Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Crime Zero, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Тодоров, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2024 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2024 г.)
Издание:
Автор: Майкъл Корди
Заглавие: Милост за мъжете
Преводач: Борис Тодоров
Година на превод: 2000
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Гарант-21“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2000
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Атика“
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 954-8009-98-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15839
История
- — Добавяне
12.
Университетът Станфорд,
Калифорния.
Същия ден, 15 ч. и 12 мин.
Кати Кер все още беше в университетската лаборатория, гледаше монитора на геноскопа и не намираше сили да помръдне. С какво, по дяволите, се беше захванал Люк Декър?
След срещата си с Мадлин Нейлър беше изпаднала в такъв бяс, че дълго време не можеше да събере мислите си. Но когато се поуспокои, реши да се съсредоточи над последствията от всичко извършено. Какво можеше да постигне, ако спомене за извършените без разрешение тестове? Нищо друго, освен че щеше да породи съмнения в Девета версия, за която едва сега получаваше одобрение от властите, щеше да компрометира себе си като учен. Колкото и да убеждаваше другите в своята невинност, самият факт, че участва в проект „Съвест“, би опетнил името й завинаги. Прощаваше се с всички мечти да намери средство за ограничаване на престъпността.
Но това, което прочете на екрана, прогони тези й мисли. Грижите й представляваха просто академични глезотии в сравнение с това, което стоеше пред очите й. Изучаваше ДНК-профила на кръвта, която Люк беше донесъл, и го сравняваше с данните от ДНК-архива на ФБР; колкото повече го изучаваше, толкова повече се вцепеняваше от ужас.
В генетичната информация на серийния убиец Карл Акселман бяха настъпили промени.
Кати превключи геноскопа да приема нареждания на глас и му нареди да прочете ДНК-информацията в хромозома 1. Лампите по дългата шия на черния лебед засвяткаха и апаратът тихо изръмжа, преди да отговори: „Рецепторният ген 5-HT1D-алфа е активиран за ускорено продуциране на серотонин — триста процента над нормалното равнище.“
Кати си пое дълбоко дъх.
— Иди на хромозома девет.
Образът на монитора се размъти и скоро картината беше сменена с друга — многоцветна двойна верига. До цветния образ имаше таблица с троичните кодове: CGA, AGT, TGA. Всяка буква представляваше аминокиселина, а начинът на подреждане на аминокиселините определяше гените, които на свой ред носеха информация за синтеза на протеини. Един от секторите на двойната верига беше осветен и надолу по екрана започнаха една след друга да слизат три по три кодовите аминокиселини в осветения сектор.
— Открита генетична аномалия — проговори апаратът. — Допамин бета-хидроксилазният ген е активиран за усилено отделяне на допамин. Четиристотин процента над обичайното ниво. Ефектът се засилва от подобни процеси в рецепторни гени за допамин.
След като Кати нареди на геноскопа да провери цялата генетична информация на Акселман за подобни анормални функции на гените, се оказа, че промените се ограничават върху седемнайсетте ключови гена, на които беше посветила своята изследователска работа. Карл Акселман беше подложен на генна терапия, за да промени своето поведение. Но това не беше терапия с Девета версия. В интерес на истината това изобщо не можеше да се нарече терапия.
Одобрената Девета версия на серума, който тя беше създала, представляваше вирусен вектор, който заставяше контролиращите да ограничават излишната агресивност у индивида, по-конкретно склонността към насилие. Векторът действаше, като намаляваше количествено основните причинители на агресивното поведение, включително рецепторите на тестостерона на допамин и норадреналин, и ускоряваше възпроизвеждането на вещества, потискащи импулсивното поведение, като гена на серотонина 5-HT1D-алфа.
Но измененият профил на Акселман показваше, че всички хормони и невротрансмитери са били подтикнати към ускорено възпроизводство, надвишаващо поносимите норми. Вместо да хармонизира поведението на пациента, вместо да го успокои, подобна генна терапия би довела организма на Акселман до невероятен стрес. От една страна, то би усилило агресивността му до неподозирана степен, докато едновременно го е натоварило с тежка емоционална депресия и чувство за вина. Кати за пръв път виждаше такива високи нива на хормонално производство; не познаваше случаи с възпроизводителна активност и на половината от тази. Все едно шофьорът на някое ферари е натиснал докрай педала за газта и ускорява оборотите до максимум, докато с другия си крак не отпуска нито за миг спирачките. Рано или късно нещо би се случило.
Кати се прехвърли на екрана с командите „П-А-З-О“. „З“ означаваше „заплахи“.
— Какви са последствията от подобни генетични изменения? — попита.
— Първоначалната генетична информация на субекта не показва други сериозни дефекти. Съществуват осемдесет и седем процента вероятност от рак на простатата при наближаване на деветдесетгодишна възраст, но иначе организмът е здрав. Преподредените гени предразполагат към безпрецедентен психически стрес и душевна мъка. Субектът се очаква да умре до няколко дни. Вероятни причини за смъртта: мозъчен кръвоизлив, сърдечен удар или положителен избор.
— Какво значи „положителен избор“?
— Самоубийство.
От изброяването на тези предвиждания ръцете на Кати се разтрепериха. Акселман бил ли е сред хората, подложени на неразрешените тестове? Би бил идеален избор. Изведнъж проблемът се оказа много по-сериозен от това да се прикрие своеволна акция, протекла без одобрението на Комисията за контрол на храните и лекарствата.
Кати посегна към телефона и се опита да се свърже с Люк, но той държеше мобифона си все така изключен. Много искаше да поговори с него по въпроса. Може би той беше наясно какво става? Не беше ли това причината толкова да държи да проведе теста далеч от лабораториите на ФБР?
Пъхна дискета с увеличена памет във флопито към геноскопа и си направи копие от генетичната информация на Карл Акселман в досиетата на ФБР, както и от модифицираността в кръвните проби, които Декър й беше донесъл. Като се имаше предвид колко е уязвима подобна информация към промяна, искаше й се да я съхрани в личния си архив.
Извади дискетата, мина покрай двамата си помощници, заети да изпразват автоклава, и се прибра в кабинета си. Там се чувстваше що-годе на спокойствие. Затвори вратата и се спусна към бюрото. Веднага включи компютъра и се зае да прегледа директориите, в които съхраняваше всички файлове около проекта „Съвест“ — от най-старите до най-новите. Искаше да провери за всеки случай не е ли пропуснала нещо в първоначалния вирусен вектор и не е ли това причината за фаталните генетични мутации у Акселман. Най-накрая стигна до директорията „Одобрение от ККХЛ: История на клиничните тестове“.
На екрана се изписа съобщение: „Файлът е преместен в друга директория. Потърсете разрешение за достъп.“
Само преди няколко часа Кати имаше свободен достъп до данните — до собствената си информация. В съзнанието й се прокрадна мисълта, че нещо я заплашва, но тя успя да я пропъди навреме. Погледна през прозореца към двамата лаборанти, които продължаваха със заниманията си. Не ги познаваше добре, за да им има пълно доверие. Божичко, поне Керън и Франк да бяха тук, а не някъде из Африка.
Без да губи самообладание, Кати стана от бюрото и отиде в лабораторията. До вратата на кабинета й имаше два големи шкафа за документация. Почти всички данни, с които работеха, се записваха на електронни устройства, но голяма част от резултатите от тестове или попълнените молби за разрешение се съхраняваха и на хартия. Кати отвори средното чекмедже на левия шкаф и погледът й веднага бе привлечен от синята папка, означена с етикета „Проект «Съвест», Тестове“. Изглеждаше й доста по-тънка. Отново я обхвана параноя. С треперещи пръсти разтвори папката и въздъхна от облекчение, щом се увери, че всички документи за одобрената Девета версия са вътре. За секунда дори се укори, че започва да се държи като глупачка. Но когато потърси материалите за първоначалния серум — онзи, който е бил използван за неразрешените тестове, — не намери абсолютно нищо.
Тревожни мисли завладяха съзнанието й. Какво, по дяволите, ставаше? Някой се опитваше да я изолира, да я отстрани от целия проект.
Кати се обърна към един от лаборантите, който подреждаше измитите шишенца до автоклава.
— Уорън, имаш ли представа къде са изчезнали материалите?
Той остави шишетата и поклати глава.
— Не, не съм ги пипал от няколко дни.
Кати го изгледа въпросително. Дали той или другият сътрудник не бяха откраднали папките по нареждане на Мадлин Нейлър? Или някой беше проникнал в лабораторията през нощта? При тази мисъл я полазиха тръпки. Нещата излизаха извън контрол.
— Няма нищо — каза тя. — Сигурно съм ги оставила вкъщи.
Опитвайки се да не издава тревогата си, се прибра в кабинета си и седна зад бюрото. Нещо се случваше, а тя не можеше да проумее какво. А след разговора с директорката на ФБР вече не знаеше и към кого може да се обърне за помощ. Не и към Алис Принс. Имаше само един човек, който можеше да хвърли поне известна светлина върху случая, човек, на когото въпреки всичките си чувства към него, имаше доверие.
Кати грабна една химикалка и набързо надраска бележка за Декър. Щом свърши, извади малък кафяв плик от купчината до бюрото и пъхна в него бележката заедно с дискетата с файловете за Акселман. На плика изписа с главни букви името на Декър и адреса на къщата на дядо му — той й го беше оставил на гърба на визитката си. Най-накрая залепи марка, провери за всеки случай, дали не я наблюдават през прозореца към лабораторията, и прибра плика в дълбокия джоб на престилката си.
Излезе от кабинета, мина през двойната врата към коридора и се запъти към тоалетните. Щом стигна до тях, изведнъж се обърна в другата посока и за да не я видят, свърна през биологичния отдел за фоайето на Центъра за медицински изследвания. Там се усмихна на жената зад рецепцията, възможно най-невъзмутимо се приближи до двете големи пощенски кутии на стената и внимателно издърпа плика от джоба си, за да го пъхне в едната цепка. Каквото и да се случеше, имаше поне едно веществено доказателство, което щеше да остане дори да претърсеха нея или файловете в компютъра й.
Щом се прибра в кабинета си, бръкна в дамската си чанта и извади оттам изтъркан план на Сан Франциско. Реши, че щом не може да открие Люк по телефона, най-добре е да мине през къщи, да вземе това-онова и да отиде направо у дядо му, където да го изчака. Отбеляза с маркер улицата на Мати Райман и прибра картата обратно в чантата. Най-накрая свали престилката, взе си лаптопа и чантата и си тръгна.
Излезе на паркинга и се качи в стария си фолксваген; запали и напусна района на университета.
Щом се озова вън от Пало Алто, сякаш се почувства по-добре. Свърна в алеята „Мендоса“ и подмина сив крайслер, паркиран край пътя пред една от съседните къщи. Пред нея беше собственият й дом. Веселата бяла фасада на къщата я върна обратно в спокойствието на ежедневието и Кати пак се запита дали не е обзета от параноя. Паркира, извади мобилния си телефон и отново набра номера на Люк. Този път остави съобщение на секретаря. Обясни му накратко от какво се страхува и му обеща да отиде в дома на дядо му, защото трябвало спешно да поговорят. Самият факт, че сподели на глас тревогите си с някого, й помогна да обхване всичко случило се в обща перспектива. Излезе пъргаво от колата, пресече поляната и се озова пред дървената си входна врата в мексикански стил. Щом пъхна ключа, всички тревоги сякаш я напуснаха.
Навярно не би била спокойна, ако докато си отваряше входната врата, беше забелязала тримата мъже, които слязоха от сивия крайслер на около двеста метра от дома й. Щеше да се разтревожи, ако бе обърнала внимание и на втория крайслер, който спря до първия. Но едва когато влезе вътре и се сблъска с черното лице и свирепия поглед на непознат мъж, осъзна голямата опасност.
Кати се вцепени от страх: мъжът стоеше с насочен към нея пистолет, а в другата си ръка държеше спринцовка. Тя беше бръкнала с дясната си ръка в чантата, за да прибере ключовете. За да изглежда спокойна, попита: „Какво желаете?“, докато в същото време напипваше мобифона, за да го включи.
— Наредено ми е да ви прибера на спокойствие, за да не говорите много-много — обясни мъжът с плътния си, носов глас.
Кати не можеше да повярва на ушите си. Страхуваше се, но гневът й беше по-силен.
— Защо? — изкрещя тя в лицето му. — Заради проект „Съвест“, нали?
Мъжът се усмихна.
— Това, което ми е съобщено, е, че сте подложена на голям стрес и сте способна да споделите неща, за които сетне да съжалявате. — Приближи се към нея. — Ние ще ви отведем на място, където да си починете. Някъде, където ще се наслаждавате на пълен покой.
— Не се приближавай с тази спринцовка, нещастник! — извика тя и понечи да отстъпи назад, но трима души застанаха на пътя й. Двама я сграбчиха за ръцете и изчакаха чернокожия със спринцовката. Третият метна на лицето й кърпа, напоена с горчива течност. Кати се бореше, колкото сила имаше, но иглата се забоде в мускула над лакътя й. През цялото време не беше извадила ръката си от чантата и отчаяно натискаше бутона за повторно набиране с надеждата, че се е свързала с Декър. Безмълвен зов за помощ до човек, който не може да го чуе.