Майкъл Корди
Милост за мъжете (18)

16.

Когато Кати Кер се събуди, беше изгубила всякаква представа за време и пространство. Съзнанието й бавно се връщаше, въображението й погаждаше номера. Виждаше как някакъв чернокож мъж се приближава към нея. В едната си ръка държи пистолет, в другата — спринцовка. И все пак знаеше, че очите й са затворени. Ушите й кънтяха в ритъм, който след известно време тя си даде сметка, че е на сърцето й. Устата й беше пресъхнала.

Какво се беше случило с нея? Какво се случваше с нея? Защо не можеше да събере мислите си и да си спомня каквото и да било?

И защо не можеше да движи ръцете си?

Отвори очи и погледът й се спря на голата електрическа крушка, която я заслепяваше. Тя изпъшка разочаровано и отново стисна клепачи в отчаян опит да се ориентира къде е. Носът й надушваше позната миризма: дъх на човешка пот, размесен с дезинфектанти и прясна боя — характерната за всички болници и затвори смрад.

Отново се опита да помръдне ръцете си, но си даде сметка, че са плътно привързани към тялото й, сякаш сама се беше прегърнала. Установи, че са й сложили усмирителна риза.

Дишането й се ускори, което говореше, че я обзема паника. Нямаше представа къде се намира, нито колко време е прекарала на това място. Никога през живота си не се беше чувствала толкова самотна и изоставена.

Извърна се на една страна, за да се спаси от светлината на голата крушка, и с известни усилия отвори очи, колкото да разгледа стаята. Намираше се в някакъв празен куб: стените, таванът и подът бяха боядисани в бяло. Натисна с глава пода и той потъна под нея. Това беше кошмар. Бяха я затворили в лудница.

Пое си дълбоко въздух и се опита да подреди мислите си. Спомни си как спори разгорещено с Мадлин Нейлър по въпроса за проведените без разрешение тестове върху затворници; след това беше направила ужасяващото откритие за смъртоносната генна терапия, на която е бил подложен Карл Акселман; сети се и за изчезналите папки и файлове, както и за шока, който преживя, щом завари в двора на дома си човек с пистолет и спринцовка в ръце.

Кати си наложи да се успокои. Навярно я бяха дрогирали, след което я бяха донесли тук, за да я държат далеч от събитията и да я дискредитират. Без съмнение Мадлин Нейлър и Алис Принс или който и да стоеше зад всичко това, вече беше измислил някое правдоподобно обяснение как блестящата млада изследователка е била приета в болница заради психически срив.

Опита се да си припомни какво й беше казал мъжът, който я отвлече, преди да я инжектира — май беше споменал, че щели да я отведат на спокойствие за няколко дни. Дали не означаваше това, че ще я държат тук до след изборите, та да не застраши историческото изявление на Памела Вайс? Кати се утеши поне донякъде с това, че си възвърна паметта, но колкото повече разсъждаваше, толкова повече се уверяваше, че положението й е безнадеждно.

Чудеше се дали да не извика за помощ, но килията със сигурност беше звукоизолирана. Не й оставаше друго, освен да лежи на мекия под и да се задушава от собствената си безпомощност.

Докато си лежеше, започваше несъзнателно да се пита защо изобщо се е захванала да лекува хората от склонността им към престъплението.

Беше още в началото на пубертета, когато ходеше на училище в Англия, и беше попаднала на една книга от Чезаре Ломброзо, италиански лекар от деветнайсети век. Той твърдеше, че агресивната природа на човек може да има своето научно обяснение. От своите изследвания върху престъпници лекарят беше стигнал до извода, че някои инстинкти, характерни за примитивните люде, понякога избиват у „модерните“ човеци и биха могли да бъдат разпознати според структурата на лицата им. Така например извършителите на сексуално насилие можели да се познаят по дебелите устни, докато убийците имали скосени чела.

Дори тогава Кати си беше казала, че френоложката теория на Ломброзо е пълна глупост. Но колкото и наивни да бяха хипотезите му, те й разкриха една нова гледна точка: възможността тежките престъпления наистина да са предизвикани от нещо и че вина за това носи самата ни природа. За тогавашния й начин на мислене всяко нещо трябваше да намери своето обяснение.

Когато обаче по-малкият й брат Марк се самоуби малко преди да завърши училище, тя промени отношението си към теорията на Ломброзо. Оказа се, че брат й е страдал от дете от тежка психическа травма, известна като обсесивно-компулсивно разстройство. Той бил убеден, че е извършвал убийства, макар че нищо подобно не бил сторил. Понякога излизал нощем по улиците, за да търси осакатените си жертви, бил убеден, че ще ги открие само ако претърси щателно целия град, независимо че на рационално равнище да съзнавал, че чувството му за вина е смешно и неоправдано.

Ако Кати знаеше за всичко това, щеше да му помогне. Вече имаше лекарства, които намаляваха отделянето на серотонин в мозъка и щяха да облекчат симптомите. След смъртта му Кати беше обсебена от въпроса за вината. Питаше се защо у някои хора тя се проявяваше извън всякакви рамки, а у други изобщо не съществуваше? Беше убедена, че причините за това се крият в генетичното наследство. И ако всички тези гени бяха идентифицирани и модифицирани, може би и жестокото насилие, и прекомерните угризения щяха да останат в миналото.

Но ето, че мечтата й се беше превърнала в кошмар.

Изведнъж ключът се превъртя и вратата се отвори. Кати видя, че в стаята влезе висок мъж с бяла престилка.

— Как се чувстваме? — попита той с по-скоро любезен тон.

— Кой сте вие? Къде съм?

Мъжът се надвеси над нея и тя различи сивите му къдрици и кръглите рамките на очилата.

— Хайде, хайде, защо са тези въпроси?

— Аз не бива да съм тук. Трябва да ме пуснете.

— Напротив, в никакъв случай не можем да ви пуснем. Според мене вие сте сторили нещо много лошо, щом ми е наредено да ви дам от това.

Тя го погледна по-внимателно и забеляза, че държи в ръката си спринцовка.

— Не, стига толкова упойки — инстинктивно се извърна тя на другата страна. — Оставете ме да се обадя на някого.

Но мъжът се усмихна подигравателно.

— О, не можем да ви позволим. Нали затова сте тук? Нека ви дам това и то ще ви помогне да забравите всички лоши спомени. Той надигна металната спринцовка и два пъти я натисна. Капка от някаква течност се появи на върха на иглата. — Не се тревожете, първите няколко инжекции не водят до трайни увреждания. — Говореше спокойно, дори леко загрижено, все едно я осведомяваше какво ще е времето. — Просто ви подготвят за четвъртата, която, страхувам се, ще има доста по-продължителен ефект върху вас. Разбирам, че в семейството сте имали психично болни. Брат ви, доколкото разбрах?

— Но защо? — изкрещя Кати. — Защо?

— Страхувам се, че не знам. Но каквото и да сте направили или видели, опасявам се, че времето за съжаления е минало. Мисля, че сега трябва да поспите. Утрото е по-мъдро от вечерта.

Кати изпадна в паника и започна да крещи колкото глас имаше. Щом той коленичи над нея, тя се опита да се съпротивлява, но усмирителната риза не й позволи.

— Успокойте се, нищо не можете да направите. Затова се помъчете да не се тревожите излишно — рече мъжът, докато инжектираше течността в ръката й.

Но тя не желаеше да му се подчини. Ако останеше будна, поне би могла да мисли, обаче ако дрогата отново я приспеше, дори тази свобода щеше да й бъде отнета.

Обзета от отчаяние, с последните проблясъци на съзнанието си Кати се улови като за сламка за една угасваща като пламък мисъл: може би имаше надежда, Люк Декър щеше да изслуша съобщението й на телефонния си секретар и щеше да измисли как да постъпи.

Алис Принс изпищя при вида на другите момичета. Но щом забеляза Либи, занемя.

Беше се решила да проследи Декър в подземието. Винаги си беше мислила, че нищо не може да е по-лошо от кошмарите, в които й се бе присънвало какви страдания е преживяла Либи в предсмъртния си час. Но сега, докато се взираше в стъкления резервоар на половин метър от себе си, разбираше, че е грешала. Толкова жесток кошмар никога не я беше спохождал. Тя вдигна ръка, положи я срещу дланта на дъщеря си и се притисна до стъклото.

Декър внимателно изрече:

— Доктор Принс, не биваше да идвате. Хайде, нека ви изведа навън.

Но тя го отблъсна и отново се приближи до стъклото, този път притисна и двете си ръце до хладната повърхност на гроба на дъщеря си.

— Разбира се, че трябваше да дойда. Трябваше да дойда още преди години. Длъжна бях да спася дъщеря си от едно чудовище.

— Хайде — настоя той любезно и я издърпа далеч от аквариума. Внимателно я преведе между страховитите експонати към изхода.

— Но защо? — попита Принс с треперещ глас. — Просто ми обяснете.

— Не мога. Не знам.

Но тя не питаше за това, което се беше случило с Либи.

— Кажете ми, специален агент Декър, защо Карл Акселман ви каза? Защо убиецът го съобщи на вас?

Погледът му срещна нейния и в зелените му очи тя прочете жестока болка. Пребледнял и изтощен, агентът от ФБР беше просто един сломен от съдбата човек.

— Защото ми е баща.