Майкъл Корди
Милост за мъжете (9)

7.

Директорката на ФБР стоеше застинала като статуя в една от двете звукоизолирани стаички за наблюдение на екзекуциите към наскоро обновената газова камера в затвора „Сан Куентин“. Мадлин Нейлър беше висока метър и седемдесет и пет и стърчеше с няколко пръста над пазача, който й правеше компания. Носеше ушит по мярка тъмносив костюм с панталон, който подчертаваше стройната й снага. Беше прибрала белите си коси в голям кок. Лицето й беше бледо и единственият цвят, който нарушаваше сивотата, беше дразнещото погледа червило на тънките й устни.

Нейлър беше дошла лично в затвора, за да се увери, че няма да възникнат неочаквани усложнения. Уреди сама с губернатора всичко около документацията. Беше чиста формалност да убеди Памела Вайс, че молбите за помилване не заслужават внимание — наближаваха избори, а това беше известен из цялата страна опасен престъпник. Единственото, което Нейлър искаше, беше Алис Принс да пристигне навреме. Много мразеше хората да закъсняват.

Чувствителният й нос едва издържаше миризмата на пот. Това не беше здравата пот на човек, който е тичал или е играл с топка, а натрапчивото зловоние на повишен адреналин и панически страх. Дори директорът на затвора Нийл Тарант, който стоеше до нея, не бе успял да прикрие с афтършейва си собствените си притеснения. Нейлър мразеше подобна неприятна миризма: тя беше израз на най-долните страсти у човека. Колкото повече гледаше през малкото бронирано стъкло, обърнато към газовата камера, толкова повече се убеждаваше в правотата си.

Обърна се към коридора, погледът й мина покрай втората стаичка, където роднините на жертвите стояха, за да видят с очите си наложеното възмездие, и се спря на пазачите, които влачеха осъдения към тясната кабина. Рядко беше виждала толкова блед човек. Нито се бореше с пазачите, нито издаваше каквито и да е емоции. Но пък и как ли би могъл?

— Какъв фарс! Какъв проклет фарс! — думите, които директорът на затвора мърмореше под носа си, бяха почти недоловими, но не и за нейното ухо. И тя дори не се усмихна на иронията как Тарант, човекът, който беше наблюдавал, без да му трепне окото, десетки, дори стотици екзекуции в тази кабина, намираше случая за по-шокиращ от всичко преживяно и видяно.

— Налага се — обясни лаконично Нейлър, докато пазачите отваряха вратата на кабината и поставяха човека на металния стол вътре. — Ти сам добре го разбираш, нали? Трябва да го извадим на показ, за да разбием модела, за да не привличаме внимание върху другите петима. Това би се оказало опасно за нас. — Тя млъкна, колкото да подчертае последните си думи: — Не по-малко за теб.

Тарант дори не я погледна, само потърка черните косми по брадичката си и поклати глава.

— Това е грешка. Мразя да нося отговорност за чуждите грешки.

— Точно там е въпросът: грешката вече е твоя. Може да не знаеш всичко, но след толкова години мълчаливо съдействие и ти си замесен. Надявам се, че даваш си сметка…

Тарант тъжно повдигна рамене и Нейлър се намръщи. Знаеше си силата. Притежаваше решителност и воля, затова бе разбила стъклените бариери в една от най-мъжките институции, премина през всички степени във ФБР и най-накрая, преди осем години, се оказа първата жена-директор на ФБР: след седем години, прекарани като федерален прокурор и председател на окръжен съд. Мадлин Френсин Нейлър нямаше да остави някакъв си наплашен директор на затвор да провали всичко в последния момент. Щеше да му покаже с ледения си тон какво мисли за него.

— Тарант, ти без съмнение разбираш, че до президентските избори има само една седмица? И че ние — когато казвам „ние“, със сигурност включвам и теб — сме се замесили в случай, който може да се окаже от решаващо значение за резултатите от изборите. Това е нещо, за което всички ние сме се трудили, при това с успех, през последните години. Няколко изключително властни личности залагат твърде големи надежди върху това, за да ни позволят току-така да се провалим. Грешката, както ти я наричаш, вече се е случила и без значение кой точно е виновен за нея, не можем да позволим тя да провали нашите планове. Никой, най-малко ти, няма право да съсипе това, за което сме се борили, и то когато почти сме достигнали крайната цел. Това просто няма да стане. Ясна ли съм?

Директорът я погледна и нервно заоправя вратовръзката си. Беше доста изплашен, а това доставяше удоволствие на директорката на ФБР. Нейлър обичаше да гледа как мъжете се страхуват от нея: така бяха по-лесни за командване. Тарант кимна.

— Добре — заключи Нейлър и в този момент, придружена от един от пазачите, се появи Алис Принс. — А сега мога ли да остана за миг насаме с доктор Принс? — Това не беше въпрос, а заповед; дори не изчака той да даде съгласие. Вместо това се обърна към вратата; както обикновено Алис се беше запъхтяла и гузно се извиняваше за закъснението си.

С безформеното си тъмносиньо костюмче, посивелите си коси и тежките рамки на очилата си приятелката на Нейлър приличаше повече на срамежлива библиотекарка или на неориентирана учителка, отколкото на един от големите мозъци в съвременната наука. Само хладният поглед в сивите очи на докторката издаваше опасно високия интелект, криещ се зад неугледната фасада, както и страстта, която го движеше.

Мадлин Нейлър познаваше Алис Принс от дете. Двете бяха учили заедно в гимназията, после заедно се бяха записали в колежа „Васар“. За Нейлър Алис беше като по-малка сестра, пък и беше единственият й близък човек на този свят. Нейлър я чувстваше по-близка дори от Памела Вайс — общата им приятелка, с която се бяха запознали по време на следването във „Васар“. В момента Памела беше губернатор на Калифорния, а другата седмица щеше да се яви на изборите за най-висшия пост в страната.

— Съжалявам, че закъснях, Мадлин.

— Няма значение — прегърна я приятелката й. — Ела до мен. Стаичката е на наше разположение, можем спокойно да поговорим. — Мадлин се усмихна на Алис. — Успокой се, де. Всичко ще бъде наред. Толкова години сме били заедно, някога да съм се проваляла?

Алис също й се усмихна.

— Не, не си спомням. Но колкото повече се приближаваме до „Престъпност Нула“, толкова повече се тревожа за всички неща, които могат да се объркат… Пък и всичко става… толкова… толкова истинско. Започвам да се страхувам, Мадлин, дори се чудя дали…

Нейлър пак й се усмихна. Знаеше, че Алис винаги е изпитвала нежелание да се ангажира с практическата страна на задачата, с която се бяха захванали. Посочи с ръка човека, вързан на стола в газовата камера.

— Виж, всичко върви по разписание.

Алис кимна.

— Да, „ТИТАНИЯ“ допусна няколко часа грешка, но не повече, отколкото с по-младите осъдени. Очевидно тестът е задействал малко по-бързо, но той потвърждава принципите на вектора за Трета фаза. Току-що ме увериха, че в сиропиталището не се е случило нищо необичайно.

— Прекрасно. Ами тогава, щом свършим с неприятната част, можеш да забравиш за „Престъпност Нула“ и да оставиш на „ТИТАНИЯ“ да се занимава с поетапното му прилагане. Засега ще се съсредоточиш върху проект „Съвест“. Отделила съм си почти целия ден на въпроса. Най-напред трябва да уверим Памела, че всичко е наред. Водачът на предизборната кампания ни е оставил само един час, за да обсъдим с нея какво да говори в петъчното си изявление. Оттук отиваме обратно във „Вайро Вектър“ и се уверяваме, че всичко е както трябва, преди да е дошла. Според теб Кати Кер ще си замълчи ли за компромиса с Комисията за контрол на храните и лекарствата, щом научи?

— Да, сигурна съм, че няма да ни създава проблеми.

Мадлин Нейлър кимна, макар че не беше толкова убедена.

— Изолира ли я, както се бяхме разбрали?

— Да, да. Най-близките й сътрудници заминаха на пътешествие в Африка, а всички файлове, отнасящи се по въпроса, бяха прехвърлени в друга директория на „ТИТАНИЯ“.

— Някакви копия?

— Предполагам, че си ги държи в Станфорд.

— Добре. Хората на Джаксън вече са ги прибрали. — Уилям Джаксън беше помощник-директор в главната квартира на ФБР и се отчиташе лично пред нея. Беше физически надарен чернокож с подчертани скули, злобен поглед и характерен носов тембър. Джаксън стоеше начело на екип от четирима агенти, които винаги бяха на нейно разположение и я уведомяваха за всички по-тревожни събития вътре в Бюрото. За Мадлин това бяха блюстителите на нейните собствени закони.

— Но, Мадлин, необходимо ли е? Кати е наш човек. В неин интерес е да ни сътрудничи.

— Може би. — Тя разбираше колегиалните отношения на Алис. Именно дисертацията на Кати Кер я върна обратно на работа след голямата й лична трагедия отпреди девет години, когато дъщеря й Либи беше отвлечена, а безгръбначният й съпруг я напусна, за „да построи наново живота си“ с младата си секретарка. — Както и да е, ще се видим с Кати преди Памела. Ще разбера дали е готова да сътрудничи. Не можем да си позволим разногласия точно сега.

Алис нищо не отговори, само кимна в знак на съгласие и нервно заопипва необичайната огърлица, която си беше сложила. Представляваше кристална сълза, закачена на платинена верижка. Сълзата беше голяма колкото нокътя на човешки палец и съдържаше някаква течност, която се разместваше при всяко движение. Нейлър отново насочи вниманието си към осъдения. Пазачите си вършеха невъзмутимо работата. Алис Принс не издържа и отмести поглед.

Но Нейлър не беше като нея. Знаеше всичко за Карл Акселман; лично беше преглеждала досиетата му — криминалното и медицинското. Нямаше семейство, затова и беше избран заедно с другите петима осъдени на смърт за пробните тестове по първата фаза на „Престъпност Нула“. Повечето жертви на Акселман бяха около шестнайсетгодишни — малко по-големи от дъщерята на Алис, когато изчезна преди десет години. Нейлър беше кръстница на Либи и беше приела нещастието лично, особено след като ФБР — нейното ФБР — се оказа неспособно да открие похитителя. Все още не знаеха кой е той, нищо че известно време се чудеха дали не е Акселман. Обаче липсата на лични вещи на Либи сред трофеите подсказваше, че не е бил той.

И все пак, ако някой заслужаваше да умре, това беше Карл Акселман. Нейлър беше убедена в това. Но за хора като него тя искаше повече от обикновена справедливост. Искаше наказание. Отмъщение. Затова се чувстваше измамена, докато запечатваха вратата на газовата камера и директорът кимна два пъти от другата стаичка, давайки разрешение за изпускане на отровния газ през тръбите. За разлика от своите жертви мъжът, екзекутиран пред очите й, не усещаше страх и болка.

Карл Акселман вече беше мъртъв. Беше умрял преди почти единайсет часа.

Мадлин изпитваше истинска наслада при мисълта как се е самоубил. Предишната нощ осъденият беше натикал цял чаршаф в устата си, за да не се издаде с виковете си, и въпреки ужасните рани, които си беше нанесъл, според думите на лекаря е губил кръв цели три часа, преди да издъхне. За нея беше истинско облекчение да знае, че вместо да става дума за грешка, както Тарант мислеше, начинът, по който Акселман сам си беше отнел живота, както и времето, по което го беше сторил, напълно компенсираха провалените й планове.

Единствената й грижа беше, че висшестоящ агент от ФБР беше разговарял предишния ден с Акселман. Беше помолила заместник-директора Макклауд да я информира за всичко, което Акселман би могъл да разкрие пред агента, но като се имаха предвид предишните разпити, едва ли беше нещо съществено.

Докато Мадлин Нейлър наблюдаваше как газът изпълва камерата, само си мислеше, че й се иска да е видяла с очите си агонията на Акселман. Ако не бяха резултатите, които постигаха с неговата смърт, ако не бяха предстоящите им планове, щеше да се чувства наистина излъгана. Той вече не подлежеше на тяхното правосъдие. В крайна сметка само Господ можеше да накаже мъртвец.

Но щеше да има други, утешаваше се тя. Много други.