Майкъл Корди
Милост за мъжете (31)

30.

— Ако обичате, сложете дланта си на сензора — подкани ги гласът на главния вход на „Вайро Вектър“. Декър постъпи както му се нареждаше, но все пак беше доста учуден, че на входа не се вижда жив човек. Иначе нещо като портиер имаше.

В малката кабина до входа стоеше висок пазач, който представляваше холограма с човешки вид. Лицето му съчетаваше чертите на всички по-известни мъже-кинозвезди от Холивуд. Ако се съдеше по стикера на стъклото, холограмата се създаваше от апарат марка „КРЕЕС“, шеста версия.

— Този за какво е поставен? Да посреща или да плаши хората? — попита Декър шепнешком.

В отговор Кати само повдигна рамене и махна ръката си от сензора, където той трябваше да постави своята. Изглеждаше доста напрегната.

— Не се тревожи. Целта е да се покаже колко са напреднали в технологиите от „Вайро Вектър“.

— Номерът мина — рече Декър. Нещо беше сгряло дланта му: сензорът беше отлепил микроскопичен пласт от кожата му, за да го подложи на генетичен анализ. Изведнъж го обзе паника да не би скенерът да различи гените на Акселман и да му откаже достъп.

— Добре дошли, доктор Кер — поздрави холограмата, след като компютърът провери самоличността на Декър. — Моля, кажете на глас името на придружителя.

— Люк Декър — изрече тя в малкия микрофон пред къщичката на портиера.

— Благодаря, доктор Кер.

Изведнъж двете крила на вратата се плъзнаха встрани и двамата влязоха в комплекса.

Декър бързо се огледа. Фаровете на микробуса светеха на стотина метра от тях. Франки Данза и другарите му ги бяха докарали преди около час. През цялото това време бяха чакали вътре в колата последните служители да си заминат, но дори и след това останаха още половин час да се уверят, че някой няма да се появи неочаквано. Паркингът беше съвсем пуст, можеше да се предполага, че и вътре няма хора. Точно в осем часа Декър и Кати пристъпиха към входа с надеждата, че достъпът й не е бил отменен. Играеха на сляпо, но все пак проникнаха в сградата. Както ги беше предупредил Франки, това беше по-лесната част.

Декър следваше Кати към внушителния купол, който светеше като извънземен кораб, кацнал на поляната. Изпитваше усещането, че стотици невидими очи следят всяко негово движение.

— По това време вътре няма хора — успокои го тя, щом приближиха стъпалата към входа на сградата. — Но дори да срещнем някого, просто се усмихни.

Пред тях имаше две двойни стъклени врати, всяка от тях с логото на „Вайро Вектър“ изписано на стъклото. Декър погледна вътре и се успокои, че с изключение на двама души, които си говореха пред тоалетната, фоайето е празно.

— За да се отвори вратата, ще трябва пак да си сложиш ръката на сензора.

— На всяка врата ли?

— Да. „ТИТАНИЯ“ държи да знае кой къде се намира по всяко време.

— Страхотно — изсмя се той и положи длан върху стоманената плочка.

Щом влязоха във фоайето, Декър пак се обърна да види там ли е автомобилът. В този момент покрай сградата мина лимузина. Стори му се, че вижда белите коси на Мадлин Нейлър на задната седалка.

— Майната му — ядоса се той.

И Кати беше видяла колата.

— Не мисли за това. Да вървим — подкани го тя и здраво стисна чантата си. Прекара го през някаква врата в другия край на фоайето и двамата се озоваха в дълъг коридор. В дъното на коридора имаше жълта врата със знак „опасно за живота“.

— Тихо — прошепна тя, докато минаваха покрай стоманената врата с надпис „ТИТАНИЯ — Умна стая“. Отвътре се чуваше монотонно бръмчене.

Щом стигнаха жълтата врата, компютърът отново прочете гените им. Вратата се отвори и Декър се озова в бяло, стерилно помещение, лишено от какъвто и да било уют. В мига, в който вратата се затваряше зад гърба му и ги откъсваше от външния свят, му се стори, че някой излиза от Умната стая.

Декър смяташе, че е чул отваряне на врата, докато всъщност това беше електронният мозък на „ТИТАНИЯ“. Суперкомпютърът мислеше.

В Умната стая кипеше трескава дейност. Основните апарати — телевизионната стена и прожекторът за холограми до масата, бяха включени. В задния край на стаята четирите малки монитора прехвърляха бързо сменящи се образи от различни кътове на комплекса, така както ги наблюдаваха шейсетте камери, контролирани от „ТИТАНИЯ“.

Холограмата, която в момента стоеше на показ, представляваше триизмерен глобус с диаметър метър и половина. Глобусът бавно се въртеше на около метър от пода. Холограмата беше толкова прецизна, че сребърният глобус изглеждаше като истински, сякаш беше направен от метал. Границите на всяка държава по света бяха отбелязани с тънка черна линия. Три различни цвята — червено, зелено и синьо — определяха населението във всяка страна. Различните цветове означаваха определени демографски групи. Червеното на Ирак тревожно пулсираше.

С докосване с пръст до която и да е страна разноцветните пластове се отделяха и образуваха графики с проценти и абсолютни стойности, които сочеха общия брой на хората от дадена демографска група и техния процент от населението на страната. Абсолютните стойности постоянно се променяха, отразявайки всички раждания и смъртни случаи, така както „ТИТАНИЯ“ извличаше данните от Интернет. Нарастващият брой на населението по целия свят също се променяше. При последната актуализация показваше 6 567 987 601.

Под графиките с населението имаше лаконична легенда. Червеното отчиташе „мишените“, зеленото — „носителите“, синьото — „поправените“. До всеки цвят имаше брояч, който даваше общия брой на отнасящите се към съответния сегмент.

Алис Принс беше сама в стаята и съсредоточено наблюдаваше глобуса. Ярките цветове се отразяваха в дебелите лупи на очилата й. След като предишната нощ бе видяла по телевизията отстъплението на иракската армия, Алис Принс се чувстваше като преродена. Третата световна война беше осуетена. Каквито и колебания да беше изпитвала досега, вече ги беше забравила. „Престъпност Нула“ беше една справедлива кауза, при това проектът даваше резултати. Втора фаза протичаше толкова гладко, че само след няколко дни можеха съвсем спокойно да дадат ход и на Трета фаза. А и мечтата й се оказваше толкова по-красива, когато я наблюдаваше в експериментална обстановка, вместо да се поддава на отрицателни реакции при прекия допир с човешките реалности.

„ТИТАНИЯ“ започна да разгръща върху глобуса своите предвиждания за развитието на Трета фаза.

В горния край на големия екран се появи хронометър. Текущият ден и час представляваха нулата, към която автоматично се прибавяха месеците и годините според етапите от реализирането на проекта.

Във всяка една от избраните за показатели страни оцветените полета се раздвижиха. В същия миг, в който епицентровете се осветиха, от тях изникнаха черни параболи, които обозначаваха въздушен, морски и сухопътен пренос на заразата и се разпространиха по целия свят като краката на зловещ паяк. Само за няколко дни, отчетени на хронометъра, цветните сегменти в страните от така наречения „Първи свят“ щяха на свой ред да пулсират. Само най-затънтените краища на Южна Америка, като Амазония и Патагония, заедно с Антарктика, Централна Африка и най-отдалечените тихоокеански острови оставаха незасегнати.

В срок от десет дни във всички по-големи страни червената ивица, обозначаваща „мишените“, преставаше да пулсира и започваше да излъчва собствено сияние. Другите страни скоро щяха да ги последват. За няколко седмици деветдесет на сто от червените сектори по глобуса щяха да засветят, след което да изгаснат и да изчезнат окончателно. До един месец нямаше да има страна, останала незасегната. На големия екран общият брой на спадащите към червената категория престана да се увеличава с досегашните темпове. Скоро всяко увеличение замря и максималният брой се закова на цифрата 2 408 876 654. Оттам нататък започна драстичен спад. До два месеца и половина цифрата сочеше с триста милиона по-малко; до шест месеца намалението щеше да се удвои, до една година към червената графа щяха да спадат само милиард и четвърт души. След трийсет и шест месеца щяха да изчезнат и последните следи от червено по света.

По графиките на намалялото глобално население щяха да останат само два цвята: зелено и синьо. Носителите и поправените.

За три години общият брой на населението щеше да намалее с близо два милиарда и половина — петдесет пъти по-жестоки поражения от нанесените от инфлуенцата през 1918 година.

Хронометърът прехвърли двайсет години напред и числата започнаха повторно да се увеличават. Към разширяващите се полета на демографските групи се появяваше нов оттенък на синьото. Червеното беше унищожено.

Докато „ТИТАНИЯ“ продължаваше да разкрива една след друга тайните на бъдещето, Алис се изпълваше със страхопочитание, сякаш Господ й пращаше откровение: всемогъщата река на очищението, която тя самата бе позволила да се отприщи. До такава степен беше обсебена от мисълта за величието на проекта, че дори не усети кога Мадлин Нейлър е влязла в стаята.

— Красиво е, нали, Али? — попита Мадлин.

— И никой не може да ни възпре — въздъхна тя.

— Има една малка работа, която все пак трябва да свършим — напомни й Нейлър.

— Каква?

— Декър и Кер все още стоят на пътя ни. Джаксън работи по въпроса, но…

— Вече няма значение, нали? — попита Алис, без да сваля очи от бляскавия глобус, изобразяващ възвърнатия Рай.

— Надявам се, че не. Но просто ми се иска да знам къде са…

По ирония на съдбата достатъчно беше да попита „ТИТАНИЯ“ и компютърът би й съобщил точното местонахождение на Люк Декър и Кати Кер. Нещо повече, можеше сама да погледне четирите монитора зад гърба си и да забележи някакъв човек, облечен в син защитен костюм, който тъкмо влизаше в Утробата.