Дан Симънс
Олимп (11)

11.

Хокънбери не познаваше никой от моравеките, които го посрещнаха в синия балон в кратера Стикни на луната Фобос. Отначало, когато силовото поле се изключи и го остави на милостта на стихиите, той се паникьоса и затаи дъх за няколко секунди, защото продължаваше да си мисли, че е във вакуум, но после усети въздушното налягане и приятната температура и жадно си пое дъх, докато дребничкият Манмът го запознаваше с по-високите моравеки, дошли като официална делегация. Даже беше смущаващо. Европеецът си тръгна и Хокънбери остана сам с тези странни органични машини.

— Добре дошъл, доктор Хокънбери — поздрави го най-близкият от петимата моравеки пред него. — Надявам се, че полетът ви от Марс е бил спокоен.

За миг на Хокънбери почти му се пригади от обръщението „доктор“. Отдавна… не, никога през втория му живот не го бяха наричали така, освен неговия приятел схоластика Найтенхелзър, който шеговито бе използвал тая титла веднъж-дваж през последните десет години.

— Благодаря, да… искам да кажа… съжалявам, не успях да запомня имената на всички ви — отвърна той. — Извинявам се. Бях се… разсеял. — „Мислих си, че ще умра, когато седалката ме изостави“.

Ниският моравек кимна.

— Не се съмнявам. В този балон е доста оживено и атмосферата пренася шума, естествено.

Така си и беше. Грамадният син балон, който покриваше най-малко два-три акра — никога не го бе бивало да преценява размери и разстояния, недостатък, който според него се дължеше на това, че не е спортувал — беше пълен с кранове, машини, по-големи от повечето сгради в Блумингтън, щата Индиана, където някога бе живял, пулсиращи органични сфери, които приличаха на желета, грамадни колкото тенискортове, стотици моравеки, всички заети с една или друга задача, и летящи глобуси, хвърлящи светлина и изстрелващи лазерни лъчи, които режеха, запояваха, топяха и така нататък. Единственото, което му се струваше поне далечно познато в огромното пространство, макар и напълно нелепо, беше една кръгла палисандрова маса, поставена на десетина метра от него. Около нея бяха наредени шест столчета с различна височина.

— Казвам се Астейг/Че — представи се дребният моравек. — Аз съм европеец като вашия приятел Манмът.

— Европеец ли? — глупаво повтори Хокънбери. Веднъж бе ходил във Франция на почивка и веднъж — в Атина на конференция по класическа филология, и въпреки че хората там бяха… различни… изобщо не приличаха на тоя Астейг/Че: по-висок от Манмът, поне метър и двайсет, и по-хуманоиден, особено около ръцете, но въпреки това покрит със същия пластмасово-металически материал, макар и почти блестящ, лъскавожълт. Моравекът му напомняше за лъскавия жълт дъждобран, който беше имал и много бе обичал като малък.

— От Европа — без никакъв намек за нетърпение поясни Астейг/Че. — Ледената водна луна на Юпитер. Родината на Манмът. И моята.

— Разбира се — отвърна Хокънбери. Беше се изчервил и знаеше, че това го кара да се черви още повече. — Извинете. Разбира се. Знам, че Манмът е от някоя луна. Извинете.

— Титлата ми… въпреки че „титла“ е прекалено официална и показна дума, навярно „служебна функция“ е по-точен превод — продължи Астейг/Че, — е премиер интегратор на Консорциума на Петте луни.

Бившият схоластик леко се поклони, разбрал, че се намира пред политик. Или поне висш бюрократ. Нямаше представа за кои други четири луни може да става дума. Беше чувал за Европа в предишния си живот и като че ли си спомняше, че в края на XX и началото на XXI век през няколко седмици откриваха поредната луна на Юпитер — или поне така му се струваше, — но имената му убягваха. Или пък не бяха имали имена преди неговата смърт, просто не си спомняше. Освен това винаги бе предпочитал гръцкия пред латинския и смяташе, че най-голямата планета в слънчевата система би трябвало да се казва Зевс, а не Юпитер… макар че при сегашните обстоятелства това можеше да се окаже смущаващо.

— Позволете да ви представя колегите си — продължи Астейг/Че.

Гласът на моравека му напомняше за някого и най-после разбра за кого — за киноактьора Джеймс Мейсън.

— Високият господин отдясно е генерал Бех бин Адее, командир на контингента бойни моравеки от Астероидния пояс.

— Доктор Хокънбери — обади се генерал Бех бин Адее. — Приятно ми е най-после да се запознаем. — Високата фигура не протегна ръка, тъй като нямаше такава — само шипести щипци с безброй миниатюрни манипулатори.

„Господин — помисли си Хокънбери. — Астровек. — През последните осем месеца бе виждал хиляди бойни астровеки и в Илионското поле, и на Марс около Олимпус — непременно високи, около два метра, като тоя, непременно черни, точно като генерала, и непременно с шипове, куки, хитинови гребени и остри зъбци. — В Астероидния пояс явно не ги отглеждат… или строят… за красота“.

— Удоволствието е мое, генерал… Бех бин Адее — отговори схоластикът и леко се поклони.

— Отляво е интегратор Чо Ли от луната Калисто — продължи с представянето премиер интегратор Астейг/Че.

— Добре дошли на Фобос, доктор Хокънбери — каза Чо Ли с толкова мек глас, че звучеше почти като женски. „Моравеките имат ли пол?“ — зачуди се той. Винаги беше смятал Манмът и Орфу за мъжки роботи — и нямаше никакво съмнение в тестостероновите наклонности на астровекските бойци. Ала тия същества имаха отчетлива индивидуалност. Тогава защо не и пол?

— Интегратор Чо Ли — повтори Хокънбери и отново се поклони. Калистанецът — калистанката? — бе по-дребен от Астейг/Че, но по-масивен и далеч не толкова хуманоиден. Беше по-малко хуманоиден даже от отсъстващия Манмът. Хокънбери бе малко притеснен от розовата плът, която се мяркаше между плоскостите от пластмаса и стомана. Ако беше сглобен от парчета месо и стари авточасти, с ръце без кости, блуждаещо множество очи с различна големина и тясна уста, която приличаше на отвор на пощенска кутия, и после го бяха смалили, Квазимодо, гърбушкото от Парижката Света Богородица, можеше да мине за брат на интегратор Чо Ли. Заради имената, Хокънбери се зачуди дали тия калистански моравеки не са проектирани от китайците.

— Зад Чо Ли е Сума Четири — каза Астейг/Че с равния си глас ала Джеймс Мейсън. — Той е от луната Ганимед.

Сума IV имаше напълно човешки ръст и пропорции, но не и вид. Някъде над метър и осемдесет, ганимедецът имаше пропорционални ръце и крака, кръст и плоски гърди и човешки брой пръсти — всичко това в течна и мазна наглед сивкава обвивка, която Хокънбери веднъж беше чул Манмът да нарича „бъкивъглерод“. Ала той бе покривал корпус на стършел. Излят върху човек… или поне моравек с човешка форма… бъкивъглеродът въздействаше смущаващо.

Още по-смущаващи бяха огромните многофасетни очи на тоя моравек със стотиците си лъскави страни. Хокънбери не можеше да не се запита дали Сума IV или някой като него не е кацнал на Земята по негово време… да речем в Розуел, щата Ню Мексико? Дали някой братовчед на Сума IV бе замразен в Зона 51?

„Не, тия същества не са извънземни — напомни си той. — Те са робоорганични създания, проектирани и построени от хора и пръснати из слънчевата система. Много векове след моята смърт“.

— Приятно ми е, Сума Четири — каза Хокънбери.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, доктор Хокънбери — отвърна високият ганимедец. В гласа му нямаше нищо от Джеймс Мейсън, нито момичешко… гласът на лъскавата черна фигура с очи като на муха звучеше така, все едно хлапета замерват празен варел с камъни.

— А това е последният представител на Консорциума — завърши Астейг/Че. — Ретроград Синопесен от Амалтея.

— Ретроград Синопесен ли? — повтори Хокънбери и сподави внезапното си желание да се разсмее до сълзи. Искаше му се да легне, да заспи и да се събуди в своя кабинет в старата бяла къща край Университета на Индиана.

— Ретроград Синопесен, да — кимна Астейг/Че.

Трикратно споменатият моравек се приближи на сребристите си паякови крака. Схоластикът забеляза, че господин Синопесен е голям колкото бакелитов транформатор за детско влакче, макар и с много по-лъскава, алуминиева наглед повърхност, и с осем толкова тънки крачета, че бяха почти невидими. На различни места по и в кутията мигаха очи — а може би диоди или лампички?

— Приятно ми е, доктор Хокънбери — каза лъскавата кутийка с толкова дълбок глас, че конкурираше почти субзвуковото буботене на Орфу от Йо. — Чел съм всичките ви книги и статии. Поне всичко, каквото има в архива ни. Блестящи са. За мен е чест лично да се запозная с вас.

— Благодаря — глупаво отвърна схоластикът, погледна петимата моравеки, после стотиците, които работеха върху разните непонятни машини в грамадния херметизиран балон, и отново се обърна към Астейг/Че. — А сега?

— Защо не седнем на масата и да обсъдим предстоящата експедиция до Земята и вашето евентуално участие в нея? — предложи европейският премиер интегратор на Консорциума на Петте луни.

— Разбира се — съгласи се Томас Хокънбери. — Защо не?