Майкъл Корди
Милост за мъжете (32)

31.

 

Остъклените врати зад нея се затвориха и по челото на Кати Кер избиха капчици пот. Стана нервна още докато влизаха в комплекса, но на двора все още беше в състояние да се контролира. Дори появата на Нейлър в лимузината й по-скоро я подтикна да действа. Но тук, в Утробата, се парализира от уплаха. Не смееше да мръдне и единственият признак на живот бе, че още дишаше. Това й посещение в лабораторията беше доста по-различно от предишните.

Часовникът над вратата показваше 20:32. „ТИТАНИЯ“ щеше да затвори Утробата точно в девет и половина. Трябваше да си остави трийсет минути, за да изчака всички санитарни процедури на излизане, а и без това компютърът щеше да заключи целия обект в десет часа. Това означаваше, че разполага с петдесет и осем минути да използва квантовата кутийка, да отвори сейфа, да намери каквото й е необходимо, и да прехвърли информацията до компютърния приемник на горния етаж, където Декър я чакаше. Времето й изглеждаше недостатъчно. Ако не друго, то поне не очакваше някого да влезе в лабораторния комплекс.

Пое си дълбоко въздух, мина покрай няколкото хладилника в ъгъла и застана пред сейфа. Над бутоните за кода имаше надпис около сантиметър широк. Всичко беше точно както си го спомняше, а и сейфът доста приличаше на модела, който й бяха донесли да тренира. И все пак не можеше да е сигурна.

На работната маса до сейфа на Алис Принс имаше компютър със скениращо устройство. Кати го включи и веднага щракна на връзката за терминала на горния етаж — там, където в момента Декър чакаше с цяла кутия нови дискети, готов да копира каквито файлове му изпратеше.

Клавиатурата беше два пъти по-голяма от стандартните, всеки от големите плоски клавиши беше опакован в стерилизиран найлон. Кати написа няколко думи с неудобните си ръкавици и ги прати до Декър: „Тук съм. Намерих сейфа. Готов ли си с дискетите и принтера?“

Отговорът се забави за момент и тя се притесни.

„Горе всичко изглежда наред. Успех.“

Насочи цялото си внимание към малката метална кутийка, която държеше в едната си ръка. Приличаше на калъф за чекова книжка: това беше то, квантовата кутийка, ключът към успеха на цялото начинание. Квантовата кутия действаше с ядрено-магнитен резонанс и течни молекули. Същественото беше, че паметта й не се съхраняваше в класически бинарни битове, а в така наречените кубитове, които могат да заемат няколко различни положения едновременно. По този начин отделните елементи от кода можеха да бъдат разшифровани едновременно, а не един след друг. Машината действаше бързо и резултатно, но дали щеше да е достатъчна? Имаше малък дисплей с течни кристали и две тънки като копринени конци жички, които висяха като антени на насекомо. Кати си припомни набързо каква е процедурата. На гърба на уреда имаше магнитна плоча, с която се закрепваше за вратата на сейфа, точно над клавишите за кода. Увери се, че е здраво закачен, и за сетен път си повтори предупреждението на Франки: „Ако те хванат, отиваш в историята.“ Оставаше й да залепи със скоч капака на бутоните на сейфа, така че да не й пречи. Хвана висящите жички и започна да търси с тях две дупчици в горния край на малката клавиатура. „С малко повече практика няма да ти е трудно.“

Но и след цял ден практикуване не й беше лесно, а тук, в Утробата, всичко беше много по-трудно. В началото дори не можа да открие дупчиците и от отчаяние за малко да прати всичко по дяволите. Ръкавиците, които трябваше да носи, бяха с по-дебели пръсти от онези, с които бе тренирала в микробуса. Бяха направени така, че лаборантът да използва пълноценно пръстите си, но очевидно създателите на защитния костюм не очакваха човек да пъха с тях жички в почти невидими за окото дупки.

„Спокойно. Имаш време“ — повтаряше си Кати. Но точно време не можеше да пилее напразно. Запази самообладание, изпъна жичките в едната си ръка и ги постави пред двете дупки. Ако не уцелеше от първи път, щяха да се свият като конец, затова не биваше да бърза. Беше жизненоважно и двете жички да се свържат с електронната система на сейфа. Хората на Франки я бяха научили как да ги усуква, като с леки, кръгови движения ги пъхне в празното пространство. Но усукването изискваше по-вещи пръсти от нейните, а ръкавиците допълнително я затрудняваха.

Челото й беше изпотено и на Кати й се искаше да свали шлема си и да се избърше. Но не можеше. Не знаеше колко пъти й се струваше, че е успяла да пъхне и двете жички в гнездата, когато се оказваше, че едната е излязла. Най-накрая, двайсет и шест минути по-късно, когато ръцете вече я боляха от усилията, апаратът тихо изписука и се включи.

Кати веднага се обърна към компютъра и откачи лазерния четец от гнездото му. Прокара го над една от ампулите в главния хладилник, колкото да се увери, че работи. На екрана веднага се появи пълен опис на съдържанието на ампулата, включително генетичната информация на ДНК-молекулите, правените клинични тестове, резюме на научната разработка и целите на проекта. Кати прибра ампулата на място и зачака пулсовата кутийка да отключи сейфа.

На апарата му бяха нужни само пет минути и половина и магията беше готова. На дисплея се изписаха заветните знаци: 666%L5. Кати внимателно вдигна показалец и набра кода върху клавиатурата на сейфа. Вратата безшумно се отвори.

„Отворих“, написа Кати на компютъра и погледна часа. Имаше малко повече от половин час да прехвърли каквото им беше нужно. Времето трябваше да й е достатъчно. Извади малка поставка с оцветени ампули. Всяка беше с размерите на пура. Постави ги на масата пред себе си и започна да чете етикетите. Първите две бяха червени, на тях пишеше „Съвест“. Не я интересуваха. На зелените обаче стоеше друг етикет: две думи, от които цялата настръхна.

„Престъпност Нула“

По какво се различаваше съдържанието във всяка една от ампулите? За да може сама да си отговори, трябваше да свали информацията от всяка от тях. Изведнъж оставащите двайсет и седем минути й се сториха недостатъчни.

Отново се свърза с Люк.

„Мисля, че проектът се казва «Престъпност Нула». Бъди готов с още две дискети. Най-малко три ампули. Всяка може да е важна.“

„Имаме ли достатъчно време за трите?“ — незабавно попита Декър.

„Надявам се.“

Кати вдигна от гнездото й първата ампула. Надписът гласеше: „Престъпност Нула (Първа фаза — тест върху теломери)“. Без да губи време, прокара лазерния скенер върху кода.

Кати веднага натисна иконката за копиране и прехвърли файла на драйвъра, до който имаше достъп Люк.

Файлът беше голям. Часовничето в долния край на монитора бавно отмерваше прехвърлянето на информацията. Щяха да са нужни седем минути, за да бъде презаписан целият файл. При условие, че и другите бяха такива, щеше да се радва, ако успее да се измъкне навреме от Утробата. Почуди се дали да не използва и другите компютри в лабораторията, но горе Декър разполагаше само с един компютър, затова трябваше да му прехвърли файловете един по един.

Докато чакаше, Кати откачи квантовата кутийка, издърпа жичките от дупчиците и се огледа къде може да скрие уреда. Вече го беше заразила, затова не можеше да го изнесе от Утробата. В същото време, ако някой се натъкнеше на малкия лъскав уред, веднага щеше да вдигне тревога. Алис Принс щеше да разбере, че Кати е влизала. Най-накрая го пъхна в една кутия за епруветки, затвори капака и натика кутията в дъното на най-долното чекмедже на най-големия хладилник.

Докато свърши и се върне на компютъра, файлът за Първа фаза вече беше прехвърлен. Оставаха й осемнайсет минути.

„Готов ли си за втория?“ — попита тя Люк.

„Готов съм.“

Без да се бави, Кати грабна втората ампула: „Престъпност Нула (Втора фаза — прилагане под наблюдение)“ и размаха магическата пръчица на четеца. Щом екранът отвори файла, веднага го прехвърли на горния етаж при Люк. Още веднъж погледна часовника: щеше да отнеме осем минути. Нямаше да им стигне времето да запишат и третата фаза.

Не искаше да губи напразно малкото останало време, затова реши да провери сама съдържанието на третата ампула на съседния компютър и включи апарата до геноскопа.

Точно тогава я прекъсна нежен женски глас:

„Часът е девет и петнайсет. Пето и четвърто ниво на биозащита ще бъдат затворени точно след петнайсет минути. Ако не сте го сторили, трябва незабавно да разчистите работните маси и да се приготвите за излизане. Комплексът на «Вайро Вектър» ще бъде запечатан точно в десет часа.“

Кати погледна към екрана на компютъра, който прехвърляше в момента Втора фаза. Оставаха повече от три минути. Насочи вниманието си към информацията на втория компютър.

Отвори страницата с техническите данни по Трета фаза на „Престъпност Нула“ и набързо прегледа резюмето. В очите й се набиваха отделни ключови думи и изрази: „изкуствено създаден вектор за инфлуенца — химера — предаване по въздуха — начало в Y-хромозомата — контролиращи гени на проект «Съвест» — хормонален дисбаланс — началото се определя от теста върху теломери.“ Всяка дума сама по себе си не будеше чак такъв интерес, но всичко събрано заедно внушаваше ужас.

Сърцето на Кати биеше силно. Вече четеше целите на проекта — това, което виждаха очите й, беше толкова невероятно, че чак дъхът й секна. Но най-шокиращото беше, че въпреки чудовищната си неморалност на научно равнище проектът беше напълно обмислен и съвършено проведен. Пред Кати се разкриваше една ужасяваща истина: „Престъпност Нула“ представляваше делото на нейния собствен живот, само че доведено до пълната му абсурдност. В известен смисъл тя също носеше отговорност за това, което Алис Принс и Мадлин Нейлър искаха да постигнат.

Сърцето й се сви.

Може би те вече бяха постигнали много от това.

„Имате десет минути, след това пето и четвърто ниво ще бъдат затворени“ — напомни й нежният женски глас.

Кати си пое дълбоко въздух и хукна към първия монитор.

„Готов ли си с третата дискета?“ — попита тя.

„Няма време — отговори й Декър. — Излизай оттам.“

„Време има. Ще обяснявам.“

„Както кажеш — отговори й моментално той. — Готов съм с третата дискета. Бързай!!!“

Тя притича до другия компютър, намери устройството, до което имаше достъп Декър, и пак натисна бутона за копиране. Щяха да й останат точно няколко секунди, ако държеше да изключи уредите, преди да излезе. Никой не биваше да знае, че е влизала в Утробата.

Все така следейки часовника, Кати отново подреди ампулите на поставката и ги прибра обратно в сейфа.

„Лабораториите на нива четвърто и пето затварят точно след пет минути.“

„ИЗЛИЗАЙ!“ — написа й Люк.

Но тя трябваше да прикрие следите си.

„Четири минути.“

Ако Нейлър и Принс научеха, че е била тук, щяха да избързат с активирането на Трета фаза. Разбира се, при условие, че вече не са го сторили. Кати затръшна вратата на сейфа.

„Три минути.“

Отново застана пред големия хладилник и се увери, че квантовата кутийка е скрита на възможно най-недостъпното място.

„Две минути.“

Изключи първия компютър и провери дали всичко на масата е така, както го беше заварила.

„Една минута.“

— Хайде — изкрещя от нетърпение Кати на втория компютър.

Най-накрая прехвърлянето свърши. Тя изключи компютъра и забърза, колкото й позволяваше костюмът, към вратата. Натисна бутона за отваряне и напусна утробата.

Плъзгащите се врати се заключиха зад гърба й. Бяха й останали точно четирийсет и три секунди.

 

 

„Утробата е затворена“ — обяви безплътният женски глас. „Главният вход на «Вайро Вектър» ще бъде запечатан след половин час. Целият комплекс затваря в двайсет и два часа нула нула. Ако още не сте го сторили, пригответе се да излезете.“

— Добре, добре, чух — извика Декър. Успокояваше се, че Кати е излязла навреме от Утробата. Иначе щеше да звънне алармата.

Чакаше все така пред компютъра в боядисания в бяло вестибюл. Вляво от него имаше врата, водеща до транзитната станция. През нея беше изчезнала Кати, оттам трябваше и да излезе. Вдясно беше главният изход — към коридора и фоайето.

Декър извади третата дискета от флопито, надписа я и я прибра при другите в чантата. Изключи компютъра и зачака на стола. Нямаше какво друго да прави, освен да поглежда към изхода, дали няма някой да го изненада.

Свери часа. Кати трябваше да прекара известно време под душовете, след това — да се преоблече, и едва тогава можеха да избягат от този високотехнологичен кошмар. А не им оставаше много време да го сторят.

Докато чакаше, си задаваше въпроса, защо Кати е рискувала да остане залостена в Утробата, само и само да копира и третата ампула от „Престъпност Нула“. Двете със сигурност бяха достатъчни.

— Да вървим — изскочи от вратата вляво тя и хукна към отсрещната.

Декър грабна чантата, скочи от стола и я последва.

— Имаме около дванайсет минути. Да се махаме оттук.

Притичаха по коридора, покрай Умната и Хладната стая и се озоваха във фоайето. На двора отново цареше тишина.

На главния вход Декър сложи две ръце на скенера и изпита непознато облекчение, щом портите се отвориха. Секунди след това микробусът на Франки Данза се появи и с писък на гумите закова пред тях.

Декър шумно въздъхна и се приближи до опушеното стъкло на шофьора. Кати вървеше плътно до него. Отвориха вратата и замръзнаха на място.

Зад волана не седеше Франки Данза. Не че Декър можеше да види човека, защото точно срещу очите си имаше дуло на пистолет.

— Оставете чантата! Веднага! — нареди мъжът с пистолета и опря дулото в челото му.