Майкъл Корди
Милост за мъжете (24)

23.

Президентският дворец във Вавилон, 100 километра южно от Багдад, беше една от петдесетте резиденции, построени от войната през 1990 година насам. Крещящото разточителство беше неуместно за страна, където заради продължаващите международни санкции хората живееха в мизерия. Като се включеха в сметката и старите дворци, расът и семейството му притежаваха общо осемдесет резиденции из цялата страна.

Доктор Евгения Кротова се намираше в една от стаите, предвидени за военните, стоеше права и нервно прехвърляше тежестта на внушителната си снага от единия крак на другия. На стената пред нея имаше шест монитора, всеки от които излъчваше различна кабелна програма. Мигащите образи от модерния свят бяха в подчертан контраст с античния блясък на двореца — мраморните колони, халищата с дълъг косъм, позлатените столове с високи облегалки и алабастровите фонтани насред обляния в светлина вътрешен двор оттатък сводестите прозорци.

Подобен натрапващ се разкош вече не й правеше впечатление. След като продаде душата си на дявола, вече нищо не я изненадваше. Преди десет години беше работила като заместник-директор в Руския държавен център по вирусология и биотехнология в Колцово и сътрудничеше на руските програми за забранените от международното право бактериологични оръжия. Но Русия беше бедна страна и държавният бюджет не можеше да изплаща навреме дори мизерната заплата на заместник-директорите си. Ирак й предложи по-добри условия от Иран и Северна Корея в замяна на познанията й и всички идеи, които можеше да донесе в страната.

Една мразовита вечер през януари 1998 година Евгения, съпругът й и трите им дъщери напуснаха родината и вече цяло десетилетие тя ръководеше страховитата програма за биологични оръжия на Ирак. Плащаха й повече пари, отколкото можеше да изхарчи до смъртта си, тя се радваше на добър живот, но я държаха като затворник, все едно расът я беше купил за домашна робиня. На Кротова се забраняваше да напуска страната, семейството й беше под постоянно наблюдение. И все пак доктор Евгения Кротова дори не си позволяваше да разсъждава правилно ли е постъпила. Съжаленията нямаше да й помогнат.

Сега обаче се оказваше в беда. Азиз беше умрял, преди да обясни нарастващия брой на смъртните случаи в републиканската гвардия, а след като я беше въвлякъл и нея в разследването, сега я бяха привикали в двореца да дава обяснения. Колкото тъжеше за загубата на Азиз, толкова повече се ядосваше на лошия си късмет. Покойникът я беше оставил да обяснява необяснимото на трима генерали. Поне да беше оставил някакви бележки, преди да умре… Единствената утеха беше, че бяха само тримата генерали. Самият рас не беше тук.

След като поздрави тримата военни, Кротова остана насред стаята. Беше късно и тя беше изморена. Искаше да поседне, но те така и не я поканиха на примамливите позлатени столове край дългата маса. Вместо това я оставиха да стои права и се захванаха да я разпитват като престъпник. Опитваше се да не обръща внимание на мониторите на стената зад генералите и се концентрираше върху въпросите им.

— Доктор Кротова, знаете ли причината за това? — попита генерал Акрам. Той беше най-високият от тримата. Очите му изпитателно я изгледаха. Въпросът беше изречен доста рязко. Очевидно Акрам носеше отговорност за медицинските проблеми на армията, нищо че беше идиот и изпълняваше командващи функции само заради далечната си родствена връзка с раса.

— Не с положителност, но съм убедена, че доктор Азиз беше близо до целта. В началото беше решил, че войниците са били инжектирани със свръхдози стероиди, но тъй като той самият умря със същите симптоми, ясно е, че това, което е убило войниците, е инфекциозна болест.

— Инфекциозна? — попита генерал Рашани: дребен, плешив мъж с очила. — Но тези хора са умрели или от мозъчен кръвоизлив, или вследствие на самоубийство. Как може самоубийството да бъде инфекциозно?

— Точно това Азиз се опитваше да докаже. Може да става дума за комплексен вирус или за някакво принципно ново биологично оръжие, което е променило ДНК на войниците и е увредило процесите в мозъка им. Снощи Азиз е пишел доклада си. Опитах се да възстановя файла с доклада, но компютърът беше повреден и по-голямата част от текста се е изтрила. От няколко фрагмента, които се бяха запаметили на твърдия диск, извлякох сведения, насочващи в определена посока.

— Но не знаете конкретната причина, нито как да се лекуват заболелите?

— Не още. Хората ми проверяват всички тестове, които екипът на Азиз е провел върху пациентите. В момента извършваме щателна аутопсия на мозъка у жертвите, за да хвърлим повече светлина върху патологичната страна на проблема. Но ни е нужно още време.

— Нямате повече време. Нямаме повече време. Чакаме всеки момент заповед от раса, за да настъпим към Кувейт.

— Не можете да започнете военна кампания, без да сме напълно наясно какво се е случило. Епидемията се е разпространила извън рамките на лагера „Ал Таджи“. Мъртвите са поне стотина, броят им нараства постоянно. Трябва да проверим докъде се е разпространила епидемията, за да знаем как да я ограничим. Ако не го сторите, ще изгубите още много войници.

— Във всяка война загиват войници — отбеляза генерал Акрам. — Ако не обясните къде е грешката, настъпваме според плановете. Ако не става дума за инфекциозно заболяване, значи няма проблем. Ако ли пък е, то войниците поне ще свършат нещо полезно, преди да умрат.

— Но това е… — понечи да възрази тя, но третият генерал я стрелна с мрачния си поглед.

— Това не подлежи на дискутиране.

Евгения прехапа устни. Беше опасно да предизвиква още повече гнева им, достатъчно ги беше ядосала. Но преди да се е сетила какво да отговори, отнякъде се разнесе нечий глас. Говореше на английски. Тримата генерали се обърнаха с гръб към нея, за да погледнат телевизорите. Евгения си даде сметка, че някой е увеличил звука на апарата горе вдясно. Излъчваше Си Ен Ен, говореше американският президент. Беше застанал на трибуна за пресконференция, в долния край на екрана течаха субтитри: „Боб Бърбанк, на живо от Белия дом.“ Зад президента стояха четирима мъже и една жена. Един от мъжете беше униформен. Президентът говореше вече няколко минути, когато Евгения най-сетне започна да разбира думите му.

„Надявам се и се моля президентът на Ирак да види цялата сериозност на положението и да не пресича Трийсет и втория паралел. Ако го стори, съюзниците са твърдо решени да се разправят с него. Нека разбере, че ще изпълнят решително и без колебание своите стратегически задачи. Смятаме, че ако се забавим, само ще му вдъхнем повече кураж. Разполагаме на място с достатъчно конвенционални сили, за да сломим всякаква съпротива. Ще използваме тези сили незабавно, щом първият иракски войник, танк или самолет пресече въпросния паралел.“

Американският президент беше пребледнял, очите му излъчваха умора. Подобно изражение вдъхна голям страх у Евгения: така можеше да изглежда само човек, който говори истината.

„Ние знаем, че иракският президент се е заканил да отвърне на нашия удар с неконвенционални оръжия, но това не е причина да го умилостивяваме. Ние не можем да го умилостивим. Последното нещо, което желаем, е да започнем война, още по-малко — да разширим един конфликт, ако вече е започнал. Но той не бива да се съмнява, че ако вдигне залога, ние нямаме друг избор, освен да приключим играта по най-бързия и окончателен възможен начин. Време е да сложим край на блъфовете и контраблъфовете, които президентът разиграва пред ООН през последните осемнайсет години. Търпението ни се изчерпа.“

Президентът Бърбанк сякаш едва се държеше на краката си. Леко се олюля и избърса едрите капки пот от челото си. В първия момент Евгения си каза, че ораторът се е изплашил от словата си, но изведнъж си даде сметка, че не е само това. Бърбанк изглеждаше болен.

„Точно в този момент от иракския президент зависи дали ще станем свидетели на най-големите разрушения в човешката история. Неговите действия ще определят дали да забавим своя ядрен удар, или да насочим цялата си бойна мощ срещу него и страната му. — Бърбанк спря и погледна право срещу камерата. Изглеждаше прежълтял. — Надявам се да избере по-мъдрото решение.“

Щом речта му завърши, не само в иракския дворец, но и в Белия дом настъпи пълно мълчание. Тримата генерали сякаш се канеха да влязат в телевизора, до такава степен не смееха да откъснат поглед от екрана. Изведнъж, точно преди да започнат въпросите, пред очите на милиони зрители се разигра неочаквана сцена. Боб Бърбанк се хвана за гърдите, посегна да се улови за трибуната, но не успя и се свлечена земята. За секунда отново се възцари мълчание, след което настъпи хаос. Телохранители с тъмни очила се наредиха около падналия президент. Журналистите наскачаха от столовете си, за да видят какво става, и помощниците на президента изпаднаха в паника.

Камерата изведнъж се фокусира върху един от мъжете, застанали зад трибуната. Висок и слаб мъж, представен от превъзбудения коментатор като вицепрезидента Смит. Беше като парализиран от уплаха.

„Сигурен съм, че някой скоро ще овладее това ужасно положение“ — обясняваше коментаторът на Си Ен Ен, но изглежда, думите му бяха просто пожелание. По погледа на вицепрезидента ставаше ясно, че няма да е той, който ще наложи спокойствие.

В този момент залата за пресконференции се огласи от глух тътен. Камерата отново се насочи към трибуната. Същата жена, която допреди малко стоеше зад президента Бърбанк на подиума, сега удряше с длан по микрофона, за да привлече внимание. Погледът й не слизаше от обектива на камерата, очите й не трепваха. Жената беше забележително красива, прецени Кротова, с гъсти светлостеняви коси. Имаше открито лице със силно излъчване и макар също да беше шокирана от случилото се, бе съумяла да се овладее.

„Моля ви, заемете местата си; брифингът не е свършил“ — подкани тя журналистите. Гласът й не беше силен, но говореше с такова спокойствие, че отчетливите й слова сякаш с един замах разсякоха помещението. Всички насочиха погледи към нея. Един по един репортерите се върнаха по местата си, в залата се установи известен ред и агентите на Сикрет Сървис заедно с две медицински лица успяха да вдигнат президента от пода и да го изнесат. Някакъв човек с вид на лекар се приближи до жената и й пошушна нещо в ухото. Изглежда, не я зарадва, защото се видя как гърдите й се надигат от сподавено вълнение.

„Казвам се Памела Вайс. Аз съм новоизбраният президент на Съединените щати. Току-що ми съобщиха, че това, което всички видяхме, е било сърдечен удар. Президентът Бърбанк в момента пътува към болницата, където ще бъде подложен на всички необходими грижи. Веднага щом стане известно състоянието му, ще бъде публикуван подробен бюлетин.“

За по-малко от секунда жената се спря и погледна към вицепрезидента зад нея. Той продължаваше да стои като вцепенен. Памела Вайс се прокашля и набра смелост. Евгения нямаше как да не се възхищава на такава жена.

„Сигурна съм, че в този момент всички мисли и молитви на американците са отправени към президента и неговото семейство. Но нека не останат някои с погрешни изводи. Нека приятелите и враговете ни знаят, че инцидентът не променя нищо. Позицията на САЩ и ООН по отношение на Ирак е ясна. Словата, които президентът произнесе преди малко, са в пълна сила.“

Неочаквано звукът беше намален и остана само образ. Евгения се огледа от любопитство кой ли държи дистанционното. Но генералите стояха все така мълчаливи, с отпуснати ръце, сякаш осмисляха току-що видяното.

Изведнъж един от столовете с високи облегалки се обърна към нея и на него се показа расът, облечен в бойна униформа. В дясната си ръка държеше дистанционното управление. Гъстите му коси и широкият мустак бяха неестествено черни за възрастта му. По негово изрично желание беше изслушал разговора скрит от Кротова, за да разбере какво мисли тя.

— Ние със сигурност няма за кога да отлагаме, доктор Кротова — рече й президентът. — Разполагаме с чудесното оръжие, което вие създадохте за мен, а и виждате какъв случай ни се предлага. — Човекът широко й се усмихваше, но тя знаеше, че е доволен от това, което видя на екрана, не от разговора й с генералите.

— Генерал Акрам — рече президентът, без да сваля поглед от изследователката, — вие и всички останали ще създадете нужната организация настъплението да започне по възприетия план. Моментът е много подходящ. Каквото и да говори Вайс, американците си имат други грижи в момента.

— Елате — махна той с дистанционното, все едно командваше Кротова с помощта на уреда.

Тя направи няколко крачки напред и застана точно пред него. Той й кимна да се приближи още повече, буквално да се наведе над него. Гъстите му мустаци почти докосваха лицето й. От устата му се носеше дъх на цигари.

— Ще разберете кое убива войниците — прошепна й той, — иначе аз ще убия вас и цялото ви семейство.

Дори докато говореше, усмивката му не изчезна. И все пак Кротова знаеше, че това не е напразна заплаха.