Майкъл Корди
Милост за мъжете (12)

10.

 

Кати Кер проверяваше за сетен път докладната записка. Не искаше да възникнат усложнения в последния момент.

Цяла сутрин се беше подготвяла за срещата си с Мадлин Нейлър и Алис Принс. Крачеше напред-назад из малкия си личен кабинет до лабораторията и препрочиташе препоръките, които сама правеше за продължаването на проект „Съвест“. Колкото и да ги гледаше, все се убеждаваше, че всичко е наред. Бюджетът, който изискваше, беше реалистичен; сроковете бяха амбициозни, но постижими. Най-накрая насочи вниманието си към хилядата затворници, които беше подбрала от базата данни с ДНК-информация, която попълваха във ФБР. Всички спадаха към осъдените за тежки престъпления. Докато преглеждаше имената, се мъчеше да възстанови по памет по-важните данни от досието на престъпника, та да предвиди възможни възражения от страна на Нейлър.

Непрекъснато си напомняше да повдигне въпроса за снощния дебат по телевизията и дали Алис Принс и Мадлин Нейлър имат някаква представа за намеренията на Памела Вайс да използва биологията и генетиката в борбата с престъпността.

Кати седна зад бюрото си и механично се залови да наблюдава двамата лаборанти, които миеха инкубаторите и слагаха използваните епруветки в миялната машина. Нямаше други хора. Заместниците на Франк и Керън щяха да се явят едва другата седмица. Това беше по-скоро добре предвид на малкото належаща работа, която имаше да се върши преди плановете да бъдат окончателно уговорени.

След минута вратите на лабораторията внезапно се отвориха. Кати чак се стресна. За частица от секундата й мина през ума, че Нейлър или доктор Принс са дошли по-рано, и мислено поблагодари на Бога, че е готова.

Но не се оказа никак готова, тъй като посетителят не беше нито Мадлин Нейлър, нито Алис Принс.

Висок, рус мъж надникна колебливо вътре и един от техниците му посочи кабинета й. Кати нямаше какво друго да стори, освен да изчака зад щорите мъжът да прекоси лабораторията и да почука на вратата й.

— Влез — отвърна тя и в същия момент съжали, че не си е сложила контактните лещи, ами е дошла с очила.

Вратата се отвори и в стаята влезе Люк Декър. Изглеждаше доста притеснен; плахо й се усмихна, а в очите му се четеше неспокойство.

— Здрасти, Кати. Надявам се, че неочакваното ми посещение не ти създава проблеми.

Тя му се усмихна.

— Ни най-малко.

— Много е внушително — посочи той лабораторията.

— Благодаря. — Кати остави докладната записка на масата. — Какво те води насам?

Изражението на Люк стана още по-сериозно и той побърза да затвори вратата.

— Да бъда съвсем искрен, трябва ми една услуга. Дискретна услуга. Ще ми отделиш ли минутка?

— Разбира се. Мадлин Нейлър ще дойде след около половин час. Дотогава нямам работа.

При самото споменаване на директорката на ФБР Люк се намръщи.

— Сигурно е доста сериозно.

— Така е. Току-що получихме разрешение от комисията за един голям проект, над който работим от много време насам. Ще обсъдим с нея какво да правим тепърва.

— Чудесно. Поздравления — отвърна той, но си остана все така навъсен.

— Какво има? — попита тя.

— Ами да ти кажа иска ми се тази услуга да не се разчува из Бюрото, поне на първо време.

Кати кимна. Не сваляше поглед от Декър. Разговорът се оказваше силно интригуващ.

— Не се притеснявай, никой няма да научи. И така, от какво имаш нужда?

Люк не отговори веднага. Като че ли преценяваше какво може и какво не може да й каже. Накрая бръкна в джоба на сакото си и извади малко найлоново пликче. После бръкна и в другия джоб и извади още едно.

— Ами — запъна се, докато й подаваше първото пликче, — искам да сравниш ДНК-информацията от космите в това пликче с тази от другото.

— Как да ги сравня?

Той отвори първото пликче и й показа трите косъма и капките съсирена кръв.

— Искам да знам дали има връзка между хората, на които космите принадлежат.

Кати присви очи.

— Под връзка имаш предвид роднинска връзка. Брат-сестра, баща-дъщеря, този тип?

— Именно.

Тя пое пликчето и се вгледа в космите и кръвта, след което внимателно ги остави на бюрото си. В другото пликче имаше два руси косъма.

— И сигурно няма да ми кажеш за какво става дума?

— Не и ако не ме накараш.

Личеше си, че не му е приятно да прибягва до помощта й. Може би вътрешно беше склонен да възприеме убежденията й, че познаването на гените стои в основата на всяко познание. За миг й се прииска да отбележи този факт, да му напомни, че търси услугите на технология, на която навремето шумно се е присмивал. Искаше й се да му внуши колко сериозна е помощта, която търси в момента, да му докаже, че това, на което е посветила живота си, е от значение.

— Добре, няма да те разпитвам.

— Колко време ще ти трябва? — попита Люк и погледна часовника си. След като си беше свършил работата, бързаше да си тръгне.

— Колко време? Ами навремето трябваше да използваме техниката на белязаните изотопи: изолирахме участъци от ДНК-веригата, които да докажат генетична връзка между индивидите. С малко повече късмет две седмици щяха да стигнат.

Люк изглеждаше разочарован.

Кати му посочи черния, подобен на лебед геноскоп в лабораторията и отново взе първото пликче.

— Но с онази машина ей там можем да разчетем всички деветдесет хиляди и колкото са там гени в пробата и да ги сравним с тези от другата за малка частица от това време. Остави ми ги и се обади след два-три часа.

Декър кимна. В очите му се четеше едновременно облекчение и тревога.

— Благодаря, Кати, много си мила.

— Сигурен ли си, Люк? Струва ми се, че не искаш да узнаеш отговора.

Той повдигна рамене и се усмихна, сякаш въпросът изобщо не бе от значение.

— Да речем, че трябва да знам.

 

 

Точно в един и половина пристигнаха Мадлин Нейлър и доктор Принс.

Броени мигове преди това Кати Кер беше връчила на лаборантите двете пликчета и ги бе оставила да прегледат на геноскопа ще открият ли връзка. Питаше се защо Декър помоли тъкмо нея да извърши теста и защо държи никой във ФБР да не научи. Сега обаче трябваше да обърне внимание на посетителките си.

Облечена в елегантен тъмносив костюм с панталони, изрядно подредила белите си коси, директорката на ФБР изглеждаше необичайно ведра и усмихната. За разлика от нея Алис Принс беше облечена в тъмносиньо сако и пола, които не й отиваха, и беше неспокойна.

Трите се усамотиха в кабинета на Кати и Алис веднага й съобщи, че от ФБР и „Вайро Вектър“ увеличават бюджета й с по още пет милиона долара годишно. Парите щели да бъдат вложени в специална сметка и тя щяла да бъде свободна да разполага с тях, както намери за добре.

— Естествено — усмихна се широко Нейлър, — очаква се да покриеш и собствената си заплата — колкото сметнеш, че заслужаваш, — от въпросните пет милиона.

Кати беше като ударена от гръм. Стипендията й беше достатъчна да продължи работа в рамките на ограничения бюджет, който сама се канеше да изиска, а от „Вайро Вектър“ отдавна покриваха голяма част от разходите й за изследванията в Станфорд. С допълнителното финансиране й се предоставяше възможност да наеме по-голям екип и да ускори цялата програма.

— Не знам какво да кажа. Много сте щедри. Всъщност нямаме нужда от толкова средства.

— Глупости — отсече Нейлър. — Първото правило, което човек следва, като иска финансова подкрепа, е да убеди всички, че парите никога няма да му стигнат.

Тя отново се усмихна, под тъмните й очи се образуваха ситни бръчици, устните й широко се разтегнаха и разкриха зъбите. Кати рядко я беше виждала да се усмихва и това й се струваше неестествено и доста по-обезпокоително от намръщената й физиономия.

— Както и да е — заключи Нейлър и се надигна от стола си зад кръглата маса за конференции. Приближи се към Кати и се надвеси над нея. — Ти заслужаваш допълнителното финансиране, а и ние искаме да знаеш колко много ценим всичко, което си постигнала досега.

Кати беше поласкана от думите й, но започваше да се чувства неловко. Затова посегна към записките си, които стояха по средата на масата.

— Ами благодаря. Много съм ви задължена. Но това, което най-много ми се иска, е вашето одобрение за следващите няколко стъпки по проекта.

Тя изчака Нейлър да се върне на мястото си и подаде на нея и на Алис по една папка. Започна да обяснява:

— Освен че очертавам най-общо предстоящите стъпки: план, финансова осигуреност, цели и срокове, в докладната си записка съм изброила и всички субекти, върху които възнамерявам да изпробвам „Съвест, Девета версия“ — при условие че те дадат съгласие. Разбира се, ако получа и вашето.

Нейлър дори не погледна книжата, които й бяха предоставени.

— Какво ще кажеш, ако научиш, че бихме могли да съкратим проекта с осем до десет години? — попита Алис.

Кати се изненада. Погледът й се премести от Принс на Нейлър.

— Какво имате предвид? Да ускорим тестовете върху престъпниците?

Нейлър кимна. Взираше се в Кати, без да мига, сякаш искаше да я хипнотизира.

Кати вдигна рамене.

— Би било страхотно, ако не попречи на резултатите. В каква степен смятате да ускорим проекта?

Настъпи мълчание. Тъмните очи на Нейлър се взираха все по-настойчиво в лицето й. Кати се чувстваше като на изпит, нещо повече — че е подложена на психологически тест, при който всяка нейна реакция е от значение.

— Да речем, че няма да ускоряваме тестовете — подхвърли Нейлър, — а просто ще ги заобиколим.

— Но ние трябва да проведем тестове. Трябва да сме сигурни, че процедурата действа.

— Не и ако въпросните тестове вече са били проведени — отвърна Алис.

— Но това е невъзможно. За целта са били нужни години.

Директорката на ФБР кимна и на тънките й устни се появи усмивчица, която дори не достигна очите й.

— Осем години, ако трябва да сме точни.

Кати буквално зяпна.

— Хайде сега, директор Нейлър, нищо не разбирам. Шегувате се, нали?

Но Нейлър вече не се усмихваше.

Кати прикри устата си с ръка и потърси с поглед Алис, но тя беше свела очи към масата.

— Вие сте провеждали тайни тестове с нашите материали… с моите материали?

— Нещата не стоят толкова просто — отговори директорката. — Без наше знание неколцина високопоставени служители във ФБР и във „Вайро Вектър“ са научили за проекта и от желание за бързи резултати са започнали секретни, неразрешени от властите тестове. Естествено, че всички, които са взели участие в акцията, ще бъдат строго наказани, но въпросът е друг: тестовете са дали резултат.

В продължение на няколко секунди Кати не можеше да реагира — беше смаяна. Най-накрая си даде сметка какво се е случило, и в очите й заблестяха гневни искрици. Изправи се, блъсна стола си назад и закрачи нервно из кабинета.

— Кои са тези хора? Защо са били разкрити чак сега?

Нейлър седеше, без да губи самообладание.

— Това вече няма значение. Кати, предполагам, че си запозната с криминалните статистики: престъпността в Калифорния намалява.

Кер беше толкова бясна, че беше впила нокти дълбоко в дланите си. Разбира се, че знаеше за намалялата престъпност в щата. Разбира се, че следеше новините и различните анализи, в които всевъзможни специалисти се опитваха да обяснят статистиките, още повече откакто губернаторът, който си приписваше заслугите за успехите, сега се кандидатираше за президент.

— Те са пряко следствие — продължи Мадлин — от тестовете, провеждани над закоравели престъпници и следващи твоята теория за генна манипулация. — Тя едва сега погледна предложенията на Кати. — Хората, които са провели теста, не са извършили нищо по-различно от това, което ти сама възнамеряваше да сториш. Нещо повече, някои от престъпниците, които си изброила тук, вече са станали обект на лечение. На твое място бих погледнала на това като на добра новина: вече е доказано, че теорията ти е правилна. И ти бяха спестени десет години чакане.

Кати се пресегне и грабна папката от ръцете й.

— Е, всичко се оказа загуба на време, нали? Екипът ми и аз сме работили за тоя, дето духа. И как, по дяволите, са могли тестовете да започнат преди осем години? Безопасният серум Девета версия, одобрен от комисията, беше намерен само преди четири години.

Нейлър тихо въздъхна.

На Кати й прилоша, щом си даде сметка какво се е случило. Излизаше, че делото на живота й, хилядите часове, които беше пожертвала в името на науката, са били напразни. Цялото й изследване беше опорочено, проучванията се връщаха с десетилетия назад.

— Боже мой — възкликна тя — те са използвали оригиналния серум, нали? Залагам си главата, че пациентите дори не са били доброволци.

— Не, не са били. Но може да се каже, че след всички престъпления, които са извършили, пред тях дори не е стоял въпросът, дали да отидат в затвора или в газовата камера. Тези престъпници може и да не са знаели, че ги подлагат на тестове, но повечето от тях в крайна сметка спечелиха. Кати, помисли все пак. Никой не е пострадал при лечението. Били са подложени на тест около шестнайсет хиляди осъдени. Серумът не само че работи, но е напълно безопасен.

— Откъде, по дяволите, знаете? Последиците могат да се усетят след години. Та нали нашите изследвания доказаха, че ранните вектори могат да образуват рак на тестисите и простатата в пубертета не само у пациентите, но и у децата им. Всички момчета, които се родят с рак на тестисите, може да…

Алис Принс поклати глава, сякаш я умоляваше.

— Кати, прегледала съм лично ранните ти доклади. Така и не се доказа, че тъкмо серумът е причина за въпросните заболявания. Лично съм проверила всичко.

— Как можеш да го твърдиш, Алис? Много добре знаеш, че е точно обратното.

— Добре, добре, но рискът беше минимален. Хайде, Кати, разликата между ранните вектори и последната Девета версия са незначителни.

— Незначителни? Кое ти дава право да говориш така?

Алис усети, че я е засегнала, и погледна за помощ към Нейлър. Доктор Принс не понасяше спорове.

— Защо не изчакаш отвън, Алис? — предложи й Мадлин Нейлър. — Нека поговорим на четири очи.

Алис се поколеба, но накрая, едновременно засрамена и облекчена, стана от мястото си и напусна кабинета.

Сякаш нищо не се беше случило, Нейлър продължи да обяснява:

— Кати, незначителните разлики бяха от жизнено значение, за да получим официалното одобрение, това никой не отрича, но от гледна точка на безопасността е можело спокойно да бъдат пренебрегнати. Кати, чрез провеждането на тази операция са се спестили и пари, и човешки животи, които струват повече от поетите рискове. Пък и след предизборното изявление на Памела Вайс всяко лечение ще се провежда с одобрената от правителството Девета версия.

— Какво изявление? — попита тя. Не можеше да повярва.

— Този петък Памела Вайс ще…

Кати изведнъж се закова на едно място.

— За това ли говореше Вайс снощи по време на дебата?

Нейлър кимна.

— Да, и тъкмо затова искаме да поговорим с теб. Щом научихме, че въпросните неразрешени тестове са проработили и че твоята Девета версия е получила одобрението, решихме да използваме кризата в полза на проекта. Един скандал би могъл да провали „Съвест“ и да върне всичко десетилетия назад. Ако обаче някой представи всичко като отдавна очакваното спасение, не само че проектът може да бъде спасен, но обществото ще е склонно той да проработи по-бързо.

Затова, като разполага с пълната подкрепа на президента Бърбанк, Памела Вайс ще поеме отговорността за успешните резултати от тестовете върху престъпници, като по този начин ще сложи край на всякакви спекулации по въпроса за намаляващата престъпност в Калифорния. Тя ще представи като част от правителствената си политика лечение на всички осъдени за тежки престъпления в страната с твоята нова, одобрена версия. Ще докаже пред американския народ, че ако бъде избрана, ще може успешно да ограничи размерите на престъпността. Нещо повече, Кати, Алис, която е не по-малко от теб ужасена от провежданите досега тестове, предложи да ти бъдат приписани всички заслуги за успешните експерименти.

Помисли добре, Кати. Ще станеш известна. Не е изключено да получиш и Нобелова награда. Но което е по-важно, с политическата подкрепа на президента ще видиш осъществена мечтата на своя живот: излекуването на склонността към престъпление ще се окаже реалност много по-скоро, отколкото си предполагала. И все пак, абсолютно наложително е всички да бъдат убедени, че провежданите през последните години експерименти са се извършвали с одобрения от комисията вирусен вектор. Ние може и да знаем, че тестовете са проведени успешно, трябва да убедим обществеността, че никога не сме се съмнявали в това. Памела Вайс трябва да бъде представена пред нацията като смела жена, която знае какви рискове да поеме. Никой не бива да остава с впечатлението, че е действала безотговорно.

Не беше за вярване. Кати се върна при бюрото си и се облегна на него.

— Но тя е действала безотговорно и опасно.

Нейлър се ядоса.

— Не, не е действала. Бъдещият президент дори не знае за съществуващите разлики между Първа и Девета версия. Доколкото Памела Вайс е в течение на проекта, от Комисията за контрол на храните и лекарствата одобрила същия серум, който е бил използван при тестовете. В никакъв случай не бива да се заподозре истината.

— Не можете да искате от мен нещо толкова неетично. Принуждавате ме да излъжа за това, което съм разработвала цял живот?

— Не, разбира се, че не. Целият този проект е твоя разработка. Искаме от теб само да погледнеш на проблема от по-високо, да видиш цялата му значимост и да разбереш, че ти се предлагат неочаквани възможности. Безотговорното решение да се проведе този тест може да застраши всичко, което си постигнала досега. Но по начина, който ти предлагаме, ти можеш да използваш поетия риск в своя полза и да промениш целия свят. Това лошо ли е?

Кати седна на бюрото и поклати глава. Само допреди няколко минути бъдещето й беше изглеждало прекрасно, едно голямо предизвикателство. И което беше по-важно, бъдещето принадлежеше на самата нея. Сега се оказваше, че някой е отнел мечтите й.

— Но това е лъжа. Не съм сигурна, че бих могла да живея с нея.

— Хайде, Кати, от теб се иска само да бъдеш прагматична. Изборът е прост: можеш да преглътнеш всичко, което се е случило, и да помогнеш на целия свят да заживее по-добър живот. Можеш и да се отречеш само защото някой е нарушил някакви си правила и защото малък процент закоравели престъпници са били теоретически подложени на незначителен риск от заболяване. Ако избереш първото, ще имаш възможност да постигнеш всичко, за което си мечтала, включително ще видиш с очите си един по-добър и безопасен свят. Ако избереш второто, мечтите ти никога няма да се превърнат в реалност.

— Не разбирате ли? — възрази Кати. Устата й беше пресъхнала от яд. — Искате от мен да наруша закона в името на нещо, което трябва да ограничи престъпността?

Нейлър бавно се изправи и й отговори, със спокоен, властен тон:

— Станалото — станало. Въпросът е как да постъпим сега. Ще се възползваме ли от вече постигнатото, или ще го унищожим? Помисли си. Това е важен въпрос. Искам да науча за решението ти преди шест часа. Ясна ли съм?

Другата жена не отговори веднага. От проявената несправедливост я заболя глава. Ако постъпеше почтено, щеше да провали делото на живота си. Ако пренебрегнеше професионалната си чест, щеше да види мечтите си реализирани в немислимо кратък срок. Това си беше сделка с дявола.

— Шест часа. Ясно ли е? — повтори Мадлин и без да сваля невъзмутимата си маска, отвори вратата.

— Не, няма как да е ясно — подхвърли предизвикателно Кати. — Нищо вече не е ясно.

 

 

Алис Принс седеше като на тръни в колата на паркинга. Чувстваше се като страхливец, задето си беше излязла, но тайно се радваше, че Мадлин сама щеше да обясни всичко на Кати. Знаеше, че дължи много на приятелката си, затова й беше трудно да я лъже. Но Мадлин нямаше скрупули. Нея нищо не можеше да уплаши.

Алис все още си спомняше, сякаш беше вчера, деня, в който се запозна с Мадлин. Когато Нейлър се появи в училището „Сейнт Джоузеф“ в Бадингтън, щата Ню Йорк, тя за пръв път виждаше толкова странно момиче, Мадлин беше само на тринайсет, когато директорката я представи на класа на Алис. Имаше бели коси, издължени и тъмни очи, които хвърляха предизвикателни искрици. Целият клас беше избухнал в смях при вида на новата ученичка не само заради необичайния й вид, но и защото живееше с баба си, лудата и сприхава госпожа Престън, в порутената къщичка на Оксфорд Стрийт, само през два входа от дома на Алис.

Никой не знаеше, че Мадлин живее с баба си, защото майка й я изоставила, а баща й бил полицай и го застреляли пред очите й две седмици преди да дойде в училището. От преживения шок косите й бяха побелели. Но всички в класа й се подиграваха, което беше добре дошло за Алис — доскорошната жертва на съучениците си.

Когато обаче двете най-едри момчета в класа, близнаците Тиндейл, нападнаха Мадлин в двора, тя започна да й съчувства. Поне до мига, в който новата ученичка на свой ред не им отвърна — тя се хвърли като пантера насреща им и започна да ги дере и удря, докато двамата не си плюха на петите. Алис събра чантата и книгите на Мадлин и й ги подаде.

— Здравей, аз съм Алис — представи се тя. — Как е да живееш с госпожа Престън? Вярно ли е, че била заровила човешки трупове под паркета?

Момичето се отупваше от прахта и само вдигна рамене.

— Не знам. Да отидем да проверим.

Алис и до ден-днешен се възхищаваше от безстрашието на Мадлин и малко се страхуваше от нея. Надяваше се само да не стори нещо на Кати.

 

 

На излизане от сградата на университета Мадлин Нейлър си каза, че в крайна сметка срещата не е минала зле. В известен смисъл това, че Кати Кер толкова открито се възпротиви на плана им, беше добре дошло. Можеше да премине към действие без никакви угризения.

Беше излъгала кой е отговорен за тестовете над затворници, за да провери реакцията на Кер. Беше играла ролята на невинното агънце, за да й внуши, че са от едната страна на барикадата и че двете са в еднаква степен принудени да се възползват от създадената от други ситуация. Но Кати не се беше поддала на подобен прагматичен възглед. Беше против, и то единствено от принципни съображения. Нейлър се беше научила, че щом се стигне до взаимни компромиси, на хора с принципи не бива да се разчита. Каквото и решение да вземеше Кер, тя си оставаше опасна за срещата в шест часа. Не само щеше да застраши проект „Съвест“, но щеше да внуши съмнения у Памела Вайс, дали изобщо трябва да се преминава към „Престъпност Нула“. Кер трябваше да бъде отстранена от сцената, и то бързо.

Щом приближи служебния си автомобил, Мадлин забеляза Алис вътре в мерцедеса й. Приятелката й излезе и се насочи към нея.

— Как мина? — попита тя.

— Кер не иска и да чуе.

— Наистина ли?

— Слушай, Али, дадох й толкова шансове, но тя не желае да отстъпи.

— Сигурна ли си?

— Убедена съм.

— Тогава какво ще правим?

— Не се тревожи. Ще се оправя.

В гласа на Алис се прокрадна паника.

— Няма да й сториш нищо, нали?

— Разбира се, че няма. Просто ще се погрижа да остане на сигурно място до след изборите. Няма защо да се безпокоиш. — Директорката на ФБР се огледа за Джаксън. Вече се очакваше да е пристигнал. — Ще изглежда, сякаш е заминала на почивка. Всичко е уредено.

Настъпи кратко мълчание.

— Ако това е единственият начин… — Алис нямаше сили да спори.

— Така е, Али, вярвай ми. Както и да е, нека се приготвим за срещата с Памела. Ще се видим там.

Нейлър се прибра при служебната си кола и мигом двама агенти се показаха отвътре. По-високият й отвори вратата, но преди да влезе, тя погледна към двата автомобила, които точно в този момент се появиха на паркинга и спряха един до друг недалеч от тях. Първият беше сив крайслер и на седалката до шофьора седеше внушителен чернокож мъж с красиви черти и свиреп поглед; до него зад волана се забелязваше човечец с лисича физиономия. Втората кола беше абсолютно същият модел и вътре имаше трима души.

Едно от нещата, които най харесваше у помощник-директора Уилям Джаксън, беше това, че той беше винаги там, където тя искаше да бъде. Джаксън беше неин довереник. Екипът му беше съставен от силно мотивирани агенти, които навремето бяха заплашвани с дисциплинарни наказания и които при нормални обстоятелства биха свършили в затвора. Нейлър беше използвала влиянието си, за да потули делата, и всички й бяха задължени. Чрез Джаксън тя научаваше всичко по-важно в Бюрото, а екипът му решаваше проблемите, без някой да може да проследи конците до директорския кабинет.

Джаксън и хората му останаха по колите.

— Баниън, би ли ми дал мобифон — нареди Нейлър на агента, който й държеше вратата отворена.

Щом седна в купето и вратата се затвори след нея, тя пое подадения й апарат. Набра някакъв номер и видя как в другия край на паркинга Уилям Джаксън посяга към своя клетъчен телефон.

— Джаксън — представи се той с характерния си носов тембър.

— Искам да се заемеш лично със задачата — нареди тя. — Не забравяй, само доктор Питърс трябва да знае. Да не си намесил друг човек. — Нейлър млъкна за секунда и погледът й се плъзна по паркинга. — Джаксън, да не си ме разочаровал.