Майкъл Корди
Милост за мъжете (48)

47.

Шарън Биб се чувстваше смазана от умора, докато нахлузваше синия си костюм в стаичката между трето и четвърто ниво на бактериологична опасност. Помещението се състоеше от няколко кабини, душове и тоалетни, заедно с гардероб със защитни костюми. В единия край на централното помещение имаше два умивалника и на едно рафтче над тях стояха наредени шишенца с различни противовирусни химикали. Часът беше четири и половина сутринта и навсякъде цареше тишина. След нощното съвещание с Алардайс, Кати Кер и Люк Декър Биб се беше прибрала горе в сградата, за да хапне и поспи в набързо подредените спални помещения.

Беше се разбрала с Алардайс, че в пет часа ще провери състоянието на двайсетте доброволци. Ако резултатите бяха положителни, щеше да събуди генерала. Тогава двамата заедно щяха да ги представят на останалите членове от екипа и щяха да поискат разрешение от президента да използват кода за запаметяващото устройство. Така щяха да пратят гениите секвенции на вектора „Милост за мъжете“ и съпътстващите ги информации до различните производствени центрове по света. Само Алардайс, Кати Кер и тя знаеха кода.

Биб на два пъти се прозя. Откакто се бореха срещу епидемията от ебола в Конго през 1999 година, не бе изпитвала такова изтощение. Не беше виждала мъжа си и двете си деца вече близо две седмици. Самата мисъл, че „Престъпност Нула“ можеше да отнеме съпруга й, я изпълваше с тревога и отчаяние. Ваксината трябваше да проработи.

Биб по инстинкт провери костюма си да не се е скъсал някъде, след което спря пред вратата, водеща към сърцевината на комплекса. Нататък бяха лабораториите от четвърто ниво, Утробата и асансьорите, с които се слизаше в болницата и моргата.

Даде си сметка, че в помещението е имало и друг човек едва след като набра паролата за отваряне на вратата и подложи окото си на скенера, за да бъде идентифицирана през костюма. И на двете си уши носеше тапи, за да я пазят от въздуха под налягане в костюма, затова едва-едва дочу някакво шумолене зад себе си. Преди да се е обърнала, вратата вече се отваряше и в гърба й се опря метален предмет.

— Продължавай, без да се обръщаш — нареди й леден женски глас. — Вече набра кода, трябва ми единствено да подложа окото ти на скенера. Мога да вляза като твоя гостенка, но ако толкова не ме харесваш, ще ти извадя окото и ще го използвам вместо ключ. Избирай.

Шарън Биб беше толкова шокирана, че не отговори нищо. Преди дори да се е осъзнала, жената я изблъска напред в коридора. Биб се огледа през прозрачните стени на коридора няма ли някой да й се притече на помощ, но лабораториите бяха съвършено пусти. Всички в сградата спяха по това време.

— Давай нататък — подкани я жената. Двете подминаха вратите на асансьорите към болницата и моргата и продължиха към дъното на коридора.

Мадлин Нейлър си отдъхна, намираше се на крачки от целта. Знакът „Опасно за живота“, както и едрите букви „Биологична защита пето ниво“ на вратата на Утробата, сякаш приветливо й се усмихваха.

След като проникна във „Вайро Вектър“, Нейлър бавно и търпеливо си проправи път към центъра на лабораторния комплекс, като използваше вградената радиостанция, за да определя позицията на другите пазачи. Изглежда, повечето бяха поставени по ключовите позиции извън сградата, но малцина, ако изобщо имаше такива, стояха на пост през нощта в самата лаборатория. Навярно нарочно ги изтегляха навън, за да не пречат на учените, които работеха и през нощта. Трудното обаче тепърва предстоеше. Трябваше да проникне в самия център на лабораторния комплекс, където се намираше Утробата. Не разполагаше с кодове за тези врати, освен това знаеше, че ще трябва да подложи ретината си на лазерния лъч.

Нейлър многократно беше придружавала Алис Принс до Утробата, затова добре познаваше разположението на различните лаборатории. Докато преминаваше през първите три нива, се увери, че всяка от лабораториите е пуста, само бръмченето на апаратурата и климатиците нарушаваше гробното мълчание. Най-накрая се промъкна до стаята за обеззаразяване, преддверието към най-строго изолираните помещения, и търпеливо изчака зад няколко шкафчета да се появи човек.

Доктор Шарън Биб — името й стоеше изписано на костюма й — се оказа най-ранобудната.

— Давай — буташе я към Утробата Нейлър. — Отваряй вратата. Аз съм плътно зад теб.

Биб спря за секунда и тя си даде сметка, че моментът на изненада е отминал. Изследователката вече мислеше как да се спаси.

— Веднага — просъска заплашително Мадлин и я побутна с пистолета си, за да не й оставя време да мисли.

Биб успя доста спокойно да изпише кода на клавишите до вратата, след което застана чинно под лазера и отново показа ретината си. Вратата се отвори и Нейлър погледна часовника си. До един час повечето хора в сградата щяха да се събудят. Трябваше да побърза с поставянето на експлозива, ако искаше да се измъкне навреме. Повдигна малката чанта в лявата си ръка и отново се успокои: вътре се усещаше тежестта на адската машина. Устройството беше малко и се задвижваше елементарно, но беше достатъчно, за да разбие някоя от стъклените стени. Тогава „ТИТАНИЯ“ щеше да запечата цялото пространство в центъра на лабораторния комплекс — четвърто и пето ниво заедно с болницата и моргата — с термоустойчиви бетонни панели. До момента, в който някой отвън въведе правилния код, компютърът щеше да изпусне върху поразената площ порой от химикали, които да унищожат милионите вредни вируси, последвани от мощна прожекция на ултравиолетови лъчи и най-накрая огнена стихия от 3000 °С, колкото да се унищожат всички живи организми. Нито човек, нито вирус, можеха да оцелеят след всичко това.

Щом вратата на Утробата се отвори докрай, Нейлър изблъска Биб през нея и веднага я последва. Първото, което забеляза, беше наскоро инсталираното запаметяващо устройство. Често беше използвала подобни в Бюрото и много добре разбираше за какво служи. Подобни компютри се използваха само когато информацията е твърде ценна или твърде деликатна, за да се рискува с нейното изгубване или разпространяване. Файловете от твърдите дискове на подобни устройства рядко се записваха на дискети. Наличието на подобен апарат намекваше, че каквото и да е постигнала дотук Кати Кер, то се намира вътре в компютъра.

— А сега — Нейлър захвърли чантата на земята и насочи пистолета си към стъклото пред очите на Биб — ще ми кажеш докъде сте стигнали. Ще ми кажеш и къде мога да намеря Кати Кер.

Тогава забеляза бележката до геноскопа. Беше от ръката на Кати и отговаряше на двата й въпроса едновременно.

Люк Декър се сепна в съня си. В първия момент не знаеше къде се намира: пред очите му имаше някакво стъкло, а в ушите му кънтеше постоянен шум. Сети се, че е заспал в защитния си костюм и че се намира на стола до гумения изолатор на Кати.

Погледна електронния будилник до леглото й. Показваше 4:47. Бързо се обърна към Кати. Беше се свила на топка, тъмните й коси се бяха разпилели по възглавницата, устата й бе леко отворена. Декър се опита да види гривната на ръката й, но тя я беше прибрала под завивките.

— Кати — повика я той. — Събуди се!

Очите й се отвориха и в погледа й за секунда се изписа паника.

— Как се чувстваш? Какво показва гривната?

Отначало тя го погледна с недоумение, после измъкна рязко ръката си изпод одеялото и подложи гривната на светлината. И двете екранчета светеха със зелено.

— Какво означава това? — попита с известно безпокойство Декър.

Кати го погледна, сякаш се чудеше дали не се шегува. Но като видя сериозното му изражение, се усмихна.

— Разминало ми се е. Не знам дали „Милост за мъжете“ работи, но със сигурност е безопасен. Зеленото означава, че вероятността организмът да пострада е толкова малка, че е статистически незначителна.

— В такъв случай — Люк вдигна от земята костюма й и й го подаде — да се махаме оттук.