Майкъл Корди
Милост за мъжете (22)

20.

 

Доктор Удай Азиз съзнаваше, че времето лети. През изминалата седмица елитната републиканска гвардия беше отчела осемнайсет случая на самоубийство и шестнайсет мозъчни кръвоизлива, довели до смърт. Имаше основания да се смята, че това е само началото. Всички покойници бяха младежи в цветущо здраве и със стабилна психика. Никой от тях не беше прехвърлил двайсет и пет.

Три дни по-рано иракският президент гневно беше наредил чрез генералите си Азиз и екипът му да открият причината за проблема. Расът нямал никакво намерение да отлага планираната офанзива в Кувейт с цел възвръщането на богатите петролни находища. Ирак щеше да се опозори, а това беше немислимо. Освен това след президентските избори, които щяха да се проведат на другия ден в САЩ, страната щеше да се сдобие с едно повече от нерешително правителство — нова причина да се бърза с удара. Азиз знаеше, че е длъжен да открие причинителя на заразата и да намери възможно най-скоро решение на проблема. Иначе имаше голяма вероятност сам да се присъедини към нарастващия списък със смъртните случаи.

Но не бяха заповедите на президента най-силният стимул Азиз да работи толкова усърдно. В момента той се намираше в личния си кабинет на последния етаж в кафявата каменна сграда. Това беше централното крило на Новата военна болница. Азиз се опитваше да довърши навреме доклада си за пред генералите. Щеше да го изложи лично на другия ден следобед. Но искаше на всяка цена да намери отговор на загадката заради самия себе си. Никога досега не беше проявявал личен интерес към работата си като лекар, за него професията не беше толкова призвание, колкото начин да живее по-леко и по-охолно. Но сега по причини, които сам не разбираше съвсем, започваше да чувства лична отговорност за толкова много смъртни случаи, сякаш сам беше допринесъл за тях. Колкото повече инциденти се съобщаваха от поделенията, толкова повече се убеждаваше, че единственият начин да се отърве от непосилното бреме е да намери лек за болестта.

Мрачният кабинет се осветяваше единствено от лампата на бюрото. Минаваше един след полунощ, а през последните четири дни Азиз не се беше прибирал у дома при жена си и двете си деца. Не беше спал за повече от два-три часа наведнъж. За това време беше прегледал данните за всички инциденти — от разстрела на двайсет и една годишния Салах Хатиб, който отказал да стреля по четирима дезертьори, до последната жертва. Беше проверил щателно резултатите от провежданите аутопсии. Беше изградил хронологична графика на смъртните случаи — както на самоубийствата, така и на умрелите от мозъчен кръвоизлив. Трябваше да се установи някаква връзка между Хатиб и останалите.

Първата информация, която му послужи за ориентир, се съдържаше в урината на Хатиб. Както неговата проба, така и тези на останалите жертви, съдържаха необичайно висока концентрация на андрогени, затова Азиз беше предположил, че са подлагали войниците на прекомерни дози стероиди. Косопадът и акнето, придружени с подчертана атрофия на тестисите сред много от войниците, наглед потвърждаваха предположението му. За злоупотребата със стероиди се знаеше, че освен другото води и до самоубийство.

Но кръвните тестове говореха друго. И при тях се забеляза завишено съдържание на андрогени, но Азиз попадна и на внушителни количества от ензима моноамин-оксидаза (МАО). МАО съответства на нивото на някои невротрансмитери в мозъка, по-точно на серотонина.

Азиз направи пълен преглед на ДНК-пробите от кръвта на Хатиб, използвайки един от геноскопите в болницата. Изключително скъпите генни секвенцери в заведението бяха два от общо трите на територията на Ирак. Третият се съхраняваше в личния бункер-болница под главната президентска резиденция на три километра северно от Багдад.

Като сравни ДНК-профила от медицинския картон на Хатиб с тези от кръвните проби след смъртта му, Азиз се натъкна на трудно доловима, но съществена разлика. Седемнайсет от гените на Хатиб се оказаха изменени вследствие включването на контролиращи секвенции; секвенции, каквито нямаше в първоначалната генетична информация и каквито по принцип не се откриваха в генетичната информация на човека. В началото не можеше да намери обяснение за това. След това провери дали през последните седмици Хатиб е вземал каквито и да е лекарства, оказващи въздействие над гените. В медицинския му картон сред всички хапчета и инжекции, които всеки войник неизменно приемаше, се споменаваше и ДНК-ваксина: стандартната инжекция с биощит, която всеки войник получаваше малко преди влизане в бой, за да се имунизира срещу биологичните оръжия, особено тези, използвани от Ирак. Това позволяваше на командващите да използват оръжията, без да поразяват своите войници. Въпреки множеството спречквания с инспекторите на ООН всички знаеха, че иракското върховно командване разработва мощна програма за биологични оръжия. Точно това позволяваше на иракския президент да предизвика командвания от САЩ Съвет за сигурност и да предприеме ново нахлуване в Кувейт.

Но биощитът не би трябвало да засегне точно тези гени у Хатиб. Ваксината въздействаше на ДНК в самата клетка, като имунизираше тялото срещу стандартните опасности и позволяваше на клетките да възприемат по-лесно специалните ваксини, противодействащи на по-нови биологични оръжия. Но Хатиб беше приел само биощит и никакви допълнителни ваксини. Дори да му бяха поставили някаква друга инжекция, то подобна ваксина не би променила по този начин генетичната му информация. Нещо беше въздействало по такъв начин на гените на Хатиб, че го бе довело до смърт.

След като се заеха да изследват другите жертви на самоубийства и кръвоизливи, Азиз и екипът му откриха същите аномалии в същите седемнайсет гена. Азиз изучи по-подробно засегнатите гени и прецени, че те намаляват отделянето на хормоните, подтикващи към насилие, ускоряват разграждането на определени невротрансмитери и потискат други. Това го убеди, че именно тук се крие ключът към загадката. Но как и защо бе настъпила тази промяна в гените?

Беше говорил и с Евгения Кротова — руската изследователка, която ръководеше иракската програма за биологични оръжия. Според нейния екип не всички от починалите са били инжектирани с биощит, а други са били ваксинирани още преди години. Как тогава би могла ваксината да доведе до подобни следствия? И двата екипа бяха проверили наличните проби от ваксината, но не откриха нищо необичайно. Каква беше връзката? Ако Азиз беше гледал по-сериозно на медицинските си задължения, може би щеше да е в състояние да обясни случая. Нямаше да позволи и други войници да умрат.

Той си почина за малко, почеса пъпките, избили по брадичката му, и посегна към малката синя картонена кутийка до компютъра. Беше следвал медицина преди двайсет години в Лондонския Юнивърсити Колидж и му беше лесно да разчете думите на латиница по опаковката. Указанието не му каза нищо ново, но докато се взираше в празната кутийка, четири черни косъма паднаха на клавиатурата. Азиз инстинктивно се почеса по главата. Хладни тръпки го полазиха, щом усети как цели кичури се смъкват от темето му.

Изведнъж всичко му стана ясно.

Източникът на епидемията не се е намирал във всички серуми, само в някои, може би дори в една-единствена опаковка биощит, избрана съвсем случайно. Тъкмо затова изследователските екипи не се бяха натъкнали на нищо при теста на останалите проби. Достатъчно е било само един човек да се зарази с непознатия вирусен вектор, който не е изгубил своите свойства. Изкуственият вирус е бил внедрен и носителят му го е предал на всички, с които е имал пряк контакт, превръщайки се в огнище на зараза.

И жертва на тази зараза беше станал самият Азиз.

С треперещи ръце се залови да довърши доклада си, като прередактира цели откъси от текста. Трябваше да запише веднага какво е открил и да предупреди екипа си, както и този на Кротова. Навярно Хатиб е бил носителят, който е заразил всички останали. Войниците живееха в толкова тесни помещения, че за броени седмици, може би дори дни, щяха да бъдат покосени от болестта. Екипът му трябваше да провери наличностите от ваксината за други подменени проби, да ги анализира и да намери лечение. А той трябваше да съобщи на генералите какво се е случило; да ги посъветва да спрат настъплението. Това си мислеше Азиз, докато трескаво печаташе доклада си. Изведнъж си даде сметка колко много войници ще вземат участие в тази война; може би той щеше да успее да предотврати конфликта и да спаси и техния живот.

Пот се лееше от челото му, организмът му се нуждаеше от сън, но нямаше време за почивка, имаше да свърши още много работа.

Спря да пише точно петдесет и осем минути по-късно и избухна в плач. Лявата му ръка стоеше неподвижна на клавиатурата и отказваше да му се подчинява. Цялата лява половина на тялото му застина в парализа, имаше чувството, че някой го беше стегнал с верига през черепа. Опита се да се съсредоточи върху екрана, но дъхът му рязко секна.

— О, не — изстена Азиз. — Не. — Но кръвоизливът в мозъка му продължи. Ударът беше толкова силен, че той усети болката само за миг. При падането си събори половината вещи от бюрото си, придърпа лаптопа към себе си и го затвори. Докато главата му и компютърът се ударят в твърдия студен под, животът го беше напуснал, а написаният доклад се изтри при скъсването на шнура за контакта.

До лицето на лекаря, на няколко сантиметра от невиждащите му очи беше паднала синята опаковка на ваксината биощит. Под запазената марка на лекарството стоеше логото на фирмата-производител: мишена, изградена от хромозоми, и стрела във формата на двойна спирала, забола се право в ядрото. „Да се прицелим в едно по-добро бъдеще“ гласеше девизът на компанията с адрес: „“Вайро Вектър Солушънс Инкорпорейтед", Пало Алто, Калифорния, САЩ."

 

 

 

— Имам чувството, че полудявам, всичко показва, че нещата са отишли много по-далеч от „Съвест“, но така и не мога да го повярвам. Каквото и да става, не можем да ги оставим току-така — заключи Кати Кер, докато пиеше чай в хола на Мати Райман.

Мати Райман стоеше тихо в ъгъла и слушаше, а Декър нервно крачеше напред-назад.

— Имаме ли избор? — попита той. Наведе се над масичката и избута цяла купчина снимки към нея. Избра една от най-горните и й я подаде. — Виж, вече два пъти отивам до къщата ти на Мендоса. Хората на Джаксън са я обградили и птичка не може да проникне. Навярно чакат да минат изборите, искат да са сигурни, че някой случаен гост няма да вдигне шум, че те няма. Дори не се вълнуват дали някой ще ги види. Което означава, че не знаят за бягството ти. Но също така означава, че се мислят над закона. И може би са прави.

Кати Кер погледна една от снимките на собствената си къща. Беше я направил Декър при една от обиколките си из района. На снимката се виждаха трима мъже, облегнали се безгрижно на сивия крайслер, паркиран пред входа й. Тя разпозна и тримата. Придружаваха помощник-директора Джаксън, когато я отвлече. На друга снимка същите трима се прибираха обратно в къщата. Прибираха се в нейната къща, сякаш им принадлежеше по право.

— Джаксън не се е появявал наоколо — обясни Декър. — Навярно вече се опитва да се дистанцира. Изпълнява доста висока длъжност в Бюрото и най-вероятно се е върнал на работа във Вашингтон. Обзалагам се, хората му дори не знаят, че в случая е замесена шефката. Поне не им го е казал лично.

— Но ние трябва да направим нещо.

— Какво? — попита той с известно раздразнение. — Кати, разполагаме само с голите си свидетелски показания. Срещу нас са директорът на ФБР, собственикът на голяма компания за биотехнологии и бъдещият президент на Съединените щати. Току-що ме уволниха от Бюрото. По дяволите, откакто Вайс излезе с нейното изявление „Повече съвест, по-малко престъпления“, социологическите проучвания я поставят в по-добра позиция… И то в много по-добра. Пресата я обожава, полицията я обожава… Всички са влюбени в Памела Вайс и в нейния чудотворен лек за престъпността. Рано или късно Нейлър и шпионите й ще разберат, че си избягала от Убежището, и ще започнат да те търсят. Още не знаят, че и аз съм замесен, но така или иначе трябва да се скриеш.

Кати стисна зъби и нищо не отговори.

Бяха минали почти два дни, откакто Декър я беше изнесъл от Убежището, за да я прибере у дядо си в Марина Дистрикт. Цяла събота вечер, та чак до неделя следобед беше спала под въздействието на дрогата, преследвана от жестоки кошмари. Декър не се беше отделил нито за миг от леглото й. Едва следобеда тя намери сили да говори и вечерта двамата обясняваха един на друг какво са научили.

С помощта на Декъровия компютър — снабден с всякакви програми, но като цяло пренебрегван от собственика си, Кати отново прегледа генетичната информация на Карл Акселман, така както я беше записала на дискетата, получена от Люк по пощата. С неговите пароли за достъп до директориите на ФБР успя да се добере до информация и за други необясними смъртни случаи в „Сан Куентин“.

Навярно Люк й беше спасил живота, но ако беше разчитала, че той ще сподели възмущението й или че ще й съчувства за преживяното, беше сбъркала. След като построиха заедно нещо като схема на събитията, той просто поклати глава и я изгледа някак пренебрежително. Сякаш й казваше: „А ти какво очакваше?“ Проект „Съвест“ беше мечтата на живота й, във всеки случай — това, на което се беше посветила след дисертацията си в Харвард; затова защо сега се оплакваше, че методите не били напълно етични?

— Люк, ако не друго, то поне трябва да открием какво са намислили.

— Не е ли очевидно? Нейлър и Принс са възприели твоята идея и са я използвали, за да хвърлят прах в очите на ККХЛ. Междувременно са се прецакали с Акселман и другите от „Сан Куентин“… А може и нарочно да са го направили. И понеже не искат някой да застраши проект „Съвест“, решили са да покрият всичко, включително да отстранят и теб. Всичко е ясно. Иска ми се да им го върна тъпкано заради теб, но ти вече си на свобода и е най-добре просто да изчезнеш.

Кати го изгледа строго и продължително.

— По дяволите, навремето щеше да преобърнеш дърво и камък само ако беше надушил, че е извършено престъпление. Нима не те е грижа вече?

— Разбира се, че ме е грижа. Но просто гледам реалистично. Да речем, че се промъкнем в дома ти и се доберем до раклата в клетката на Рамбо…

Кати смръщи вежди.

— Роки. Шимпанзето се казва Роки.

— Добре, в клетката на Роки. Да речем, че намерим непокътнати дискетите и документацията. Какво ще докажем с това?

Тя въздъхна. Беше мислила доста по въпроса.

— Ще докажем, че проект „Съвест“ се е провеждал въз основа на фалшиви данни. Че първоначалният вектор, който е бил използван върху нищо неподозиращите затворници, не е Девета версия, която са одобрили от ККХЛ.

Декър поклати глава.

— Добре, но кой ще прояви интерес? Виж, Кати, на всички им се иска това чудотворно лекарство, което ти си създала, да съществува наистина. И след като занапред ще бъде използвана единствено безопасната Девета версия, на кого му пука, че няколко убийци са били подложени на риск? — За Бога, Кати, като изключим това, че са те отвлекли, ти самата за какво си се загрижила? Та това е твоята мечта. Аз имам защо да се ядосвам. Никога не съм вярвал, че „гените решавали всичко“. Толкова години преследвах убийци и изнасилвачи, воден от идеята, че само миналото определя начина им на мислене и на действие. И се справях доста добре. Но сега разбирам, че собственият ми баща е бил сериен изнасилвач и убиец. И в рамките на този нов ваш свят, дето НИЕ СМЕ ГРЕШНИТЕ ГЕНИ, се оказва, че не струвам повече от онази паплач, която цял живот съм преследвал.

Декър понижи глас и се обърна с гръб към нея:

— Кати, винаги съм ненавиждал това фашистко разбиране, че гените предопределят човешкото поведение, но все пак това е, което ти искаше. Едно добре подредено общество, в което по презумпция не съществуват изключения. Затова не ме обвинявай, че не ме е грижа.

Кати прехапа устна и нищо не отговори. Мати седеше все така безмълвен в ъгъла и сякаш я гледаше със слепите си очи. Тя изпитваше неприятното усещане, че старецът не само я вижда, но дори може да чете мислите й.

— Люк, не си справедлив — укори го дядо му. — Изслушай я. И аз не съм съгласен с идеите на Кати, но съм сигурен, че е имала добри намерения. Кати не е искала това, нали така?

— Не, разбира се, че не. Не и по този начин. Люк, не разбирам защо се ядосваш. Обаче аз се опитвам да ги спра. Да вземем смъртта на Акселман: дискетата, която ти пратих, показва, че някой е променил генетичната му информация, а всеки учен, дори и идиот да е, ще може да погледне в геноскопа и да се убеди, че измененията са смъртоносни. Никой не се е опитвал да направи от Акселман по-добър човек. Корекциите, които са извършени върху гените му, са го убили.

— Но той така и така щеше да умре. Беше осъден на смърт. Ако се окаже, че е било грешка, на кого му пука за него?

— Но точно тук е въпросът. Не мисля, че е било грешка. Повярвай ми, аз доста разбирам от вирусни вектори, имах си добър учител. Това, което е убило Акселман и останалите затворници в „Сан Куентин“, е било твърде внимателно подготвяно, за да са възможни случайни мутации. Наоколо се случват твърде странни неща. Не знам какво, но става дума за нещо много по-сериозно от „Съвест“. В това съм убедена.

Декър въздъхна и се обърна. Погледът му потърси нейния, сякаш за пръв път я срещаше. Тя прочете в очите му, че обмисля чутото, че се опитва да прецени истинските мащаби на това, за което му говореше.

— Не можеш просто нищо да не направиш, Люк — намеси се Мати.

— Дядо, съжалявам, но би ли стоял настрана от това — отвърна му Люк и пак се обърна към Кати. — Сигурна ли си, че не е било случайно?

Тя не отговори веднага.

— Да, сигурна съм.

— Дотолкова си сигурна, че би рискувала живота си да го докажеш?

Тя преглътна тежко и си пое въздух.

— Така и така животът ми беше дотук. Мисля, че да.

 

 

Декър я наблюдава известно време, след което леко кимна. Изглеждаше му много уязвима в широкия блузон и мъжките дънки с навити крачоли — особено с тези рошави коси и бледа кожа. Но в погледа й се четеше желязна решителност.

През последните два дни я беше наблюдавал да се мята в съня си, опитвайки се да изхвърли отровите, с които я бяха наблъскали. Беше се заканвал мислено на директорката на ФБР, която беше позволила подобна мерзост. Ако беше наредила това, то на какво ли друго е била способна в желанието си да се пребори с престъпността…

Декър беше смаян и от наивността на Кати. Изглежда, за нея всичко на този свят можеше да се оправи като с магическа пръчка, все едно провежда поредния си експеримент в лабораторията. Смяташе, че хората — особено възрастните — се подчиняват на утвърдени правила и закони. Но колкото и да се ядосваше, още повече се плашеше; даваше си сметка, че ако хората на Нейлър докопат повторно Кати, вече не биха имали избор: трябваше да я убият.

Не вярваше особено в теорията й за голямата конспирация, но това, че се опитваха да потулят нещо, беше повече от ясно. Трябваше да разнищи тази история докрай. Самата мисъл за „Съвест“ го вбесяваше и възбуденото му въображение изреждаше едно след друго странните съвпадения около случая. Кати щеше да си замълчи пред ККХЛ. Сигурно в първия момент е реагирала остро, но веднъж да се успокои, нямаше да посмее сама да рискува делото на живота си. Нейлър и Принс сигурно са го очаквали, затова отвличането и убийството на Кати изглеждаше доста пресилена мярка. Алис Принс не приличаше на човек, който съзнателно би позволил да сторят зло на Кати. Смъртните случаи в „Сан Куентин“ също не представляваха голям залог. Нейлър няма дори причина да подозира, че някой друг знае за тях — най-малкото Кати. По документи всички са били екзекутирани и кремирани.

Декър така и не можеше да си обясни защо някой толкова държи Кати да бъде отстранена веднъж завинаги. Във всеки случай не изглеждаше убедително да я убият единствено от страх да не попречи на проекта, в който е вложила време и усилия. И все пак разбираше, че ако откаже да й помогне, тя ще се опита да разкрие истината сама и навярно биха я заловили веднага. Освен това и Мати се тревожеше за нея и постоянно му натякваше, че трябва нещо да направи.

— Да речем, че би могла да го докажеш… А това е смело предположение, защото Нейлър и Принс вече са подготвили план да те дискредитират. В такъв случай към кого би се обърнала?

— Към Памела Вайс.

— Кое те кара да мислиш, че тя не е замесена? — Той имаше доста добри впечатления от Вайс и все пак не би се обзаложил, че тя нищо не подозира.

— Защото когато се скарахме с Нейлър, тя настояваше Вайс нищо да не разбере. Изглежда я дразнеше самата мисъл, че губернаторката може да научи. Слушай ме какво ти казвам, трябва да се доберем до Вайс. — Кати забоде пръст в една от снимките. Виждаше се задната част на къщата й. Над зида се показваше клетката на Роки. — И да я убедим, че на всяка цена трябва да съберем доказателствата, уличаващи приятелките й в измама.

— Предполагам, че Рамбо… така де, Роки, вдига доста шум. А ако те види, навярно ще изпадне в екстаз?

— Да — съгласи се Кати. — Ще вдигне голяма врява. — Да не искаш да кажеш, че не можем да направим нищо, преди хората от ФБР да са си тръгнали?

— Не и ако искаме да не ни заловят.

— По дяволите.

Декър обаче се усмихна. Беше му хрумнала идея.

— Но нищо не ни пречи да задвижим нещата, преди да сме събрали всички доказателства. Имаме дискетата с данните на Акселман, а ти по принцип знаеш какво има в сандъка, нали?

— Да.

— И смяташ, че Памела Вайс трябва да бъде информирана за случилото се възможно най-бързо?

— Разбира се. Но как? Не мога да се свържа лично с нея, а и дори да има начин, Нейлър ще ме хване.

— Права си — съгласи се Декър и посегна към телефона. Набра някакъв номер. — Затова ни трябва посредник. Човек с достъп до важните особи.

Кати го изгледа въпросително, но той нищо не отговори. Мати обаче се усмихна, сякаш се сети какво е замислил Люк. Слушалката даваше свободно и на петия сигнал нечий познат глас най-сетне се обади:

— Ханк Бучър.

Декър беше включил телефона на говорител и гласът на журналиста изпълни цялата стая. Звучеше доста притеснен.

— Ханк, здрасти, Люк е на телефона. Спомняш ли си оня ден, когато разправяше, че ти е писнало да пълниш списанията със забавни историйки? Казваше, че ти се иска да попаднеш на нещо голямо, нали така? Как се изрази? На нещо, дето да ти донесе наградата „Пулицър“?

Бучър се засмя.

— Да, братко, бирата е голяма работа, а? Хей, Люк, не ме хващаш в удобен момент. Може би не си даваш сметка, но утре се провеждат исторически избори. Изявлението по повод проекта „Съвест“ обърна всичко с главата надолу. Дори си издействах покана за празненството в четвъртък с мисълта, че Вайс ще спечели и ще бъде първата жена-президент. В интерес на истината не виждам каква история можеш да ми предложиш, която да струва повече от това.

— Ами ако ти кажа, че историята се отнася до звездата на това историческо празненство в четвъртък?

— О, така ли?

Декър погледна към Кати, която кимаше с разбиране.

— Какво ще кажеш за едно ексклузивно интервю на тема проект „Съвест“ с учения, който стои зад първоначалната идея?

Ханк презрително се изсмя.

— Имаш предвид Алис Принс ли?

— Не, имам предвид човека, от когото тя е почерпила идеята.

— Давай нататък.

— Ами ако проект „Съвест“ изобщо не е това, за което го представят?

— Какво имаш предвид?

— Това, че в момента се опитват да потулят истината. Ученият, автор на проекта, е бил отвлечен. Комисията за контрол на храните и лекарствата е била измамена, а властите крият смъртни случаи с първоначални тестове със „Съвест“.

— Люк, не ми говориш врели-некипели, нали?

— Не.

— Надявам се, разполагаш с някакви доказателства?

— Да речем, че разполагам с достатъчно, за да зададеш няколко неудобни въпроса на бъдещия президент. А нататък ще има и още. — Ханк толкова усилено мислеше оттатък линията, че чак се чуваше по жицата как си подготвя благодарствена реч за наградата „Пулицър“. — И така, Ханк, искаш ли го това интервю или не? Разбира се, ако не ти се струва интересно, винаги можем да се обадим…

— Я не се будалкай, Люк — засмя се той. — Целият съм слух. Кажи нещо повече.