Майкъл Корди
Милост за мъжете (20)

18.

 

Декър спря пред дома на дядо си и с облекчение въздъхна, като се увери, че нито Барзини, нито някой друг приятел е избрал момента да посети Мати Райман. След преживяното Люк Декър беше емоционално сринат и изпитваше огромна нужда да поговори с дядо си насаме.

Мати радостно го прегърна.

— Люк, каква изненада, не знаех, че още си в града.

— Беше ужасен ден, дядо, и има някои неща, за които искам да поговорим.

Старецът веднага го покани в хола.

— Люк, какво се е случило?

Декър отново се почувства като малко дете и набързо разказа всичко. Освободи се наведнъж от страховете и съмненията, които го преследваха през последните няколко дни: разказа за писмото, в което Акселман твърдеше, че е изнасилил майката му и е убил баща му; разказа за резултатите от теста, които потвърждаваха бащинството; разказа за ужасяващата колекция от трупове на Акселман в някогашния зоопарк.

Щом свърши, си пое дълбоко въздух и поиска от дядо си да му разкаже всичко, което знае. Старецът мълчеше и нежно потупваше Декър по ръката. Най-накрая призна за злощастието на дъщеря си.

— Беше ужасна нощ. Майка ти беше отишла с приятели в центъра. Ричард имаше работа, но се бяха разбрали, щом свърши, да се видят в града и да хапнат заедно. Според полицията нападателят е следил Рейчъл цяла вечер, защото в мига, в който приятелите я оставили на уговореното място, той я нападнал.

Декър усети как стомахът му се свива. Майка му беше хубава, дребничка жена. За Акселман тя е приличала на уязвимо момиченце.

— Според полицията била нападната изотзад, извършителят я ударил по главата и тя веднага изгубила съзнание. След това я изтеглил в някаква странична алея. Когато Ричард се появил на мястото и не намерил майка ти, навярно е започнал да я вика. Според полицията убиецът е изтичал от алеята и е извикал баща ти при себе си, защото бил намерил някаква жена в безсъзнание. Ричард навярно е хукнал да види какво се е случило с майка ти и докато се е опитвал да й помогне, убиецът го е наръгал пет пъти с нож в гърба. След което избягал.

— Той успял ли е да изнасили майка ми, преди баща ми… преди съпругът й… да е започнал да я вика?

При самата мисъл, че се е поправил, отново му се повдигна.

— Да — отговори Мати. — Извършителят така и не беше открит.

Декър изстена и поклати глава. Ако престъплението беше извършено десет години по-късно, полицията щеше да използва ДНК-идентификация и щеше да залови Акселман.

— И какво стана след това?

— Майка ти не можеше да си намери място от мъка. Нямаше и година, откакто се бяха оженили. Рейчъл дори беше приела католическата вяра заради него. Ричард беше нейният свят. Когато разбра, че е бременна, отказа да направи аборт; не само заради вярата, но и защото беше сигурна, че детето е от Ричард. Беше убедена, че всяко зло е било за добро.

— И никога не е подозирала, че може да съм бил дете на изнасилвача?

Мати вдигна рамене.

— Може и да го е мислила, но никога не е говорила за това пред мен. Пък и какво значение има? Ти беше нейното дете, едва ли друг родител е обичал рожбата си както тя теб. — Докосна лицето на Люк и прокара пръсти, сякаш искаше да възстанови образа му. — Не знам как е изглеждал тоя Акселман, но мога да те уверя, че ти толкова силно ми напомняш на Ричард и имам чувството, че сега разговарям с него, а не с теб. Той беше добър човек и макар да не си го виждал никога, споменът за него и това, на което те е учила майка ти, са те изградили като човек. Каквото и да твърди науката, той беше твоят истински баща, що се отнася до най-важните неща. Не забравяй, че носиш и гените на майка си. Родителите ти бяха добри хора, Люк, затова и ти си добър.

Декър отпусна глава в ръцете си. Слепоочията му пулсираха от преумора и усилия: искаше му се да повярва в думите на Мати.

— Както и да е — потупа го дядо му по рамото. — За мен ти си колкото син, толкова и внук. И аз съм те отгледал. И не мога да не се гордея с теб.

 

 

 

Едва на другия ден Декър започна да се замисля над останалите странни обстоятелства около случая на Акселман. До такава степен беше обзет от ужаса, че е негов син, че бе забравил всичко друго. Но сега въпросите изникваха един по един и не му даваха покой. Освен това, докато се занимаваше с тях, щеше да забрави собствените си тревоги.

Защо Акселман, който през годините, прекарани в затвора, не бе дал и най-малък знак, че изпитва угризения, изведнъж ще реши да разкрие къде е скрил телата на жертвите си и ще се кастрира? На какво се дължаха резките физически промени у него?

Нещо му се беше случило. Иначе не би сторил нито едното, нито другото. А защо директорката на ФБР толкова много се интересуваше от разговора му с Акселман? Дали само заради приятелката си доктор Принс?

Декър гледаше телевизия, пиеше бира и обмисляше въпросите. Рода шеташе из къщата, а Мати тихо четеше някаква книга на брайлово писмо.

Люк смени канала, за да избегне поредния репортаж за Карл Акселман и жертвите му. Когато насреща му се показаха усмивките на губернаторката Вайс и президента Бърбанк, им се зарадва като на стари приятели. Двамата бяха застанали зад трибуна със спуснат президентския флаг отпред и се намираха насред улицата, в подножието на небостъргачите Уотс в Лос Анджелис — столицата на престъпността по Западното крайбрежие. Около тях се бяха насъбрали зяпачи, както и цяла армия от журналисти. Декър дори разпозна Ханк Бучър. Телевизионният коментар обещаваше на зрителите, че ще станат свидетели на „стъписващо изявление по въпроса за борбата с престъпността“.

Боб Бърбанк представи Памела Вайс като бъдещия президент на Съединените щати. След което изрази задоволство от дейността й като губернатор на Калифорния и подчерта успехите й в борбата с престъпността.

Декър отпи от бирата си и без особен интерес изслуша празнословията на президента. Най-накрая Вайс застана на трибуната да прочете своето изявление.

— Едва снощи научихме за ужасните престъпления на Карл Акселман. Това, което може би не знаете, е, че последната жертва на наскоро екзекутирания сериен убиец е била дъщерята на доктор Алис Принс, моя близка приятелка. — Декър въздъхна и се чудеше дали да не смени канала, но любопитството му надделя. В същия момент и Мати надигна глава, като пръстите му замръзнаха на едно място върху страницата.

— За жалост Карл Акселман далеч не е единствен случай. Макар той самият да е вече екзекутиран, мнозина като него са на свобода. Тежките престъпления се превърнаха в епидемия за нашата страна. На национално равнище са се увеличили с над десет на сто, а изнасилванията — дори с повече. Въоръжените грабежи и обирите са толкова често явление, че нашата претоварена полиция трябва да избира кое от всички престъпления да разследва най-напред и кое може да пропусне…

Като оставим настрана неподлежащите на оценка човешки жертви, които престъпността ежедневно ни отнема, финансовите разходи се изчисляват на стотици милиарди долари. Изчислено е, че дори престъпността да намалее само с един процент, почти един милиард и двеста и петдесет милиона долара биха могли да се пренасочат в здравеопазването или други бюджетни сфери.

Но въпросът не е толкова политически. Престъпността се превърна в рак за обществото, което е било нейна жертва открай време. Колкото и да говорим, колкото и да обещаваме и обясняваме, досега нито една схема не е успяла, нито един народ или държава не са открили спасителната форма, за да попречат на малцината злонамерени индивиди да подриват устоите на обществото. За нещастие на доктор Принс и на останалите близки на Акселмановите жертви никой не може и да върне това, което вече е изгубено. Никой не може да помогне на жертвите на безбройните други престъпления, които се извършват край нас. Но аз вярвам, че сме способни, че сме длъжни — да направим всичко възможно тези престъпления да не се повторят. И именно това се опитвам да постигна тук, в Калифорния.

Люк зяпна от удивление. Памела Вайс щеше да си припише заслугата за намаляващата престъпност на територията на Калифорния. За тази цел тя трябваше да обясни онова, което нито полицейските шефове, нито социолозите или нафуканите журналисти бяха успели да обяснят през последните три години.

— Преди осем години с подкрепата на един президент, със съдействието на високопоставени лица във ФБР и по личната инициатива на доктор Алис Принс ние се заехме с осъществяването на един смел проект.

Камерата за малко се отмести от Вайс и президента и показа хората вдясно от малкия подиум. Сред тях се забелязваше Мадлин Нейлър, застинала като статуя.

— Проектът имаше за цел не да се бори с престъпността, а да я лекува — да пробуди доброто у всички нас. Нарекохме нашата инициатива проект „Съвест“. И тъкмо този проект стои зад намаляващата престъпност в Калифорния.

Камерата показа в едър план лицето на Памела Вайс, което излъчваше непоколебима решителност. Люк се наведе напред, неспособен да откъсне поглед от телевизора. Мати също внимателно слушаше, забравил за книгата си.

— Всички мъже носят в себе си гени, които ги правят по-лесно или по-трудно податливи на склонността към извършване на тежко престъпление. През последните осем години намерихме неопровержими доказателства за този факт. Като модифицирахме гените на шестнайсет хиляди осъдени за тежки престъпления мъже в Калифорния, успяхме да променим тяхното поведение, като по този начин свалихме общия брой на престъпленията в щата — основна тема на печата през последните години.

Памела Вайс спря и с жест показа улицата край себе си.

— Погледнете мястото, откъдето се обръщаме към вас с президента. Това е възроденият квартал около небостъргачите Уотс. Навремето това място беше символ за всичко лошо, което се случва из големите градове на Америка, а сега, след прилагането на проекта „Съвест“, кварталът е символ на надеждата за по-добър живот. Нека ви уверя, че генната терапия, която доведе до тези резултати, е била грижливо проверена и вече е получила одобрение от ККХЛ като напълно безопасна.

Разбирам, че мнозина от вас ще проявят загриженост, задето нашето смело решение да проведем тази радикална терапия не е следвало нормалните канали. Но тежката престъпност ни принуди да направим избор. Разбира се, че съществуваха рискове, но рисковете от това да не сторим нищо бяха много по-големи. Престъпността се е вкоренила в нашия живот и ние се нуждаем от решителни действия, за да я изкореним. На нас не са ни нужни повече политическа риторика и позиране пред публика, трябват ни дела.

Преди прилагането на проекта бяха проведени задълбочени изследвания, в които взеха участие най-способните учени на страната и които продължиха близо десетилетие. Изследването беше проведено върху най-неподатливите на превъзпитание престъпници — хора, които вече се бяха лишили веднъж завинаги от правото си да живеят нормален живот в обществото. Резултатите показват, че не само не сме се държали антихуманно с тях, не само че не сме ги наказвали за извършени грехове, а напротив — дали сме им възможност да започнат нов живот.

Аз вярвам в свободната воля. Мое твърдо убеждение е, че гените само ни предразполагат към един или друг начин на поведение чрез хормоните и химикалите, които действат в нашия мозък, но в крайна сметка ние съзнателно решаваме как да постъпим. Все още сме длъжни да носим пълна отговорност за деянията си. Но подобна терапия увеличава шансовете на човек по-лесно да ограничава своите отрицателни реакции и склонност към насилие. Така съвестта ни се пробужда за нов живот, човек е улеснен в своя избор да се откаже от едно безсмислено спречкване с непознати, да избягва насилието като начин на общуване, да овладее плътските си страсти, преди да е посегнал на някоя беззащитна жена на улицата.

Нека споделя с вас една своя мечта. Мечта, която се отнася до цяла Америка. Чрез тази терапия на склонните към насилие мъже ще се даде свобода да използват своята енергия за нещо полезно, да помагат на обществото, вместо да подриват неговите основи. Представете си общество, в което подобно лечение се прилага върху всички извършили тежко престъпление — общество, в което повечето престъпници ще могат по-лесно да открият доброто у себе си и да се включат сами в изграждането на един по-богат, по-толерантен и по-щастлив свят. Просто си представете. Една по-силна от всякога Америка. Вашата Америка.

Вайс вдигна дясната си ръка и посочи с пръст срещу камерата.

— Обещавам ви, че ако бъда избрана за президент идния вторник, ще превърна тази мечта в реалност.

Памела Вайс задържа погледа си върху камерата — в очите й се четеше загриженост и топлота. Изречено от нейната уста, всичко това изглеждаше не само възможно, но дори необходимо. Декър едва не се задави с бирата си.

— Тия няма ли най-после да се научат? — изведнъж кипна Мати.

Люк се извърна към него. Беше изненадан от гнева му. Никога не беше виждал милия си дядо толкова бесен. Беше почервенял от ярост.

— Какво има, дядо?

— Какво има ли? Току-що чу какви ги говори тази жена и ме питаш какво има? Решили са да съдят човек според гените му и да се опитат да ги променят.

Декър не виждаше какво толкова е предизвикало гнева му.

— Но те ще дават въпросното лекарство само на осъдени престъпници.

— Това е само началото. Най-напред ще използват лекарството да променят гените на престъпниците, а след това ще решат да го приложат на всички онези младежи, които може би притежават гени, каквито госпожата не одобрява, преди да са извършили каквото и да е, просто защото биха могли да го извършат. Скоро ще започнат да отделят хората с правилните гени от онези с неправилните, без да ги интересува, че човек сам избира дали да извърши зло. Спомням си как нацистите започнаха да отделят нас. Караха ни да носим звездата на Давид на дрехите си. Не бяхме просто човешки същества, не бяхме хора като тях, бяхме евреи. Люк, ние сме много повече от гените, които носим. Ти си много повече от гените, които носиш. Няма ли най-сетне човек да се поучи от историята?

— Но нещата стоят различно, дядо.

— Така ли? Ами ако решат, че щом носиш гените на Карл Акселман, значи си потенциален престъпник, който подлежи на „лечение“?

Декър не знаеше какво да отговори. Остави бирата на масичката и се загледа в екрана.

— Да, съотечественици, с подкрепата на президента Бърбанк аз поех големи рискове и наруших законовите процедури. Но съм твърдо убедена, че това, от което в момента Америка има най-голяма нужда, е лидер. Някой, който ще служи на народа не като следва послушно променящите се настроения, а като взема необходимите решения, колкото и трудни да са те, и сам поведе народа към едно по-добро, по-спокойно бъдеще. Ако вие споделяте тази моя мечта, тогава гласувайте във вторник за мен, та да пробудим всички заедно заспалата съвест на Америка.

Преди Вайс да е довършила изречението си избухнаха шумни скандирания. Декър се обърна към дядо си, който клатеше глава. В същия момент вратата се отвори и в хола влезе Рода.

— Люк — подаде му тя кафяв плик. — Току-що ти го донесоха от пощата.

— Благодаря.

Декър разкъса плика и намери вътре дискета, придружена от набързо надраскана бележка. За голяма негова изненада бележката беше от Кати Кер.

„Люк, трябва да поговорим.

Пробите в едно от пликчетата, които ми даде, съответстват на ДНК-профила на убиец от базата-данни на ФБР — Карл Акселман. С тази разлика, че в гените са настъпили малки, но смъртоносни изменения. Твърде е възможно те да имат връзка с моите разработки по един проект, наречен «Съвест».

Какво става, Люк? Ти сигурно подозираш нещо нередно, иначе нямаше да искаш от мен да анализирам пробите, вместо да ги занесеш в лабораториите на ФБР. Тук съм приложила за всеки случай и една дискета. На нея са записани първоначалната генетична информация на Карл Акселман, и модифицираната, свалена от пробите, които ти ми донесе. Но не се тревожи, ще те видя още преди да получиш пратката. Мисля, че това е само за всеки случай.

Наистина трябва да поговорим. Става страшничко.

Кати.“

Декър се навъси. Не знаеше как да разбира бележката. Извади дискетата и я остави на масичката пред себе си. Пишеше, че Кати щяла да дойде преди писмото, но не бе идвала. Гените на Акселман били изменени. Дали това обясняваше необичайния му вид — косопада и акнето? Дали можеха да се обяснят с тази промяна внезапните му угризения и коренно променената му личност? Нямаше ли това връзка с личния интерес, който директорката Нейлър проявяваше към контактите на Декър с Акселман?

По телевизията течаха последните кадри от митинга пред Уотс. Памела Вайс стоеше на трибуната като триумфиращ герой от легендите — с ръце протегнати високо към небето. Директорката на ФБР Мадлин Нейлър беше близо до нея, обхождаше тълпата с поглед и излъчваше хладно самодоволство. Дали Акселман не беше сред престъпниците, над които бяха провеждани незаконните тестове? Сигурно беше станала грешка, която сега се опитваха да прикрият.

— Какво има, Люк? — попита го Мати.

— Още не е ясно — отговори той. Надигна се от канапето, бръкна в сакото си и извади портфейла. Намери визитката на Кати, вдигна телефона и набра номера й в Станфорд. Никой не отговори. Отново бръкна в джоба на сакото си и взе мобилния си телефон. Беше го изключил веднага след като разговаряха за последен път. Може би му бе оставила съобщение?

Седна на ръба на канапето и прослуша съобщенията. Мати се надигна от мястото си и се присъедини към него. Кати наистина беше оставила съобщение, но то се припокриваше горе-долу с бележката. Имаше две-три по-стари обаждания от службата, както и някакво неясно, с толкова лошо качество, че Люк дори нямаше нерви да го изслуша.

— Я пусни пак — подкани го Мати и наклони глава, сякаш се беше заслушал в някоя далечна мелодия. — Можеш ли да увеличиш звука? Дочух някакви гласове. Единият беше доста изплашен.

Люк увеличи звука и сам приближи ухо до слушалката. Мати беше прав. Този път се различи женски глас. Гласът беше някак приглушен, но той разпозна, че е на Кати.

— Какво желаете? — питаше тя с характерния си мек шотландски акцент. В гласа й прозвуча изненада.

— Имам за задача да ви прибера на спокойствие, за да не говорите много-много — отговори й мъжки глас с характерен носов тембър. Декър сякаш познаваше този глас, но не можеше да се сети на кого принадлежи.

— Защо? — изкрещя Кати. — Заради проект „Съвест“, нали?

Мъжът отново й отговори:

— Това, което ми е съобщено, е, че сте подложена на голям стрес и сте способна да споделите неща, за които сетне да съжалявате. Ще ви отведем на място, където да си починете. Там ще се наслаждавате на пълен покой.

Декър вече беше сигурен, че познава този мъж.

Последва шум като от боричкане.

— Не се приближавай към мен със спринцовката, нещастник!

Тук съобщението спря, тъй като свършваше времето за запис. Но Декър беше чул достатъчно.

— Това някоя приятелка ли е? — попита Мати.

— Не точно — отговори предпазливо Люк. Не искаше да проличи тревогата му. След което се сети за Мадлин Нейлър и веднага позна чий е бил гласът с носовия тембър. На един човек, който неотклонно следваше шефката: помощник-директор Уилям Джаксън, всеизвестната хрътка на Нейлър. Значи зад отвличането на Кати стоеше самата Мадлин Нейлър; Джаксън не би си рискувал топките без нейното изрично разрешение. Но защо Нейлър ще отстранява Кати Кер? Въпросът явно бе доста сериозен, щом лично Джаксън бе участвал в отвличането, вместо да го остави на горилите си.

Кати беше права; трябваше да поговорят. Декър отново пусна записа, за да чуе думите на Джаксън.

„… отведем на място, където да си отпочинете. Там, където ще се наслаждавате на пълен покой.“

Декър веднага си помисли за някоя от тайните квартири на Бюрото. Припомни си всички места, които знаеше в Сан Франциско. Всяка от тях би могла да послужи, но нямаше да е напълно сигурно скривалище: жилищата се поддържаха от постоянен персонал. Нейлър би желала възможно най-малък кръг хора да научат за отвличането. В същото време едва ли бяха отвели Кати далеч от града — едно продължително пътуване ги излагаше на риск. Тогава къде в района на Сан Франциско имаше таен отдел, сграда под контрола на ФБР, в която може да се пази в тайна отвлечен човек? Някъде, където да му се гарантира „пълно спокойствие“?

Изведнъж разбра кое може да е идеалното място… Натисна бутона за един от предварително програмираните телефонни номера.

В ухото му прозвуча свободно, сетне някой вдигна и любезен, професионален глас го поздрави.

— Ало — отговори Декър, — казвам се специален агент Люк Декър. Имате името ми записано в документацията. Нуждая се от спешен преглед.

— Какво смяташ да правиш? — попита Мати.

— Да я намеря и да я освободя, разбира се.