Майкъл Корди
Милост за мъжете (37)

36.

Колма беше единственият мегаполис в света, в който мъртвите многократно надвишаваха живите. Намираше се от западната страна на летището на Сан Франциско и побираше в себе си всички някогашни гробища около залива. Още през 1902 година градската управа на Сан Франциско беше забранила да се извършват погребения на територията на селището и те се пренасяха в Колма.

Люк Декър помагаше да пренесат ковчега на Мати през тучните ливади на „Хълмовете на вечността“ — един от трите юдейски парцела в гробището. Побиваха го тръпки при вида на надгробните камъни. Спомняше си как още като ученик един негов учител му беше обяснявал как ако се съберат всички хора, родили се и умрели през вековете, те пак щели да бъдат по-малко на брой от живите в момента. Чудеше се дали ако Трета фаза видеше бял свят, сметките на стария учител нямаше да излязат криви.

Приближаваха гроба и започнаха да свалят ковчега на земята. Декър не можеше да повярва колко тежи дядо му: Мати винаги е бил дребен човечец.

— Всичко наред ли е? — прошепна му Джоуи Барзини, докато спускаха ковчега с въжетата в гроба.

Люк кимна и се усмихна на едрия мъж до себе си. Беше трогнат при мисълта, че в негово отсъствие тъкмо Джоуи, католик по изповедание, се беше свързал с всички приятели на Мати и беше уредил погребалната церемония да протече според юдейската традиция. Декър не беше религиозен, нищо че майка му го беше посветила в католическото християнство заради баща му. Но пак намираше утеха във факта, че дядо му е изпратен както подобава.

Както беше традицията, погребението трябваше да бъде извършено възможно най-скоро — за да се позволи по-бързо да оздравее душата. След прочитане на молитвата „Кевод Хамет“ така наречените хевра кадиша грижливо бяха измили тялото на умрелия и го бяха облекли в специални, ушити на ръка ленени дрехи. Накрая покойникът беше положен в дървения ковчег.

Въпреки мъката и гнева си Декър беше доволен от погребението и от тържествената церемония, която го беше предшествала. Времето беше слънчево, на изумрудените морави на гробището имаше над двеста души, включително и двамата агенти от ФБР, които Макклауд беше назначил да охраняват Декър. По време на церемонията неколцина колеги на Мати, музиканти от симфоничния оркестър на Сан Франциско, бяха изпълнили неговите любими пасажи от Паганини и Дебюси. Ако не друго, то погребението му се превърна в химн на волята за живот, която никога не беше напускала покойника.

Докато слушаше кадиша, Декър изведнъж усети колко е самотен. С изненада установи, че му се иска в този момент Кати да е до него. Изглеждаше му дори странно, че след всичко, което бяха преживели заедно през последните няколко дни, тя не беше тук.

Мислеше си за това, в което дядо му винаги беше вярвал, повтаряше си думите на Мати, че човек е много повече от сбора на гените си. Припомняше си онази мрачна вечер, когато дядо му го беше утешавал след откритието кой е биологичният му баща. Беше го галил по лицето, беше му внушавал, че е добър човек, че е много повече внук на Мати и син на майка си, отколкото — на Карл Акселман, нищо че във вените му течеше кръвта на престъпника.

На фона на лудостта, която „Престъпност Нула“ представляваше, Декър си даваше сметка колко правдиви са думите на дядо му. Човек можеше да бъде съден единствено по делата му. Нищо друго нямаше значение. Човек носеше върху себе си последиците от определени въздействия, наследени от миналото или преживени в настоящето, но делата му в крайна сметка се определяха от неговия избор. За пръв път от доста време насам Декър изпитваше душевен покой.

Но докато засипваха гроба с пръст, в очите му се появиха сълзи. Декър не беше отмъстителен по природа — беше видял твърде много страдание край себе си, затова знаеше от опит, че отмъщението носи съвсем кратко удовлетворение и много повече тъга и болка. Но ако някой ден се срещнеше с помощник-директор Уилям Джаксън или неговите кучета, може би щеше да размисли.

Преглътна сълзите си, но не видя крайслера, който паркира в малката дъбрава на петдесетина метра от последните опечалени. В колата седяха трима души. Лицето на едрия мъж, който се бе настанил на седалката до шофьора, беше скрито от големия бинокъл, който държеше пред себе си. Човекът огледа внимателно тълпата и накрая се усмихна доволно, щом забеляза русите коси на Декър до някакъв висок мъж в предната редица.

Ако Люк Декър се беше обърнал точно в този момент, щеше да разпознае колата и да разбере, че срещата с Джаксън приближава.

Помощник-директорът Уилям Джаксън сам го беше намерил.

Кати Кер застана до президента Вайс насред умната стая и си даде сметка до каква степен двете жени насреща им са убедени в правотата си. Разбра, че Алис Принс много държи да привлече и президентката към делото.

Мадлин Нейлър и Алис Принс познаваха Кати от почти десет години, а само преди седмица се бяха опитали да я убият. И все пак докато в очите на Нейлър се четеше само гняв и омраза, Алис не смееше да я погледне. Зад тях на стената екран Кати забеляза няколко миниатюрни камери, насочени към нея и президента. „ТИТАНИЯ“ внимателно ги наблюдаваше.

— Трябва да разбереш, Памела — приведе се напред Принс, сякаш я наставляваше. Кати за пръв път я виждаше толкова възбудена. Очите й светеха от въодушевление и страх едновременно. — „Престъпност Нула“ е лек за всяко насилие. Само след три години ние ще сме изкоренили престъпността, ще сме забравили войните. Надявам се, Пам, в правителството си давате сметка, че при наличието на оръжия за масово унищожение хомо сапиенс е единственият биологичен вид, способен да се самоунищожи. Иракската криза, която за малко щеше да ни доведе до ядрена война, доказва, че човечеството има само един смъртен враг, от който трябва да се страхува — от себе си.

В миналото ние сме се нуждаели от мъжете. Освен че осигуряваха физическото ни възпроизводство, те ни защитаваха и ни осигуряваха храна и подслон. Тяхната физическа сила и склонността им към насилие ни позволиха да прогресираме и в крайна сметка — да овладеем планетата. Но ние твърде бързо се развихме интелектуално, а биологичната ни еволюция изостана. Сега, когато сме господари на света, ролята на мъжете се промени, но не и тяхната природа. Технологичният напредък в много сфери на живота е достатъчен, за да не ни е нужна повече тяхната закрила, още по-малко — тяхната роля на ловци. Физическата сила, тяхното най-голямо достойнство, е безсмислена. А и ние дори нямаме нужда от тях, за да се възпроизвеждаме.

Алис говореше бързо и неспокойно. Лицето й светеше, сякаш я беше обхванала треска. Изглежда, очакваше от Вайс не само да проумее мотивите им, но и да ги одобри. Дори ако президентката се опиташе да я прекъсне, не би могла. През цялото това време Памела Вайс стоеше така, сякаш се съпротивляваше на мощно въздушно течение, което се опитва да я изтласка назад.

— Именно склонността към насилие у мъжете, която навремето беше тяхното най-силно положително качество — продължаваше да обяснява Алис, — не им позволява да оценят нашето водещо положение на земята и способността ни да владеем земните ресурси. Сега те са насочили своя хищнически нрав едни срещу други. Памела, те вече не представляват необходимост за нашето оцеляване, а напротив — потенциална заплаха. Над деветдесет на сто от тежките престъпления са извършени от мъже. В останалите десет процента пак най-често са замесени мъже. Практически всяка война е била започната и водена от мъже — без всякакъв смисъл от гледна точка на нашето благополучие. Ние сме биологичен вид, който сам се унищожава, защото мъжете не успяха да се развият, както трябва.

Еволюцията се нуждае от помощ и ние можем да осигурим тази помощ чрез „Престъпност Нула“. Не виждаш ли? След три години ще съществуват само жените и децата. Всички момчета ще минат през необходимите корекции и за в бъдеще ще дадат живот на нова раса от мъже, чиято генетика в по-голяма степен ще отговаря на днешните нужди. Само след едно поколение светът ще бъде като прероден, бъдещето му ще бъде подсигурено за вечни времена. Няма да има повече престъпления, войни и масови унищожения. Не го ли разбираш?

Преди президентът или Кати да са успели да отговорят, думата взе Мадлин. Гласът й издаваше спокойствие и прагматично мислене, каквото трудно щеше да се открие у Алис. Но очевидно и тя беше дълбоко убедена в делото си. Тъмните й очи светеха като лъскави диаманти, бледото й лице се беше изчервило от вълнение.

— Помисли, Памела: една решителна чистка и целият свят ще се промени към по-добро. И това е самата истина, вече сме го проверили на практика. След случая с Ирак ние сме сигурни, че мъжете повече няма да могат да извършват насилие. Втора фаза на „Престъпност Нула“ предотврати един конфликт, който можеше да прерасне в Трета световна война. Освен това знаем, че децата, които още не са навлезли в пубертета, няма да пострадат. На момчетата ще се позволи да израснат и да станат по-добри мъже от родителите си. Няма да има повече изнасилвания, повече неоправдани убийства.

— Няма да има повече убити момичета като Либи — настоя Алис.

— Няма да ни трябва ФБР, няма да са ни нужни войници и оръжия. Божичко, та ти дори не можеш да си представиш с какви чудеса сме се сблъсквали в Бюрото или в съдилищата, какви потресаващи престъпления извършват мъжете без всякаква причина или оправдание. Тяхното насилие дори не им носи полза. Памела, „Престъпност Нула“ е единственият начин на това да се сложи край. Ние защитаваме човешкия род от самоунищожение. Ако някога в човешката история е трябвало да се прибегне до една малка злина, за да се предотврати голямата, то сега е моментът. Не го ли проумяваш? Тук не става дума за убийство на хора, за тяхното спасение, а за спасението на всички нас.

— Но защо просто не продължихте с проект „Съвест“? — попита Кати, която упорито се опитваше да открие някакъв смисъл зад тази лудост. — Донякъде бих ви разбрала, ако бяхте решили да заразите всички мъже с вектора „Съвест“. Но да избиете близо два милиарда и половина души, за да изкорените насилието…

— Ти просто не разбираш — отчаяно възрази Алис. — Проект „Съвест“ никога не би могъл да е достатъчен. Той ще се прилага със закъснение и неговите резултати ще са недостатъчни. Всички мъже, които в момента живеят на земята, са генетично и исторически опетнени. Мъжете са се превърнали в рак за обществото. Навремето те бяха най-здравите клетки в „човешкото тяло“, но сега заплашват самото съществуване на човешкия род. За да се излекува ракът, нужно е да се премахнат злокачествените клетки, и то всички злокачествени клетки, защото всяка една е способна да възпламени отново болестта. Трябва да започнем начисто, с ново поколение мъже, което ще облагороди човешкото тяло, а няма да го разяжда отвътре. Трябва да го направим именно защото не искаме да изтрием мъжете от лицето на земята. За да ги защитим, трябва да ускорим тяхната еволюция.

— И за да стане всичко по-ясно — намеси се Нейлър. — Какво са няколко изгубени десетилетия и определен брой смъртни случаи? Ние сме се развивали в продължение на хилядолетия, а сега действаме с единствената цел да продължим да се развиваме и в бъдеще. След трийсет-четирийсет години мъжете също ще се убедят в мъдростта на нашето дело. Те ще живеят в едно по-справедливо, матриархално общество, а миналото им ще бъде само лош спомен.

Нейлър притисна ръце, сякаш се молеше.

— Памела, ти можеш, ти ще застанеш начело на прехода. Ти си единствената жена, която стои начело на голяма държава. Ти си в идеалното положение да преведеш страната и целия свят през периода на преход.

Вайс беше посивяла от ужас. Сякаш имаше пред себе си не стари приятелки, а непознати, с които за пръв път разговаряше.

— Ами какво ще стане с добрите мъже? Не всички мъже са лоши. Какво ще стане със съпруга ми? Какво ще стане със синовете ми, Алис? Сам е твой кръщелник, за Бога, а той току-що е навлязъл в пубертета. Как ще оправдаеш убийството на всички? Смъртта на моите деца няма да върне живота на твоето.

На Кати й се стори, че Алис инстинктивно се отдръпва назад. На лицето й се изписа дълбока печал.

— Всичко си има цена — отговори вместо нея Нейлър. — Знаеш го. Нищо на този свят не е безплатно.

— Алис, навярно съществува ваксина срещу Втора и Трета фаза — обади се Кати. — Ти създаваш противоваксина срещу всеки създаден от ръката ти вектор. Винаги си ми повтаряла, че това е правилната практика, в случай че векторите мутират и трябва да бъдат неутрализирани.

— Алис — умолително изрече президентката, — все още не е късно. Можем да спрем ширещата се смърт в Ирак. Все още има време да се сложи край на тази лудост.

Алис Принс погледна към Нейлър, сякаш се чудеше какво да отговори.

— Няма лек за „Престъпност Нула“ — заяви твърдо Мадлин. — „Престъпност Нула“ е лекът. Памела, на теб не ти остава друго, освен да се примириш.

На Кати й дойде твърде много. Някак инстинктивно тя се приближи към двете жени. В същия миг Вайс се обърна към вратата и я отвори. Вътре нахлуха Бил Макклауд и четирима агенти с черно облекло и бронирани жилетки.

— Не вярвах, че съм имала такова погрешно мнение за вас — въздъхна Памела. — Как сте могли да си помислите, че аз ще взема участие в подобно злодейство? — Тя се обърна към Бил: — Арестувайте ги и ги дръжте под въоръжена охрана.

— Ти няма да спреш „Престъпност Нула“, Памела — закани се Нейлър. — Не можеш да избягаш от съдбата си.

Алис погледна в краката си — израз на дълбока нерешителност.

— О, напротив, може, и още как — възрази Кати и застана близо до Мадлин.

В същия момент тя разтвори дясната си ръка и там се показа черен предмет, напомнящ миниатюрно дистанционно управление.

— Мисля, че е време Трета фаза да започва.

В този момент Кати се хвърли върху Нейлър.

Не успя да хване ръката й и изгуби равновесие. Изправи се, направи крачка напред и посегна да я удари. Обаче ръката й срещна празното пространство.

В първия миг Кати изпадна в дълбоко недоумение, но погледна в краката си и видя черния капак на пода. Зелената лампичка на апарата беше включена.

Всичко си дойде на мястото. Тя самата беше използвала технологиите на „KREE8“, за да изучава уголемени триизмерни образи на ДНК-молекули. Сети се за пазача на входа на комплекса и си обясни защо през цялото време камерите са следели нея и Памела Вайс: Принс и Нейлър са ги наблюдавали единствено през „ТИТАНИЯ“.

Макклауд беше объркан, а Вайс беше като замаяна.

— Те не са тук — рече Кати. — Нито Мадлин Нейлър, нито Алис Принс присъстват физически в стаята.

— Какво искаш да кажеш? — Той пребледня. Хората му бяха видели Алис и Мадлин да влизат в комплекса и бяха блокирали цялата сграда. — Трябва да са тук някъде.

— Това отдолу е проектор на холограми. „ТИТАНИЯ“ е възпроизвела триизмерния им образ, пратен чрез сигнал от другаде.

— Тогава къде са? — попита Вайс, докато гледаше ухилените лица на някогашните си приятелки. — Али, Мадлин, прекратете тази лудост. За Бога, къде се намирате?

— Там, откъдето да завършим делото — отговори Нейлър и погледна дистанционното в ръката си. — В момента поне шест летища по целия свят са снабдени с нужните устройства, за да се разпространи векторът на Трета фаза чрез определени въздушни филтри за бактериологична защита. Мога да активирам всеки един от тях, както си седя.

На лицето й се изписа смразяваща кръвта усмивка и двете с Алис изчезнаха.

Кати скри глава в ръцете си.

— Боже Господи, трябва да ги намерим на всяка цена. Те са в състояние… — Така и не довърши изречението си.

Но по изражението на Вайс и Макклауд си личеше, че добре са я разбрали.