Майкъл Корди
Милост за мъжете (27)

26.

 

Люк Декър избута Кати Кер до самия ствол на дървото. Бяха попаднали в клопка. Докато проверяваше пълнителя на пистолета, се чудеше дали може да протегне ръка и да уцели прожектора. Съмняваше се.

От силата на светлината съдеше, че онези са включили портативен прожектор. Крушката беше две хиляди вата, рефлекторът беше с диаметър пет сантиметра, ако лъчът се насочеше към конкретна точка, интензитетът беше такъв, че можеше да изгори ретината на окото, дори роговицата. Подобни прожектори нощем се използваха за разпръскване на тълпите.

— Предлагам ви да излезете иззад дървото — подкани ги гласът на човека с прожектора. — Ако ние дойдем, не можем да гарантираме сигурността ви.

— Нали — изсумтя Декър. — Точно за нашата сигурност са се загрижили.

Погледна вляво и като заслони очите си с ръка, с мъка успя да различи бараката на Роки. Това, в което беше сигурен, бе, че гласът не е на Джаксън. А ако Джаксън се намираше в градината, то той щеше да говори. Така или иначе горилите бяха поне двама. А това беше достатъчно. Единият можеше спокойно да държи прожектора, докато другият ги заобиколи.

— Кати — рече й Декър, сякаш нямаше от какво да се бои, — гледай назад, дали някой няма да се опита да ни отреже пътя. На тази светлина всяко движение ще се усети.

Макар че беше изплашена, тя успяваше да запази спокойствие.

— Ти какво ще правиш? — попита.

— Нямам представа, но ще трябва да побързам. — Пое си дълбоко дъх и прехвърли няколкото възможности през ума си. В крайна сметка изборът бе един: да се претърколи вдясно от дървото и да стреля по посока на гласа. Навярно нямаше да уцели, но най-малкото щеше да принуди онзи да отмести лъча встрани. Така Кати можеше да изскочи от прикритието. Декър се съмняваше, че ще посмеят чак да застрелят Кати: дори един директор на ФБР не би могъл да обясни защо една невинна жена е била убита в дома си. Но той нямаше защо да дава обяснения: беше с развързани ръце да стреля по всеки. — Кати — продължи Декър, без да я поглежда, — когато започна да стрелям, ти хукваш наляво.

— Ами ти?

— За Бога, хайде този път да не спорим.

Тя понечи да възрази, но накрая въздъхна:

— Добре.

Декър се напрегна, стисна пистолета с две ръце и вече се канеше да се претърколи, за да стреля, но изведнъж в двора се разнесе яростен рев, а след това човешки вик на жестока болка.

Лъчът от прожектора се разклати и Люк отново чу тъп звук, като от изстрел през заглушител. Снопът светлина започна бясно да играе из пространството, по небето се изписаха светлини, сякаш някой правеше лазерно шоу. Явно човек се бореше с кръвожаден звяр. Вторият човек се затича към борещите се и с насочен към тях пистолет започна да следи всяко движение. Очевидно се страхуваше да не улучи другаря си. Декър грабна Кати за ръката и й помогна да стане.

— Хайде — извика й той. — Да бягаме.

— Ами материалите?

Декър я дръпна по-силно, заставайки пред нея.

— Остави. Бягай.

— Не можем да оставим Роки сам!

Точно в този миг писъците секнаха, прожекторът изхвръкна във въздуха и падна в краката им. Лъчът беше насочен на другата страна и в бързането си Декър някак между другото забеляза, че за дръжката му се е вкопчила откъсната човешка ръка. Прескочи я и с погнуса отвърна:

— Не бих се тревожил точно за Роки. — Надяваше се Кати да не е видяла покрай какво са минали. — Мисля, че добре се справя сам.

Но скоро се оказа, че греши. Дочуха се два нови изстрела, Роки изръмжа и се умълча. Тялото му тупна на земята като безжизнен предмет.

— Хайде — изкрещя Декър на Кати и двамата се шмугнаха през френските прозорци в къщата.

Излязоха на улицата и подминаха сивия крайслер на нападателите им. Декър простреля гумите му, след което се добра до своята кола, скочи вътре и с нетърпение изчака Кати да се настани до него. Докато обръщаше и натискаше газта, за да избягат по-бързо, забеляза в огледалото, че от къщата се показва човек с вдигнати ръце, все едно се кани да стреля. Изведнъж стомахът му се сви. Не се страхуваше толкова, че агентът ще ги уцели, колкото от това, че е видял колата и може лесно да разбере кой я е наел.

Ами ако вече знаеха, че и той е замесен? Фактът, че може да се намира в опасност, не го притесняваше. Отдавна беше свикнал да залага живота си на карта. Но се тревожеше за други хора.

Нещата излизаха извън всякакъв контрол.

Декър се обърна към Кати, която беше пребледняла от ужас.

— Трябва да бързаме — рече й той и натисна още по-силно газта.

 

 

Кати Кер тежко преглътна, летяха като обезумели по шосе 101 към светлините на Сан Франциско. А доказателствата, от които имаха нужда, единствената им надежда да докажат своите твърдения, бяха останали в дома й.

Така и не забеляза другия сив крайслер, който профуча в обратна посока. За нея всички коли возеха усмихнати и безгрижни хора, които водеха нормален живот.

Щом наближиха отбивката за летището, тя се обърна към Декър, но той не отмести поглед от магистралата пред себе си. Караше възможно най-бързо, но доколкото Кати усещаше, Декър не бягаше от преследвачи, а бързаше да стигне някъде навреме. Най-накрая не се сдържа и удари с ръка волана.

— Как мога да съм толкова тъп!

— Какво има?

— Ако разберат за мен, ще използват Мати, за да се доберат до нас. Трябва да го отведем възможно най-скоро на безопасно място.

Кати едва сега осъзна положението. Вече не ставаше дума просто да бъдат спрени Мадлин Нейлър и Алис Принс. Може би Люк Декър щеше да се окаже прав, когато я убеждаваше просто да се скрие. Какво беше постигнала, като не се отказа? Застраши живота на хората, които й бяха помогнали.

На влизане в Сан Франциско Декър хвана Саут ван Нес Авеню и продължи към Марина Дистрикт. Подминаха Пасифик Хайтс и свиха по Бродуей. Той не казваше нито дума, но челото му се беше сбърчило от напрежение, очите му се присвиваха в няма закана. Двамата спряха пред дома на Мати. Вратата зееше отворена, но вътре не светеше.

Декър сви встрани от движението и изгаси мотора.

— Дядо винаги оставя поне една лампа — прошепна той на Кати. — И не държи вратата широко отворена. Кати, стой тук, докато проверя какво става.

С тези думи изскочи от автомобила и хукна към къщата.

Тя не го послуша и предпазливо го последва. Натисна електрическия ключ във вестибюла, но нищо не стана. Сякаш всички крушки бяха изгорели. Постепенно очите й свикнаха с мрака. Луната и уличните лампи хвърляха достатъчно светлина, за да се ориентира в къщата. В кухнята цареше хаос. Чекмеджетата бяха извадени от шкафовете и съдържанието им беше изсипано на пода. Столовете бяха обърнати надолу, и някой с нож ги беше разпорил. Вдясно, през отворената двукрила врата на хола с телевизора се виждаше подобна картина. Или беше обир, или някой се опитваше да го представи за такъв. Но ако е бил дело на Джаксън, как бяха успели толкова бързо да разберат за Декър и Мати?

— Дядо? Къде си? — извика Декър от горния етаж. Кати го последва. Преди да се е качила на последната площадка, Декър отново извика, този път по-скоро от уплаха.

Кати хукна към помещението вляво — стаята за музика. На пода лежеше Брутус, златистият лабрадор на Мати. Езикът му беше провиснал, очите му бяха безжизнени. Кати изтръпна от ужас. Копелетата бяха застреляли кучето-водач на слепия старец. Вратата на стаята за музика беше отворена, зееха и широките френски прозорци към терасата. В коридора имаше силно течение. Струваше й се, че и лунните лъчи нахлуват носени от вятъра. Един широк периметър от пода заедно с килима беше осветен, останалата част беше в сянка, но пак успя да забележи пораженията: снимките от пианото бяха съборени на земята, цигулката беше строшена, метрономът до нея — направен на сол.

Декър коленичи на килима и по лицето му заблестяха сълзи. Прегърна главата на Мати и приближи ръката му към очите си. Кати с усилие се сдържа да не заплаче. Изпитваше огромна вина.

— Строшили са му пръстите — отбеляза Декър и я погледна. Влажните му очи сякаш светеха в сумрака. — По-зли са и от нацисти.

 

 

Люк Декър притисна тялото на дядо си до себе си, сякаш искаше така да сподави болката и гнева, които го задушаваха.

Угризенията се просмукваха като отрова в душата му при мисълта какво е изстрадал този добър старец, преди да умре, за да го защити: същият старец, който беше изтърпял толкова мъки и несправедливости през живота си. Джаксън навярно е разбрал кой е помогнал на Кати да избяга и е пратил една от колите да провери нейната къща, докато той самият е дошъл при дядо му. Но как е разбрал Джаксън? Едва ли беше научил от доктор Питърс, той изобщо не го познаваше. Беше изключено толкова бързо да го издирят по номера на колата. Единственото възможно обяснение бе, че Ханк Бучър е проговорил.

Но гневът и угризенията бяха едно, съвсем друго беше мъката от загубата на най-близкия човек. Без Мати се чувстваше като кораб без платна, оставен на вълните: моряк без компас и без посока. Мати беше единствената му утеха след разкритието, че е син на Акселман; мисълта, че е и негов наследник, му вдъхваше кураж и надежда.

Но дядо му беше мъртъв.

Декър затвори слепите сини очи на стареца. Погали го по главата и се закле не само да отмъсти за смъртта му, но и да докаже, че тя не е била съвсем напразна.

Кати клекна до него и го прегърна през раменете.

— Съжалявам, Люк — прошепна тя в ухото му. Нежните й ръце го погалиха по врата, също както той милваше умрелия си дядо. — Ако не ми бяхте помогнали, навярно това нямаше да се случи.

— Но вече се е случило — отвърна й рязко Люк. Обърна се към нея и прочете страданието в очите й. — Кати, ти беше права. Става дума за нещо повече от „Съвест“. Трябва да разберем с какво са се захванали в действителност и как да ги спрем. Не бих го понесъл, ако се окаже, че Мати напразно е загинал.

Изведнъж долови някакъв шум.

Декър застина. Кати ахна, значи и тя го беше чула.

Зад тях се чуха стъпки, а след това мъжки глас: плътен и мелодичен.

— Имате нужда от помощ.

Декър се извъртя и видя внушителен мъж. Зад него стояха още двама души. Декър разпозна синкавочерната коса и патрицианския нос на Джоуи Барзини. Човекът беше клекнал, но беше толкова висок, че пак изглеждаше като изправен. В сините му очи блестяха сълзи, устата му беше свита в гримаса на мъка и закана. Подобно на баща, който плахо посяга към новородения си син, той се пресегна и на свой ред докосна пръстите на Мати. В погледа му се прочете отвращение и той веднага извърна глава.

— Приятелю мой, какво са направили с теб? — прошепна Барзини. След това се обърна към Декър и смени тона: — Дядо ти ми се обади да ми каже, че сте попаднали в голяма беда. Обясни ми за какво става дума и аз му обещах да намина тази вечер. Трябвало е да дойда по-рано.

Барзини погледна към Кати, но пак се извърна към Люк.

— За Мати вече е късно, но все още мога да помогна на вас двамата. Елате с мен. Ще ми се да науча нещо повече.

Той млъкна и Декър се замисли за всичко, което знаеше за него. Самият Джоуи Барзини не беше обвиняван в нищо конкретно, но приятелите и роднините му представляваха справочник „Кой кой е в престъпния свят?“ Дядо му обаче го харесваше и го ценеше най-много сред приятелите си — до такава степен, че когато внукът му беше изпаднал в беда, той се бе обадил тъкмо на Джоуи Барзини. Ако този човек се е ползвал с доверието на Мати, значи заслужава и неговото.

— Виж, Люк. — Барзини беше прочел съмнението в погледа му. — Знам от Мати какво ти е мнението за роднините ми. И аз често се срамувам от тях. — Аристократичното му лице изведнъж се разкриви в иронична усмивка и зъбите му се бялнаха на лунната светлина. — Но повярвай ми, понякога подобни връзки са от голяма полза.