато го видеше в действие.

„Данните и радарният профил са впечатляващи — излъчи Орфу от трюма. — Как изглежда в действителност?“

„Синьо и бяло — отвърна Манмът. — Всичко е синьо и бяло. Много по-прекрасно от снимките. Цялата Земя под нас е океан“.

„Цялата?“ — каза Орфу и Манмът си помисли, че това е един от малкото случаи, когато приятелят му сякаш е изненадан.

„Цялата. Воден свят — син океан, милиони отразени слънчеви лъчи, бели облаци — перести, купести, слоесто-купести, наближаващи от хоризонта към нас… не, чакай. Това е ураган с ширина поне хиляда километра. Виждам окото му. Бяло, въртящо се, могъщо, изумително“.

„Следата ни е незначителна — излъчи Орфу. — Тръгва право от Антарктида и пресича Атлантическия океан, движи се на североизток“.

„«Кралица Маб» вече е извън атмосферата и се намира от другата страна на планетата — каза Манмът. — Посетите комуникационни сателити работят идеално. Скоростта на «Кралица Маб» е намалена до петнадесет километра в секунда и се понижава още. Корабът се издига обратно към координатите в полярния пръстен и забавя с йонния си двигател. Траекторията е добра. Насочва се към мястото на срещата, което ни посочи Гласът. Все още никой не е стрелял по него“.

„Още по-добре, че никой не е стрелял по нас“ — отвърна Орфу.

Сума IV позволи на атмосферното триене да намали скоростта им под звуковата веднага щом прекосиха грамадата на Африка. По план трябваше да прелетят над пресушеното Средиземно море, като филмират и събират данни за странните конструкции по някогашното дъно, но сега инструментите им показваха наличието на някакво поглъщащо енергията поле, издигащо се като купол на височина четиридесет хиляди метра над пресъхналото море. Можеха да влетят в него и съвсем да престанат да летят. Всъщност според Сума IV, ако го направеха, всички моравеки на борда можеха да спрат да функционират. Ганимедецът рязко отклони спускателния кораб на изток през пустинята Сахара и описа широка дъга около безводното Средиземноморие.

 

 

Потокът данни от „Кралица Маб“ продължаваше да постъпва, пренасян през екраниращата маса на планетата от многобройните комуникационни сателити с големината на снежинка.

Големият космически кораб бе стигнал до получените от Гласа координати — малък обем празно пространство непосредствено до орбиталния пръстен, на около две хиляди километра от астероидния град, от който Гласът предаваше съобщенията си. Очевидно Гласът не желаеше задвижваната с атомни бомби „Кралица Маб“ да се приближава прекалено много до орбиталния му дом.

Освен реалновремевите данни спускателният кораб получаваше и информация от двадесет широколентови теснолъчеви канала — от многобройните камери и външни сензори на „Кралица Маб“, комуникационни ленти от мостика, данни от повърхността, изпращани от многобройните посети сателити, както и голямо количество информация от Одисей. Моравеките не само бяха натъпкали облеклото на човека с нанокамери и молекулярни предаватели, но и го бяха упоили през последния му период на сън и се бяха заели да нанесат скенери върху кожата на челото и ръцете му, но за своя огромна изненада бяха открили, че Одисей вече има нанокамери там… Слуховите му канали също бяха модифицирани — много преди да попадне на борда на „Кралица Маб“, както се оказа — с наноклетъчни приемници. Моравеките модифицираха всички тези устройства така, че да предават всеки образ и звук на рекордерите на кораба. По тялото му бяха поставени и други сензори, така че дори да умреше по време на предстоящата среща, данните за обстановката около тялото щяха да продължат да постъпват.

В момента Одисей се намираше на мостика заедно с премиер интегратор Астейг/Че, Ретроград Синопесен, щурман Чо Ли, генерал Бех бин Адее и другите главни моравеки.

Внезапно Орфу и Манмът се ококориха на получените реалновремеви данни от комуникационния канал на „Кралица Маб“.

— Получаваме мазерно съобщение — каза Чо Ли.

— ПРАТЕТЕ ОДИСЕЙ САМ — разнесе се страстният женски глас от астероидния град. — ИЗПОЛЗВАЙТЕ НЕВЪОРЪЖЕНА СОВАЛКА. АКО ОТКРИЯ ОРЪЖИЯ НА КОРАБА МУ ИЛИ КАКВИТО И ДА БИЛО ОРГАНИЧНИ ИЛИ ИЗКУСТВЕНИ СПЪТНИЦИ С НЕГО, ЩЕ ВИ УНИЩОЖА.

— Играта загрубява — каза Орфу от Йо по общия вътрешен канал.

Моравеките в спускателния кораб наблюдаваха само с една секунда закъснение как Ретроград Синопесен придружи Одисей до хангар номер осем. Тъй като всички стършели бяха въоръжени, само монтажните совалки от Фобос, които все още се намираха на борда на „Кралица Маб“, можеха да задоволят изискванията на Гласа.

Монтажната совалка беше малка — дистанционно управляван овоид, в който едва се побираше възрастно човешко същество без никакви животоподдържащи системи освен за въздух и отопление. Ретроград Синопесен помогна на ахейския воин да се промуши в натъпканото с кабели и платки пространство.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита той.

Одисей впери поглед в паякообразния моравек от Амалтея.

— Не мога да намеря покой от пътуване — каза той на гръцки. — Ще изпия живота до дъно; през цялото време се радвах и страдах, сам и с другари обични; на бряг и сред бурни вълни, когато дъждовни хиади ядосват морето; превърнах се в име… Много видях и много научих; хора, градове и привички, климат, съвети, царе, а и себе самия, но всички почитах; радостта на боя със равни узнах, в полята зелени на ветровитата Троя… Колко ужасно е да спреш, да сложиш край, да ръждясаш, бездеен блясък да губиш! Сякаш животът е дишане. Живот над живота е малко, и малко остава във мен; но всеки час без тишината вечна готви нещо голямо и ново; и долно ще бъде да трупам имане… Затвори проклетата врата, паяк такъв.

— Но това е… — започна Орфу от Йо.

— Той посещаваше библиотеката на „Кралица Маб“… — започна Манмът.

— Шшшшт! — заповяда Сума IV.

Гледаха как се затваря люкът на совалката. Ретроград Синопесен остана в хангара, хванат за една подпора, за да не бъде изхвърлен навън заедно с въздуха, докато малката совалка излезе в космоса, задвижвана от безшумните си пероксидни дюзи. Яйцеобразният кораб се разклати, стабилизира се, насочи носа си към орбиталния астероиден град — блестяща точица сред хилядите подобни точици на п-пръстена — и набра скорост към Гласа.

— Наближаваме Ерусалим — каза Сума IV по интеркома.

Манмът насочи вниманието си към различните монитори и сензори на спускателния кораб.

„Кажи ми какво виждаш, приятелю“ — излъчи Орфу.

„Добре… все още сме на височина двадесет километра. Без увеличение пресъхналото Средиземно море се вижда на шейсет до осемдесет километра на запад. Представлява същинска мозайка от червени скали, черна почва и нещо, което прилича на зелени полета. Покрай брега има огромен кратер на мястото, където някога е била ивицата Газа — нещо като кратер от метеорит, подобен на тесен залив с формата на полумесец. След това сушата се издига в планина и там е Ерусалим, върху собствено възвишение“.

„Как изглежда?“

„Само малко да увелича образа… да. Сума IV е наложил върху образа сателитни снимки от миналото и ясно се вижда, че предградията и по-новите части на града са изчезнали… обаче старият град, онзи с крепостната стена, си е все още на мястото. Виждам Дамаската порта… Западната стена… Храмовия хълм и Купола на скалата… има и една нова постройка, която липсва на старите фотографии. Нещо високо, изградено от многостенно стъкло и полиран камък. Синият лъч излиза от нея“.

„Преглеждам данните за синия лъч — каза Орфу. — Несъмнено неутрино в обвивка от тахиони. Нямам представа каква е функцията му, но се обзалагам, че и най-добрите ни учени не знаят“.

„О, чакай малко… — излъчи Манмът. — Увеличих образа на стария град и той… гъмжи от живот“.

„Хора? Човеци?“

„Не…“

„Онези безглави гърбави органични роботи?“

„Не — отвърна Манмът. — Ще ме оставиш ли да ти ги опиша с мои думи?“

„Извинявай“.

„Хиляди… повече от хиляди… приличащи на амфибии същества с щипци и ципести крака, които според теб приличат на Калибан от «Бурята» на Шекспир“.

„И какво правят?“ — попита Орфу.

„Май само се мотаят — отвърна Манмът. — Не, чакай… Има тела по улицата на Давид близо до портата към Яфа… и още тела по Тарик ел-Вад в стария еврейски сектор недалеч от площада на Западната стена…“

„Човешки тела ли?“

„Не… на онези безглави гърбави органични роботи. Доста са раздрани… много от тях изглеждат изкормени“.

„Да не би да са храна за чудовищата-калибани?“

„Нямам представа“.

— Ще прелетим през синия лъч — предаде по интеркома Сума IV. — Всички да затегнат коланите. Искам да вкарам някои от сензорите в самия лъч.

„Разумно ли е?“ — обърна се Манмът към Орфу.

„Нищо в тази експедиция до Земята не е разумно, приятелю. Нямаме си магид на борда“.

„Какво си нямаме?“ — излъчи Манмът.

Магид — повтори Орфу от Йо. — В древните времена старите евреи… имам предвид много преди войните с халифата и рубикона, когато хората носели мечи кожи и тениски… та старите евреи казвали, че умният човек си има магид — нещо като духовен наставник от друг свят“.

„Може би ние сме магиди — излъчи Манмът. — Всички сме от друг свят“.

„Вярно е — отвърна Орфу. — Само че не сме мъдри. Манмът, казвал ли съм ти, че съм гностик?“

„Кажи ми го по букви“.

Орфу го направи.

„Какво означава гностик, по дяволите?“ — попита Манмът. В последно време бе разбрал някои неща за приятеля си — включително и факта, че Орфу е експерт по Джеймс Джойс и други писатели от Изгубената ера освен Пруст — и не бе съвсем сигурен, че е готов за още.

„Няма значение какво всъщност означава гностик — отвърна Орфу. — Но сто години преди християните да изгорят Джордано Бруно на кладата във Венеция, те изгорили един гностик — мага на суфите Соломон Молко, в Мантуа. Соломон Молко учел, че когато настъпят промените, Драконът ще бъде унищожен без оръжия и всичко на Земята и на небето ще се промени.“

— Дракони? Маг? — произнесе на глас Манмът.

— Какво? — попита Сума IV от пилотското място.

— Повтори — обади се и главен центурион Меп Аху от пътническия отсек.

— Моля, повтори — разнесе се британският акцент на премиер интегратор Астейг/Че от „Кралица Маб“, което ясно показа, че на кораба следят не само официалните им емисии, но и бърборенето по интеркома. Манмът се надяваше от все сърце, че това не се отнася и за теснолъчевите разговори.

„Няма значение — излъчи той. — Ще те питам друг път за дракони, магове и други подобни“.

— Извинявайте… нищо… просто си мислех на глас — каза по интеркома.

— Да спазваме радиодисциплина — рязко нареди Сума IV.

— Да… ъъъ… сър — каза Манмът.

Долу в трюма Орфу от Йо избуботи субзвуково.

 

 

Монтажната совалка на Одисей бавно доближаваше астероида. Сензорите потвърдиха, че скалата е горе-долу с формата на картоф, с дължина около двадесет километра и диаметър почти единадесет. Всеки квадратен метър от никелово-желязната му повърхност бе покрит от кристалния град и неговите стоманени, стъклени и бъкивъглеродни кули и куполи, някои от които се издигаха на височина половин километър. Датчиците показваха, че налягането в цялата структура е колкото на морското равнище на Земята, че молекулите, които неминуемо изтичаха през стъклото, подсказват за наличието на земна атмосфера, представляваща смес от кислород, азот и въглероден двуокис, както и че температурата вътре е подходяща за човек, живял в района на Средиземноморието преди последните климатични промени от Изгубената ера… например за някой от времето на Одисей.

На мостика на „Кралица Маб“, на хиляда километра разстояние, всички главни моравеки и астровеки наблюдаваха напрегнато показанията и екраните. Внезапно невидимо енергийно пипало се протегна от кристалния град, улови монтажната совалка и я придърпа към приличащия на шлюз отвор в горната част на най-високата стъклена кула.

— Изключете дюзите и автопилота на совалката — нареди Чо Ли.

Ретроград Синопесен наблюдаваше биометрията на Одисей.

— Нашият човешки приятел е добре — каза той. — Развълнуван е… пулсът и нивото на адреналина се покачват… може да вижда през малкия люк… но иначе е здрав.

Холографски образи примигнаха над конзолите и проекционната маса, совалката бе придърпана още по-близо и вмъкната в тъмния правоъгълник на шлюза. Стъклената врата се затвори. Сензорите на совалката регистрираха силово поле, което дърпаше кораба „надолу“, като създаваше изкуствена гравитация от порядъка на 0,68 от земната; след това отчетоха притока на въздух в голямото помещение. Беше толкова годен за дишане, колкото и въздухът при Илион.

— Радиосигналите и главните и квантовите телеметрични сигнали са съвсем ясни — докладва Чо Ли. — Стъклените стени на града не ги екранират.

— Още не е в града — измърмори генерал Бех бин Адее. — Намира се просто във входен шлюз. Не се учудвайте, ако Гласът прекъсне предаванията в мига, когато Одисей влезе вътре.

Всички — включително и намиращите се в спускателния кораб на 50 000 километра разстояние — гледаха през камерите в кожата на Одисей как той се измъкна от тясното пространство, протегна се и закрачи към водещата към вътрешността врата. Макар да носеше мекото корабно облекло, въпреки протестите на моравеките човекът бе настоял да вземе кръглия си щит и късия си меч. Сега щитът бе вдигнат, мечът също; брадатият мъж приближаваше ярко осветената врата.

— Поемам към Европа, освен ако някой не иска да изучава още Ерусалим или лъча неутрино — каза по интеркома Сума IV.

Никой не възрази. Манмът описваше на Орфу цветовете на стария град — червените нюанси на следобедното слънце върху древните постройки, златните отблясъци на джамията, кафеникавите улици и тъмносивите сенки на алеите, смайващо зелените петна на маслинените горички и вездесъщите гладки мокри и стройни зелени същества, приличащи на амфибии.

Спускателният кораб ускори до три маха и се насочи на североизток към старата столица Дамаск в някогашната Сирия или провинция Западен Няинджентангла Шан на хан Хотеп. Сума IV поддържаше необходимото разстояние между апарата и купола неутрализираща енергия над пресушеното Средиземно море. Напълно невидимият и поддържащ безшумната скорост от 2,8 маха на височина 34 000 метра кораб прелетя по дължина някогашната Сирия и сви рязко наляво, за да продължи на запад през Анатолия над останките на древната Турция.

— Можем ли да намалим скоростта и да минем покрай егейското крайбрежие южно от Хелеспонта? — внезапно попита Манмът.

— Можем — отвърна Сума IV по интеркома, — но изоставаме с графика за изучаването на синия леден град във Франция. Има ли по брега нещо, което да оправдава отклоняването и изгубеното време?

— Мястото на Троя — каза Манмът. — Илион.

Спускателният кораб започна да намалява скорост и да се спуска. Когато запълзяха със скорост 300 километра в час и кафявите и зелени площи на опразненото Средиземноморие започнаха бързо да се приближават, Сума IV прибра късите триъгълници и вместо тях разгъна стометровите многопластови ефирни криле с техните бавно въртящи се перки.

Манмът запя тихо по интеркома:

— Ахил във мрака се размърда…

Приам и синовете му десетки

събудиха се, изстрелите чуха

и за Троя затрепериха отново.

„Чие е това? — излъчи Орфу. — Не мога да разпозная стиха“.

„Рупърт Брук — отвърна Манмът по теснолъчевия канал. — Британски поет от времето на Първата световна война. Написал го е на път за Галиполи… но така и не стигнал дотам. Умрял по пътя от някаква болест“.

— Не мога да кажа нищо добро за радиодисциплината ти, малък европеецо — прогърмя гласът на генерал Бех бин Адее по общия канал, — но стихотворението е страшно добро.

Херметическата врата в кристалния град на полярна орбита се плъзна настрани и Одисей влезе в самия град. Той бе изпълнен със светлина, дървета, увивни растения, тропически птици, потоци, водопад, спускащ се от висока, покрита с мъх скала, стари руини и животни. Героят видя как един елен спря да преживя, вдигна глава, погледна приближаващия човек с щит и вдигнат меч, след което спокойно се отдалечи.

— Сензорите показват приближаването на някаква хуманоидна форма. Още не се вижда през зеленината — предаде Чо Ли до спускателния кораб.

Одисей чу стъпките, преди да види кой идва — боси крака по твърда пръст и гладка скала. Отпусна щита и прибра меча в халката на широкия си колан.

Жената бе неописуемо красива. Дори непринадлежащите към човешкия вид моравеки с техните стоманени и пластмасови коруби, с органичните си сърца, биещи редом с неорганичните помпи, с органичните си мозъци и жлези редом с пластмасовите органи и наноклетъчните сервомеханизми, зяпнаха холограмите и усетиха невероятната й красота.

Жената се приближи и Одисей и моравеките в космоса и кръжащите над древната Троя видяха, че веждите й се извиват в чувствена дъга над изумително зелените й очи, че миглите й са дълги и черни и че онова, което приличаше на грим от три метра разстояние, на крачка от зашеметения Одисей се оказа просто сенки и нюанси на кожата. Устните й бяха меки, пълни и червени.

На идеален гръцки от времето на Одисей, с глас, нежен като шепнещ в палмовите листа ветрец или като ромон на полюшвани от вятъра камбанки, прекрасната жена каза:

— Добре дошъл, Одисее. Дълги години те чаках. Аз съм Сикоракса.