Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

34.

Войниксите атакуваха малко след полунощ.

След като помогна с готвенето и сервирането на вечерята, Ада се включи в тежката работа по укрепване на защитата на Ардис Хол. Въпреки настояванията на Пиън, Лоус, Петър и Айсис, които знаеха, че е бременна, тя остана навън на студа и под лекия сняг и помогна в изкопаването на рововете на трийсетина метра навътре от палисадата. Идеята бяха дали Харман и Деймън — ровове, пълни с безценната газ за фенерите им, която трябваше да се възпламени, ако войниксите успеят да пробият оградата — и на Ада й се искаше двамата да са тук, за да участват в изкопаването им.

Пръстта беше замръзнала, а тя бе прекалено уморена дори само да пробие повърхността, въпреки че бе взела една от най-острите лопати. Това толкова много я ядосваше, че трябваше да бърше сълзите и сополите си, докато чакаше Греоги и Ем да пробиват замръзналата почва, за да може тя да я изрива. За щастие бе тъмно и никой не я гледаше. Ако я видеха, че плаче, от срам щеше да се разциври на глас. Когато Петър излезе от коридора, където довършваше защитните приготовления на първия етаж, и пак я помоли да се прибере, тя откровено му отговори, че й харесва да работи с другите. Физическият труд и човешката близост й действали добре и не й позволявали да мисли за Харман, така му каза. И това си беше самата истина.

Някъде след десет вечерта най-после изкопаха рововете. Те бяха примитивни, меко казано — широки метър и половина и около половин дълбоки, облицовани с найлонови чували, донесени от Чом през предишните седмици. В коридора бяха натрупани скъпоценните кутии газ — Харман го наричаше „керосин“, — готови да ги изнесат, да ги излеят и да ги запалят, ако се наложеше защитниците на палисадата да отстъпят.

— Какво ще стане, след като за няколко минути изхабим газта си за една година? — бе попитала Ана.

— Ще седим на тъмно — гласеше отговорът на Ада. — Обаче ще сме живи.

Всъщност и тя имаше възражения срещу тая мярка. Съмняваше се, че ако войниксите преодолеят външните укрепления, някаква си огнена стена ще ги спре, даже да имаха време да я запалят. Харман и Деймън бяха участвали в скицирането на планове за укрепване на входовете на Ардис и монтиране на тежки капаци на всички прозорци на първия и втория етаж — работата продължаваше вече трети ден и според Петър почти приключваше, — ала Ада хранеше съмнения и за тая отбранителна линия.

След като изкопаха рововете, удвоиха броя на часовите на палисадите, складираха кутиите керосин във външния коридор и определиха хора, които да ги отнесат при рововете в случай на нападение, раздадоха новите иглени пушки и пистолети — те бяха достатъчно, за да въоръжат всеки шести в Ардис, положение, съвсем различно от доскорошното — и Греоги закръжи над имението със скутера, Ада влезе вътре да помогне на Петър с организиране на отбраната на къщата.

Тежките капаци бяха почти готови — големи и масивни, с размера на старите дъбови каси на прозорците, готови да бъдат затворени и заключени с железни резета, изковани до вагрянката на Хана. Бяха толкова грозни, че Ада само одобрително кимна и се извърна, за да скрие сълзите си.

Спомняше си красотата и изяществото на Ардис Хол допреди по-малко от година, традиция, обхващаща близо две хилядолетия — чудесно място за живот и забавления, изтънчено и изискано. Преди по-малко от година бяха отпразнували деветдесет и деветия рожден ден на Харман с разкошен пир под старите брястове и дъбове. Имаше запалени фенери по клоните, бяха докарали храна от всички краища на планетата, сервираха я летящи слуги, кротки войникси теглеха едноколки и дрошки по чакълената алея до осветената предна порта, мъже и жени откъде ли не пристигаха с най-хубавите си дрехи и модерни прически. Ада се огледа наоколо — десетки хора в груби туники сновяха из претъпкания главен салон, фенерите съскаха и пращяха в сумрака, по пода бяха пръснати спални чували, до тях бяха струпани иглени пушки и арбалети, в камината пламтеше огън, ала не за уют, а за топлина, нужна им да оцелеят в тоя студ, изтощени и мръсни мъже и жени хъркаха край огъня, навсякъде имаше кални стъпки, тежки дъсчени капаци бяха заменили красивите завеси на майка й. „Дотам ли стигнахме?“ — помисли си тя.

Да.

На територията на имението живееха четиристотин души. Ардис вече не бе нейният дом. Или по-точно, беше дом на всички, които искаха да живеят тук и се бореха за това.

Петър й показа капаците и другите нововъведения — прорези в капаците на първия и втория етаж, през които защитниците можеха да стрелят с лъкове, арбалети и иглени оръжия, ако войниксите пробиеха палисадата и нахлуеха в имението, вряла вода в грамадни казани на третия етаж — бяха вдигнати с рудан до високите тераси, откъдето можеха да залеят чудовищата. Харман беше сиглирал тая идея от една стара книга. Сега големите казани с вода и масло вряха на импровизирани печки, пренесени в някогашните лични покои на семейството на Ада. Всичко това бе грозно, но като че ли можеше да има ефект.

Влезе Греоги.

— Скутерът? — обърна се към него Ада.

— Горе на площадката е. Реман и другите се готвят да излетят със стрелците.

— Какво видя? — попита Петър. След залез-слънце бяха престанали да пращат разузнавателни отряди в гората — войниксите виждаха по-добре от хората на тъмно и просто беше прекалено рисковано да пращат патрули в такава облачна нощ, без луна и пръстени — затова правеха обходи със скутера.

— Трудно се вижда в мрака и тая лапавица — отвърна Греоги. — Обаче хвърляхме осветителни ракети в гората. Навсякъде има войникси — повече, отколкото сме виждали досега…

— Но откъде се взимат? — като търкаше лакти, сякаш й беше студено, рече една възрастна жена, казваше се Уру. — Не се прехвърлят по факса. Вчера бях часови и…

— В момента това не ни интересува — прекъсна я Петър. — Какво друго видя, Греоги?

— Продължават да носят камъни от реката — отговори ниският риж мъж.

Ада потрепери. Пешите патрули бяха съобщили за това още по пладне — войниксите носели тежки камъни и ги трупали в гората. Обитателите на Ардис никога не ги бяха виждали да правят така, а от всяка промяна в поведението им на Ада й прималяваше от тревога.

— Да не би да строят нещо? — почти с надежда попита Касман. — Стена или нещо подобно? Укрития?

— Не, просто трупат камъните на редове и купчини в края на гората — каза Греоги.

— Трябва да допуснем, че ще ги използват за хвърляне — тихо заяви Сайрис.

Ада се замисли за всички години — векове, — през които войниксите са били яки, ала пасивни и безмълвни слуги и са вършели всичко, което не е било по вкуса на старостилните човеци: дране и разфасоване на животни, охрана от аРНКирани динозаври и други опасни копирани същества, теглене на дрошки и едноколки като товарни животни. Твърдеше се, че векове преди последния факс — преди хиляда и четиристотин години — войниксите били навсякъде, но неподвижни, просто безглави статуи с кожени гърбици и метални коруби. До Падането преди девет месеца, когато островът на Просперо в е-пръстена бе избухнал в пламъци и се бе пръснал на десетки хиляди метеоритни късове, никой не бе виждал войникс да прави нещо неочаквано, камо ли да действа по своя инициатива.

Времената се бяха променили.

Кейман, един от първите ученици на Одисей, излезе напред, почти в средата на кръга.

— Миналия месец сиглирах една книга, в която се разказваше за древни обсадни машини отпреди Изгубената ера, които можели да мятат огромни камъни на много километри.

— В книгата имаше ли схеми? — попита Ада.

Кейман прехапа устни.

— Само една. Изобщо не беше ясно как действа.

— И без това не става за отбрана — посочи Петър.

— Но ще ни позволи да ги обстрелваме с камъни — възрази Ада. — Кейман, защо не потърсиш тая книга? Занеси я на Реман, Ем, Лоус, Кол и другите, които помагат на Хана във вагрянката и ги бива да майсторят разни неща…

— Кол го няма — съобщи Сейлъс, жената с най-къса коса в Ардис. — Замина с Деймън и неговата група.

— Е, тогава я занеси на всички, които ги бива да майсторят разни неща — обърна се Ада към Кейман.

Слабият брадат мъж кимна и забърза към библиотеката.

— Мислиш да ги замеряме със собствените им камъни ли? — усмихна се Петър.

Ада сви рамене. Искаше й се Деймън и деветимата други да не бяха заминавали. Искаше й се Хана да се е прибрала от Голдън Гейт. И най-много й се искаше Харман да си е вкъщи.

— Хайде да си довършим работата — предложи Петър. Групата се пръсна. Греоги поведе неколцина души към площадката, за да се отправят на поредния патрул с аероскутера. Други тръгнаха да си легнат.

Петър докосна Ада по ръката.

— Трябва да поспиш.

— Ще остана на пост… — отвърна тя. Във въздуха като че ли се разнасяше високо жужене, сякаш се бяха завърнали летните житарки.

Младежът поклати глава, после я поведе по коридора към стаята й. „Нашата стая с Харман“ — помисли си Ада.

— Уморена си, Ада. Бодърстваш от цели двайсет часа. Всички от дневната смяна вече спят. Пратихме повече хора на стените, имаме въздушен патрул. Направихме всичко, каквото можем. Имаш нужда от сън. Ти си особена личност.

Тя смаяно дръпна ръката си.

— Не съм!

Петър я погледна. Очите му бяха тъмни на мъждукащата светлина на фенера в коридора.

— Особена си, независимо дали го признаваш. Ти си част от Ардис. За мнозина от нас ти си живото въплъщение на това място. Все още си наша домакиня. Хората чакат твоите решения, и то не само защото Харман фактически ни ръководи от няколко месеца. Освен това ти си единствената бременна тук.

Ада нямаше какво да възрази и му позволи да я отведе в спалнята й.

 

 

Знаеше, че трябва да спи — трябваше да спи, ако искаше да е от полза за Ардис и за самата себе си — ала сънят не идваше. Можеше само да се измъчва за отбраната на имението и да мисли за Харман. Къде ли беше той? Дали бе жив? Всичко наред ли беше? Щеше ли да се върне при нея?

Още щом моментната опасност от войникси отминеше, тя щеше да отиде на Голдън Гейт при Мачу Пикчу — никой не можеше да я спре — и щеше да открие своя любим, своя съпруг, даже това да бе последното, което щеше да направи.

Ада стана в тъмната стая, отиде при тоалетката си, извади торинския саван и го занесе на леглото. Нямаше желание да използва функция, за да повика отново образите — пазеше ужасяващо жив спомен за умиращия в кулата, който я беше погледнал, който я бе видял — но искаше пак да види древната Троя. „Град под обсада — обсаденият дом на други хора“. Това можеше да я обнадежди.

Легна по гръб, нагласи извезаните микровериги на челото си и затвори очи…

 

В Илион е утро. Елена Троянска влиза в главната зала на временния Приамов дворец, бившия й дом с Парис, и бързо отива при Касандра, Андромаха, Херофила и грамадната лесбоска робиня Хипсипила, които стоят сред група знатни жени отляво зад трона на цар Приам.

Андромаха я стрелва с поглед и прошепва:

— Пратихме слуги да те търсят вкъщи. Къде беше?

Елена едва е имала време да се изкъпе и да облече чисти дрехи, след като е избягала от Менелай и е оставила умиращия Хокънбери в кулата.

— Разхождах се — лъже тя.

— Разхождала се — повтаря красивата Касандра със замаяния глас, който често придружава трансовете й. Русокосата пророчица се подсмихва. — Разхождала се… с ножа си ли, скъпа Елено? Успя ли вече да го избършеш?

Андромаха изшътква на Приамовата щерка. Хипсипила се навежда към Касандра и Елена вижда, че робинята стиска бледата ръка на момичето, което потреперва от болка — пръстите на Хипсипила се впиват в светлата плът по знак на Андромаха, — ала после пак се усмихва.

„Ще трябва да я убием“ — мисли си Елена. Струва й се, че са изтекли месеци, откакто не е виждала другите две от първите Троянки, както са се нарекли, ала всъщност са минали само две денонощия, откакто се е сбогувала с тях и е била отвлечена от Менелай. Четвъртата и последна от групата, Херофила, „обичаната от Хера“, най-старата пророчица в града, сега стои при по-видните жени, но погледът й блуждае и през последните осем месеца сякаш е остаряла с двайсет години. Също като на Приам, разбира Елена, дните на Херофила са преброени.

Мислите й се връщат към вътрешната политика на Илион. Изумена е, че Андромаха е оставила Касандра жива — ако Приам и народът научат, че Астианакс, рожбата на Андромаха и Хектор, е жив, Хекторовата жена ще бъде разкъсана жива. Всъщност самият Хектор ще я убие, разбира Елена.

„Къде е Хектор?“ Най-после се сеща, че всички чакат него.

Тъкмо се кани да зададе шепнешком тоя въпрос на Андромаха, когато влиза Хектор, придружен от десетина вождове и най-близки другари. Въпреки че царят на Троя, престарелият Приам, седи на престола си до празния трон на царица Хекуба, в залата като че ли се е появил истинският владетел на цял Илион. Копиеносците от стражата се изпъват още повече. Уморените вождове и герои, много от които все още покрити с прах и кръв от битката през нощта, изправят рамене. Всички, даже жените от царското семейство, вдигат глави.

„Ето го Хектор“.

Макар че цели десет години се е възхищавала на геройството и мъдростта му, цели десет години е била цвете, растящо под лъчите на Хекторовото обаяние, Елена Троянска усеща, че пулсът й се ускорява за десетохиляден път, когато Приамовият син, истинският вожд на бойците и народа на Троя, влиза в залата.

Хектор носи бойните си доспехи. Той е чист — явно става от леглото, а не идва от бойното поле, доспехите му са току-що лъснати, по щита му няма ни петънце, даже косата му е измита и сплетена — но изглежда изтощен, измъчен от душевни терзания.

Младият мъж отдава чест на царствения си баща и спокойно сяда на престола на мъртвата си майка, докато съратниците му застават зад него.

— Какво е положението? — пита Хектор.

Целият окървавен от нощните боеве, Деифоб отговаря — гледа цар Приам, като че ли докладва на него, ала всъщност говори на брат си.

— Стените и Скейските порти са в безопасност. Неочакваното нападение на Агамемнон за малко да ни изненада, пък и мнозина от бойците ни се сражаваха с боговете, обаче призори отблъснахме аргивците, принудихме ахейците да се оттеглят при корабите си. Ала със сетни сили.

— Дупката затворена ли е?

— Да — потвърждава Деифоб.

— Всичките ни хора ли успяха да се върнат, преди Дупката да изчезне?

По-младият Приамов син се озърта към един от своите вождове, който му дава някакъв незабележим знак.

— Така смятаме. Настана хаос, хиляди отстъпваха към града, моравеките бягаха с летящите си машини и в тоя момент Агамемнон коварно ни атакува. Мнозина от най-смелите ни люде паднаха пред стените, приклещени между нашите стрелци и ахейците, но смятаме, че никой не е останал от другата страна на Дупката — освен Ахил.

— Ахил не се ли върна? — сепва се Хектор.

Деифоб поклаща глава.

— След като изби до крак амазонките, Пелеевият син остана там. Другите ахейски вождове и царе избягаха при своите.

— Пентезилея мъртва ли е? — пита брат му. Елена разбира, че Приамовият най-голям син е бил откъснат от събитията в продължение на повече от двайсет часа, потънал в собствената си мъка и изумление, че неговата война с боговете е приключила.

— Пентезилея, Клония, Бремуза, Евандра, Термодонта, Алкивия, Деримахия, Дериона… И тринайсетте амазонки бяха убити.

— Ами боговете?

— Те воюват свирепо помежду си — пояснява Деифоб. — Като едно време… преди нашата война срещу тях.

— Колко са? — пита Хектор.

— Главни съюзници и покровители на ахейците са Хера и Атина. Снощи на бойното поле бяха забелязани Посейдон, Хадес и още десетина безсмъртни, които поощряваха Агамемноновите орди и мятаха мълнии и светкавици по нашите стени.

Старият Приам се прокашля.

— Тогава защо стените ни още са здрави, сине?

Деифоб се усмихва широко.

— Също като едно време, татко, за всеки бог, който ни желае злото, ние си имаме свои закрилници. Аполон е тук със сребърния си лък. Арес водеше контранастъплението ни призори. Деметра и Афродита… — Той млъква.

— Афродита ли? — Хекторовият глас е студен и безизразен, като нож, пуснат върху мрамор. По думите на Андромаха, тая богиня е убила рожбата му. Това име е изковало съюза между най-големите врагове в историята, Хектор и Ахил, и е станало причина да започнат своята война срещу боговете.

— Да — отвръща брат му. — Афродита се сражава сред боговете, които ни обичат. И твърди, че не е убила любимия ни Скамандър, нашия Астианакс, малкия ни господар на града.

Устните на Хектор побеляват.

— Продължавай.

Деифоб си поема дъх. Елена се оглежда. Десетките лица са пребледнели, напрегнати, погълнати от силата на момента.

— Хората на Агамемнон и техните безсмъртни съюзници се прегрупират при черните си кораби — съобщава оплешивяващият Хекторов брат. — През нощта се приближиха достатъчно, за да вдигнат стълбите си на стените ни и да пратят мнозина смели синове на Илион в Хадес, ала атаките им не бяха съгласувани и започнаха преждевременно — преди повечето им вождове и бойци да се върнат през Дупката — и с помощта на Аполон и Арес успяхме да ги отблъснем зад Хълма на трънените храсти, оттатък предишните им окопи и изоставените моравекски позиции.

В залата се спуска дълго мълчание. Хектор седи със сведен поглед, сякаш потънал в размисъл. В лъскавия му шлем се отразяват изкривените лица на хората наоколо.

Той се изправя, отива при Деифоб, стиска за миг братовото си рамо и се обръща към баща си.

— Знатни Приаме, любими татко, Деифоб, моят най-скъп брат, спаси града ни, докато аз хленчех в покоите си като старица, потънала в кисели спомени. Ала сега те моля да ми простиш, за да се наредя отново сред защитниците на нашия Илион.

Влажните очи на Приам сякаш се озаряват от мимолетен блясък.

— Ще се откажеш ли от войната си срещу боговете, които ни помагат, сине?

— Моят враг е врагът на Илион — заявява Хектор. — Моите съюзници са ония, които убиват враговете на Илион.

— И ще се биеш рамо до рамо с Афродита, така ли? — не отстъпва старият Приам. — Ще се съюзиш ли с боговете, които през последните месеци се мъчеше да убиеш? Ще избиваш ли ония ахейци, ония аргивци, които се научи да назоваваш свои другари?

— Моят враг е врагът на Илион — през зъби повтаря синът му, вдига златния си шлем и го поставя на главата си. Очите му свирепо блестят през отворите в лъскавия метал.

Приам се изправя и го прегръща с безкрайна нежност.

— Поведи войските ни към победа, знатни Хекторе.

Хектор се обръща, за кратко стиска ръката на Деифоб и високо заговаря на уморените вождове и всичките им хора:

— Огън носете и дружно надавайте викове бойни! Днеска Кронид ни изпрати деня на разплата за всичко: кораби ние да вземем, дошли против божия воля, Агамемнон да убием и завинаги да сложим край на тая война!

Спуска се дълго мълчание, после в голямата зала изведнъж отеква рев, който уплашва Елена, кара я да се скрие зад Касандра, която е ухилена до уши — като оголен череп.

Помещението опустява, сякаш хората са отнесени от рева — рев, който не заглъхва, а наново се надига и става още по-пронизителен, когато Хектор напуска някогашния дворец на Елена, посрещнат от виковете на хилядите мъже навън.

— Започва се — прошепва Касандра. Ужасната й усмивка е замръзнала на лицето й. — Ето, че по-раншното бъдеще пак се завръща, за да се роди в кърви.

— Млъквай — изсъсква Елена…

 

— Ставай, Ада! Ставай! — Беше Ем.

Ада отметна торинския саван, седна на леглото и погледна лявата си длан. Едва минаваше полунощ.

Отвън се разнасяха викове, крясъци, грачеха иглени пушки, звънтяха тетиви на тежки арбалети. Нещо масивно се заби в стената на Ардис Хол и в същия миг прозорецът в съседната стая се пръсна. Бушуваха пламъци — някъде долу.

Ада скочи от леглото. Даже не си бе събула ботушите. Хукна след Ем в пълния с хора коридор. Всички носеха оръжие и бързаха да заемат определените си позиции.

— Пробиха западната стена — викна Петър. — Много от хората ни загинаха. Войниксите са в имението.