Майкъл Корди
Милост за мъжете (40)

39.

Полет 186 на „Бритиш Еъруейз“ от Лондон за Калкута беше първият, чиито пътници бяха заразени от подменения бактериологичен филтър в металния ръкав за качване и слизане. У всички хора на борда на самолета инфекцията щеше да се прояви най-напред със суха кашлица като лека настинка.

Всеки вирус си има своя избрана клетка-приемник, независимо дали е лист тютюн, както при мозаечната болест, или е подгрупата CD-4 на T-лимфоцитите у човека, както е при СПИН. Изкуствено създаденият вирус „Престъпност Нула-Трета фаза“ следваше общото правило. Той се предаваше по въздуха и дихателните пътища у човека и първите клетки, които засягаше, бяха тези на белите дробове. Щом бъде поет от дробовете, вирусът се насочва към желаните клетки-приемници в мозъчния хипоталамус, дихателния тракт, а при мъжете и в тестисите. Веднъж стигнал целта, той започва да подменя ДНК-информацията на тези клетки със своята. В зависимост от генетичните кодове, които завари на място, вирусът разгръща генетичното си съдържание по три различни начина.

При сто и осемнайсетте жени на борда на самолета вирусът нямаше да създаде никакви видими симптоми, като се изключи леката кашлица, която щеше да отшуми до няколко дни — колкото да спомогне за по-бързото разпространяване на заразата.

При трийсет и шестте момчета в допубертетна възраст кашлицата щеше да е единственият неприятен симптом. Само след няколко дни вирусният вектор щеше да разтовари в набелязаните клетки от мозъчния хипоталамус цяла поредица от нови генни секвенции. Тези секвенции щяха да преподредят седемнайсетте взаимнообвързани гена, които определяха склонността към насилие и способността за въздържане от насилие сред момчетата. Генетичната им информация щеше да се промени, нивата на успокояващия невротрансмитер серотонин щеше да се увеличи или ако им беше достатъчно, щеше да запази своя статус.

У двеста и десетте мъже кашлицата щеше да премине в далеч по-тревожни симптоми, чието развитие зависеше от възрастта на засегнатия. Първоначалните промени в генетичната информация щяха да бъдат същите като у момчетата, всеки мъж щеше да стабилизира у себе си физиологично състояние, при което ще е по-малко склонен към насилие, по същия начин както заразеният с HIV вирус може да се стабилизира преди окончателното проявяване на симптомите на СПИН.

С размита граница в зависимост от възрастово определените хромозомни теломери щеше да бъде изходът им. По-младите щяха да загинат за 7–8 дни, най-старите щяха да преживеят до 3 години.

В крайната фаза на болестта доминантният генетичен код на вируса щеше да доведе до силно ускорено отделяне на серотонин, както и на другите невротрансмитери, докато в същото време жизнените системи на болния щяха да бъдат залети с андрогени.

При навлизане в крайния стадий на болестта болният щеше да стане жертва на клинична форма на психична депресия и страх, а освен това щяха да се наблюдават косопад, акне и атрофиране на тестисите. Психологическите симптоми щяха да се усложнят от хронична паника, халюцинации, параноични фантазии, неадекватност и самовглъбяване. В по-добрия случай до няколко дни би настъпила смърт от мозъчен кръвоизлив. Определен брой от заразените сами биха посегнали на живота си.

Всички мъже на борда на полет BA186 щяха да умрат в идните три години, но не и преди всеки съпруг, баща, брат, син, любовник или дядо да е предал „Престъпност Нула“ на всеки друг доближил се до него.

До няколко дни след полета от Лондон за Калкута вирусът „Престъпност Нула“ щеше да се е разнесъл по всички континенти. Заразените хора щяха да бъдат стотици милиони. До една седмица само най-затънтените краища на света щяха да останат незасегнати. И скоро след това най-младите пътници на самолета щяха да започнат да измират.

Другите учени вече го наричаха „вирус-примка“, но за Кати Кер това си беше чисто и просто клуп за бесене, който екзекуторът невъзмутимо омотаваше около врата на човечеството. Ако не се намереше начин да го спрат, щеше да линчува и издуши цялата Земя. Снимката от електронния микроскоп беше закачена на вратата на залата за конференции в лабораторията от първо ниво — най-външния кръг от комплекса на „Вайро Вектър“. Снимката представляваше проба от кръвта на Люк Декър, увеличена сто хиляди пъти. Най-характерното в образа беше нещо като въжена примка с наострена дяволска опашчица в единия край. Това беше вирусът „Престъпност Нула“, а кръвта на Декър вече кипеше от подобни.

Кати беше объркана най-вече от очевидните генетични различия между вируса, с който Алис беше инфектирала Люк, и Трета фаза на „Престъпност Нула“. Но когато предложи на останалите да се занимаят по-подробно с проблема, те й възразиха, че въпреки тежкото състояние на Люк имат да се занимават с по-спешни въпроси. Принс навярно бе създала различни варианти на „Престъпност Нула“, а онзи, който бе носила в амулетчето си, е бил по-стара версия, по-близка по характеристиките си до Първа, отколкото до Трета фаза. Кати беше обзета от известни съмнения по въпроса, но се съгласи, че е необходимо най-напред да се съсредоточат върху Трета фаза.

— Една седмица е невъзможен срок. Няма как! — обясняваше Джим Балк, нисичкият оперативен директор на „Вайро Вектър“. Той ръководеше мащабните производствени процеси във фирмата. Потърка зачервените си очи и отпи от кафето. — Ще трябва да си поставим някаква по-лесна за реализиране цел. Налага се да приемем, че определен брой хора ще умрат. И то много. Не можем да попречим.

— Но нали затова сме дошли! — възрази Шарън Биб. — За да видим как можем да ограничим броя на умрелите. — Личеше си, че се страхува. Пред нея стоеше отворен лаптоп, както и купища хартия — резултати от проучванията през последните няколко часа. Вляво от нея седяха двамата близнаци Шлосберг, Мел и Ал, които тя беше довела със себе си от Центъра за контрол на болестите в Атланта. Те трескаво отбелязваха нещо по графиките пред себе си и споделяха откритията си помежду си, но не и с останалите. Минаваше три часът сутринта и вече целите стени на стаята бяха окачени с хартии. Каквато и идея да хрумнеше на някого от екипа, веднага биваше окачена на стената.

— Но една седмица просто не е достатъчно — повтаряше Джим Балк. — При повече късмет една година може и да стигне. Но дори вече да разполагахме с ваксина, трябва да заработи цялата фармацевтична индустрия в страната, за да я произведем и разпространим из Съединените щати. А за света да не говорим. Няма да имаме дори време да я тестуваме.

— За Бога, Джим — ядоса се генерал-майор Том Алардайс и скочи от стола си, за да се разходи нервно из помещението. В отсрещния край на масата седяха двама от неговите специалисти. Гледаха нещо на лаптопа пред себе си и прехвърляха всякакви възможни генетични комбинации, които да съответстват на вируса, та да послужат за ваксина.

— Разбира се, че една седмица е кратък срок. Но нямаме избор. Ако се примиряваш с близката си смърт, добре. Но не се оплаквай. Когато намерим лекарство, и другите страни ще ни помогнат да го произведем. Откакто се установи, че „Престъпност Нула“ е в действие, президентът е влязъл в контакт с всички държавни глави. Всички са се съгласили да не се съобщава нищо на хората по света, но всяка страна вече подготвя своя спасителна програма. Руснаците дори ни предложиха да използваме производствените им мощности и опита им с бактериологичните оръжия. Джим, твоята задача е да посочиш как бихме могли от една епруветка да започнем масово производство.

Кати Кер потърка слепоочията си и отново погледна графиката до вратата. Бяха отбелязали със синьо две координатни оси. От нулата стръмно се изкачваше графика в червено. Хоризонталната ос представляваше времето. Датата 9 ноември се приемаше за нула. Вертикалната ос представляваше мъжкото население на планетата, разпределено по възрастови групи. Три черни линии свързваха червената с хоризонталната ос: първата обозначаваше една седмица след 9 ноември, втората — една година, а третата — три години. До първата линия беше изписан кратък текст: „Мъжете започват да измират. 30 милиона на седмица“. До втората: „1,2 млрд. умрели“. До третата се отбелязваше, че всички мъже са умрели.

Кати въздъхна и се опита да се утеши с присъствието на толкова много съмишленици край себе си. И Шарън Биб, и Алардайс бяха довели най-добрите си сътрудници. Колкото до песимистично настроения Джим Балк, отговарящ за масовото производство на серуми във „Вайро Вектър“, тя донякъде се радваше на киселата му физиономия: така поддържаше ентусиазма у другите.

Хората от екипа бяха облечени в зелени хирургически дрехи. Никой не беше мигнал от мига, в който агентите на Макклауд потвърдиха, че един от въздушните филтри на летището в Лос Анджелис е бил заразен с „Престъпност Нула“ и че поне два самолета със заразени пътници са отлетели. Проверяваха се и други големи международни летища. „Престъпност Нула“ вече беше открито на „Хийтроу“ в Лондон. Но това беше само за статистиката. Едно-единствено масово заразяване беше достатъчно. „Престъпност Нула“ вече се разпространяваше по света. Светът не знаеше какво го чака.

— Да насочим вниманието си върху основните задачи — предложи Кати. Обърна се към двамата изследователи, които продължаваха да работят на лаптопа. Единият беше едър, мълчалив мъж с рижава брада. Казваше се Флойд Харт. С него беше и Роуз Патърсън, слаба, цветнокожа жена с големи очи и голям интелект. — За да създадем основата на ваксината, е нужно да разработим олигонуклеотиди, които да блокират генетичната информация на „Престъпност Нула“. Да, това ще отнеме известно време. Но аз все пак предполагам, че Алис вече е разработила подобна ваксина. Това беше нейно работно правило. Щом момчетата установят пълен контрол над „ТИТАНИЯ“, можем да потърсим кода из нейните директории. Нищо чудно да попаднем на връзка с неизвестен файл.

Кати погледна Джим Балк.

— А по въпроса как да разпространим ваксината по света, не е нужно това да става чрез индивидуални инжекции за всеки заразен по земята. Клин клин избива. Трябва да разработим вирусен вектор, който да разпространи нашата ваксина.

— Да, това може да даде резултат — обади се ненадейно Ал Шлосберг и двамата с близнака му Мел се спогледаха. Те бяха следвали в „Джон Хопкинс“ и двамата бяха метър и осемдесет високи, имаха тъмни, къдрави коси, издадени адамови ябълки и носеха кръгли очила с метални рамки. Не стигаше това, ами носеха и еднакви вратовръзки. Рядко се отделяха един от друг и бяха доказали, че две глави мислят по-добре от една.

Мел сякаш се замисли над думите на брат си.

— Да, би могло, но ще трябва…

Ал кимна.

— Разбира се, но ако…

— Да, това ще помогне — съгласи се Мел. Двамата си мърмореха под носа и навярно очакваха всички останали да разбират какво точно обсъждат.

— Кое би могло да помогне? — прекъсна ги Биб.

— Ами — отговори й Ал, все едно коментираха времето навън, — знаем, че „Престъпност Нула — Трета фаза“ използва подсилена версия на вируса на инфлуенцата — ортомиксовирида, род А, подтип H2N28, който носи на своите шипове антигените H2 и N28.

— Добър избор за вирусен вектор — продължи обяснението другият близнак, — защото въпросният ген се свързва най-често със сериозни епидемии и смъртоносни болести. Ядрата му са по-малко от четири микрона в диаметър и могат да се носят из въздуха до няколко часа, след като са били изпуснати.

Ал отново взе думата:

— Вирусът има подобрена устойчивост към изсъхване, затова ще запази своята жизненост в аерозолна капка по-дълго и от иначе стабилния вирус на морбили. — Направи пауза и продължи: — Затова трябва най-напред да намерим или разработим вектор с още по-добри инфекциозни качества, за да можем да разпространим ваксината възможно най-бързо сред населението. По същия начин, по който „Престъпност Нула“ разпространява смъртоносна болест, ние ще разпространим лек за тази болест.

— И аз пак не виждам как ще успеем да произведем достатъчно количество от вектора — опъна се Джим Балк. Очевидно не беше сигурен, дали двете големи, но далеч не с неограничен капацитет, производствени линии в северния край на комплекса ще отговорят на нуждите.

— Джим, точно там е въпросът — тросна се Кати. — Това, което трябва да свършим, е да създадем инфекциозен вектор, който сам се разпространява — заразен лек, ако така ти харесва. „Престъпност Нула“ се разпространява чрез самите хора. За да имаме някакъв шанс за успех, трябва да създадем лекарство, действащо по същия начин. Количествата, които трябва да произведем, не е нужно да са големи, стига да успеем да създадем вектор, едновременно бързодействащ и ефективен. Ако „Престъпност Нула“ се движи като форд, нашата ваксина ще бъде ферари.

Кати млъкна и прегледа бележките на масата пред себе си. Беше склонна да се поддаде на паниката само като гледаше през колко етапа трябва да минат, за да създадат необходимия вирус, и то при условие, че открият активната съставка.

— Щом разполагаме с ваксината и с вектора, ще трябва да ги съединим в едно, за да бъде ваксината устойчива и дълготрайна. А щом направим и това, а Джим се погрижи за производството, ще трябва и да се заемем с разположението.

Тя се обърна към Том Алардайс:

— Вашите хора ще работят и по по-ранните етапи на проекта, но все пак основната ви грижа ще е как да се осъществи технически разпространението на ваксината.

— Разбрано — съгласи се той. — Вече сме подбрали известен брой заразени доброволци, за да пробваме подготвения за масово производство серум. Заедно с британците, израелците и руснаците ще създадем нужната среда, за да разпространим вируса, щом бъде готов и утвърден. Очевидно нашите действия ще зависят от това, какво вие ще успеете да създадете, но вече сме се заели с проучването и разработването на бомби, бойни глави, както и с разучаване възможностите на различните модели самолети и предвиждане изненадите на времето. Бъдете сигурни в едно: ако създадете ваксина, ние ще знаем как да я приложим.

Кати кимна. Искаше й се да споделя неговата увереност. Но точно тук беше проблемът. Трябваше да разработят спасителното лекарство. Тя отвори лаптопа си и започна да отбелязва основните етапи на действие.

— Добре, Роуз и Флойд ще работят с мен по изработването на ваксината, а Шарън, Ал и Мел ще се заемат с вектора. Джим отговаря за производството на серума, а Том ще мисли за методите на разпространение. — Тя ги огледа. Всички бяха съгласни. — Добре, предлагам да се събираме на всеки шест часа, за да знаем докъде сме стигнали и да обсъждаме проблемите. Друго?

— Един въпрос — обади се Алардайс. — Как ще наречем това?

Флойд Харт, мълчаливият учен, вдигна нерешително ръка, все едно беше в час в училище.

— Така както аз виждам нещата, всички мъже по земята са осъдени на смърт. Някои ще бъдат екзекутирани по-рано, но така или иначе всички ще бъдат мъртви до три години. Това, което се опитваме, е да им издействаме помилване.

Всички кимнаха.

— Добре тогава — изписа нещо на компютъра си Кати. — Така ще го наречем: „Проект «Милост за мъжете»“.