Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Crime Zero, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Тодоров, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2024 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2024 г.)
Издание:
Автор: Майкъл Корди
Заглавие: Милост за мъжете
Преводач: Борис Тодоров
Година на превод: 2000
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Гарант-21“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2000
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Атика“
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 954-8009-98-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15839
История
- — Добавяне
9.
Щатски затвор „Сан Куентин“,
Калифорния.
Същия ден, 9 ч. и 25 мин.
Животът не изглеждаше добър за Люк Декър, докато отиваше с колата си към затвора „Сан Куентин“. Втори път за два дни беше много, а писмото, което получи от Акселман — съвсем.
Беше станал късно в старата си стая в къщата на Мати. Отвори очи внезапно, сякаш искаше да стресне някого, и отново се учуди на дългите пръсти, които светлината прокарваше под пердетата и които лазеха дебнешком по паркета, за да се докопат до леглото му. За секунда се почувства дете. Едва когато се изправи, тъпата болка в главата му напомни, че е глупав дъртак, който пак е изпил няколко бири в повече заедно с Ханк Бучър.
Бучър пишеше най-често за списания като „Венити Феър“ и имаше дарбата да намира слабите места на знаменитостите на деня. Беше си създал име с духовитите си коментари относно важните актуални събития или по въпроса, как са се представили героите на нашето време. Както обикновено и сега се беше оказал чудесна компания за бира, тъй като знаеше всякакви клюки, а те обикновено убягваха на Декър. Беше успял да прогони мрачните мисли от главата му.
Но за жалост след закуска Мати подаде на Декър запечатаното писмо — така както го беше получил от адвоката на Акселман — и съмненията отново го обзеха. Прочете ръкописната изповед на Акселман с такъв ужас, че дори дядо му го усети. Но когато старецът го попита какво е станало, отказа да му отговори. Това, което Акселман беше написал за майката и бащата на Декър, беше толкова абсурдно, толкова жестоко, че той не можеше дори да го изрече, не можеше да попита дядо си, дали е вярно. Не и докато не се наложеше.
Писмото беше умен ход от страна на осъдения, защото само половината се отнасяше до Декър. В тази половина Акселман обясняваше защо не е могъл да говори очи в очи с него, след което изброяваше всички причини да смята, че му е син. Другата половина на писмото съдържаше разкритията, които осъденият беше отказал да направи предния ден, а именно къде се намират останките на дванайсетте момичета, които беше отвлякъл. Сякаш за да усложни всичко, Акселман си признаваше за убийството на тринайсета жертва, намеквайки, че родителите на това последно момиче, без да го съзнават, имат идеална представа за мястото, където са скрити труповете.
Последните разкрития не позволяваха на Декър просто да смачка писмото и да го захвърли. Той беше професионално задължен да приеме сведенията, да ги провери и в крайна сметка да ги сподели с останалите колеги във ФБР. Но не желаеше грозната шегичка на Акселман да се разчува веднага из Бюрото. Не и преди да е осмислил всичко това, което в момента му се струваше само кошмарен сън.
Първата му мисъл беше да отиде в местната служба на ФБР в Сан Франциско, където да седне зад някой компютър и да провери фактите около тринайсетата жертва. Но след това си спомни, че дори Розенблум да е подал поредната молба за помилване, екзекуцията на Акселман е насрочена за същия ден. Затова с наетия си автомобил веднага потегли към затвора „Сан Куентин“.
Слънцето светеше право в очите му, докато паркираше пред затвора. В мига, в който изключи двигателя, звънна мобилният му телефон. Търсеше го заместник-директорът.
— Здравей, Таласъм, тук е Бил Макклауд. Чувам, че делото с Тайс е завършило успешно.
— Няма да може да убива повече, Бил, ако това искаш да чуеш.
— Това ми се струва достатъчно.
Декър харесваше заместник-директора Бил Макклауд. Тексасец с традиционно мислене, той спасяваше подчинените си от авторитарната власт на директорката Нейлър. Навремето Макклауд беше работил в отдела за поведенчески науки и беше водил жестока борба за запазване бюджета и статута на отдела в рамките на Бюрото. Тъкмо затова отказваше да приеме оставката на Декър.
— Как протече срещата ти с Акселман? Нейлър вече е разбрала за нея от своя човек Джаксън. По една или друга причина е проявила интерес какво си научил от разговора. — Макклауд винаги наричаше помощник-директора Уилям Джаксън „нейния човек“. Джаксън не изпълняваше някакви съществени функции, не и според разбиранията на Декър, освен да шпионира от името на Нейлър и да й върши черната работа. Всички в Бюрото го ненавиждаха и се страхуваха от него. — Може би в крайна сметка и тя оценява твоите способности на психолог.
Люк се поколеба какво да отговори и опипа сакото си с писмото в джоба.
— Предполагам, че си ударил на камък… Нищо ново, а? — продължи Макклауд. Това беше риторичен въпрос, който не изискваше отговор. Затова и Декър реши да си замълчи. — Не го вземай навътре, Таласъм, оня си го биваше. Беше от най-лошите. За него думата „угризения“ беше просто непозната.
— Говориш в минало време, Бил. Мислех, че е подал молба за отлагане.
— Беше отхвърлена от губернатора. Екзекутирали са го преди няколко часа. Но както и да е. Ти къде си в момента?
Декър си пое дълбоко дъх и се прибра в колата. При условие, че Акселман вече бе мъртъв, имаше само един начин да провери дали твърденията му са верни. Декър усещаше, че на всяка цена трябва да види мъртвеца.
— Виж, Бил, трябва да уредя някои въпроси през следващите ден-два.
Макклауд въздъхна и попита:
— Да не се увърташ около Бъркли, а, Таласъм? Бюрото има нужда от теб, момче. Не го забравяй.
Агентът не искаше да говорят за това.
— Бил, ще държа връзка чрез тукашното бюро — каза и затвори. Обади се в Куонтико, за да предаде на екипа си, че ще отсъства два-три дни. Най-накрая прибра телефона, излезе от колата и се насочи към входа на затвора, опитвайки се да подреди в главата си всичко, което знае.
Акселман беше класически случай на социопат: суетен егоцентрик с невероятно самообладание. Беше неспособен на каквото и да е съчувствие към болката на жертвите си, още по-малко — на угризения след извършеното престъпление. Бе убил дванайсет момичета и изпитваше наслада да пази в тайна къде е скрил телата им. Беше подлаган на различни психологически тестове и всички се бяха учудили, че не се страхува нито от смъртта, нито от каквото и да е наказание.
И все пак вчера изглеждаше съсипан. Държеше се необичайно, изпадаше в истерия, даваше вид на сломен от срам и вина човек. А вечерта се беше погрижил да прати чрез адвоката си запечатано писмо на Декър. Писмо, в което се съдържаха подробности от личен характер защо е избрал да се изповяда тъкмо на него, както и подробни обяснения къде е заровил труповете на дванайсетте момичета, заедно със самопризнание за тринайсето убийство.
А ето, че човекът беше мъртъв и беше отнесъл всички отговори със себе си.
Докато се приближаваше до прозореца на пазачите при главния вход, Декър се бореше със себе си. Професионалистът в него се опитваше спокойно да прецени как мъж, неспособен на каквото и да е угризение, е станал изведнъж жертва на чувството си за вина и е пожелал да направи самопризнания. Но като човек Декър се интересуваше единствено от смайващите твърдения на Акселман, че му е баща. Не му се струваше достатъчно това, че Акселман не разполага със сигурни доказателства. Той трябваше да докаже, че това не е вярно.
Кларънс Пит пак беше дежурен на вратата. Явно скучаеше, защото се усмихна при вида на Люк.
— Ха, Декър, какво те води пак насам? Тук май сме се превърнали в централата на ФБР. Лично голямата шефка беше тук преди малко.
— Директор Нейлър е била тук? Имаш ли представа защо?
— Не. Но мисля, че има връзка с екзекуцията на оня, Акселман.
Декър се намръщи, но нищо не каза. Беше доста необичайно директорът на ФБР да присъства на екзекуция на убиец.
— Тъкмо затова съм дошъл, Кларънс. Трябва да огледам трупа на Акселман.
Пит провери нещо на компютъра вдясно от себе си и направи кисела гримаса.
— Има знаменце. Значи директорът е наредил никой да не се увърта около трупа. Имаш ли разрешение?
— О, хайде, Кларънс, не ме разигравай. Искам само да погледна трупа. Видях го вчера, когато беше жив. Какво толкова, ако го видя и мъртъв? Пет минутки, не повече.
Пит се поколеба, но накрая извади една бланка от чекмеджето си и му я подаде.
— Подпиши тук и ако някой задава въпроси, ти ще носиш отговорността.
Той остави един от колегите си да пази на входа и поведе агента към сградата на болницата. Докато Декър го следваше надолу по стълбите към моргата, единствените звуци, които чуваше, бяха далечните викове на затворниците, чаткането на ботушите на пазача по теракотата и шумоленето на изгладената му униформа.
Пит сви под една арка и посочи двойна люлееща се врата.
— Тук е. — Бутна вратите. Усетиха хладния въздух в помещението и неприятната миризма на химикали. Беше голяма бяла зала. Подът и две трети от стените бяха покрити с плочки. В средата на залата стояха две метални маси за аутопсия, до едната стена зееше празна камера. Покрай отсрещната стена имаше три умивалника. Вляво бяха вградени метални чекмеджета. Някакъв младеж в мръсна бяла престилка миеше пода пред чекмеджетата. Пит отиде при него и представи Декър.
— Стив, това е специален агент Декър. Той е от ФБР. Иска да види трупа на Акселман.
След което Пит излезе, като заяви на Декър, че ще се върне след точно пет минути.
Също като продавач в магазин, който отива да намери консервите с грах, Стив направи няколко крачки и отвори чекмедже номер седем. То всъщност представляваше цяла маса, на която имаше труп. Мъртвецът лежеше по гръб, покрит с чаршаф.
Стив хвана табелката, висяща до главата на мъртвеца, и с отегчен тон прочете:
— Екзекутиран в четвъртък, 30 октомври 2008 г., в седем и половина часа сутринта. Причина за смъртта: задушаване с газ. — Той погледна часовника си. — Ще трябва да почистя това-онова. Какво друго искате да знаете?
Без да вдига поглед от очертанията на трупа пред себе си, Декър отговори:
— Нищо.
— Добре, оставям ви. Но по-добре побързайте. Всеки момент ще го отнесат за кремация.
Стъпките на служителя се отдалечиха, но Декър се опита да изглежда все така професионално ангажиран със случая. Пое си дълбоко дъх и дръпна чаршафа откъм главата. Беше виждал доста мъртъвци през живота си. Лицето на осъдения беше придобило синкавобелия цвят на прясно сирене.
Люк огледа лицето на Акселман, опитвайки се да открие някаква прилика в чертите. Докато се взираше, си представяше себе си под чаршафа: същите скули, същото широко чело. Посегна с пръсти и отвори единия клепач: отвътре се показа замъглен ирис, зелен като неговите. Придърпа чаршафа по-надолу и изпъна ръка до тази на мъртвеца, за да сравни пръстите му със своите. Имаше само един начин да бъде сигурен.
Декър внимателно отскубна три косъма от главата на мъртвеца, като проверяваше дали коренът си е на мястото. Погледът му се спря на плешивото теме: беше удивително колко много коса беше изгубил Акселман от деня, в който се беше фотографирал за последен път. Декър прибра космите в малко найлоново пликче за веществени доказателства и отново се взря в лицето му. Този път го заинтригува необичайно бледата, поразена от жестоко акне кожа. Трупът беше прекалено блед, сякаш човекът беше умрял от загуба на кръв.
Декър си каза, че е време да свършва, и огледа мъртвеца. В първия момент не забеляза раната. С неволна гримаса на погнуса той се премести настрани и изгледа отблизо раната под посивелия пенис.
Липсваха тестисите. Изглежда, бяха отрязани със затъпено острие. От вида на раната Декър заключи, че е била нанесена преди екзекуцията. Но не беше и много отдавна, защото съсиреците все още стояха по космите на бедрата. Декър се наведе още по-близо до раната и внимателно прецени ъгъла на нанасяне на раната, както и синините наоколо.
Агентът се изправи и се опита да възпроизведе посоката, от която е бил нанесен ударът, за да бъде плътта толкова жестоко разкъсана. Не се случваше за пръв път затворник да бъде кастриран от злобни и отмъстителни съкилийници. Но той не виждаше как затворник би могъл да проникне в самостоятелната килия на Акселман в отделението за осъдени на смърт. Не вярваше и пазачите да са го сторили. Колкото и да се опитваше, не можеше да си обясни под какъв точно ъгъл е действал убиецът. Внезапно кръвта му застина, когато осъзна как точно е станало всичко.
Карл Акселман си беше направил това съвсем сам.
Това вече беше необяснимо. И дума не можеше да става за психологически игрички. Защо един масов убиец, известен с липсата на всякакво чувство за вина, ще тръгне да се кастрира? Кое би подтикнало Карл Акселман към подобна постъпка?
Дочуха се стъпки в коридора. Декър преодоля погнусата си и протегна пръст, за да обере съсирената кръв от бедрото на Акселман. Косите бяха достатъчни да докажат евентуално бащинство, но от кръвта щеше да научи много повече. Ръката му се докосна до плътта на мъртвеца и при допира с ледената, подобна на восък повърхност тръпки полазиха по тялото му. Той бързо прибра кръвта в пликчето с космите и го скри в джоба си.
Когато Стив се върна, Декър го попита за раната. Служителят в моргата само вдигна рамене и придърпа чаршафа над лицето на Акселман.
— Така ни го донесоха тук. Не можете да си представите какви им минават през ума на осъдените, преди да ги набутат в камерата. Аз ги поемам едва след това.
— Колко често се появяват с отрязани ташаци?
— Рядко, ако трябва да съм искрен — отговори Стив и изгледа подозрително Декър. Подобен поглед Люк беше срещал у десетки свидетели. С тях те искаха да кажат едно и също: „Нямам общо с тая гадост и не искам да имам. Затова престани с тъпите въпроси“. Стив му се усмихна. — Директорът всеки момент ще слезе да даде разрешение за кремация или за аутопсия. Можете да попитате него какво е станало с ташаците.
Агентът се усмихна.
— Няма нужда. — Последното нещо, което му се щеше, бе да обяснява на директора на затвора какво търси в моргата. — Благодаря за помощта. Видях достатъчно.
След като изнервеният от чакането Пит го отведе обратно до изхода, той се прибра при колата си и се опита да събере мислите си. Случваха се странни неща, а той дори нямаше представа за какво става дума. Но сега щеше да се съсредоточи върху единствената задача, която имаше значение за него: да провери истинността на писмото от Акселман, най-вече дали той има право да твърди, че е негов баща, както и дали е посочил правилно местонахождението на труповете, заедно с този на тринайсетата жертва.
Декър вдигна пликчето на светлината и внимателно огледа капките съсирена кръв и трите косъмчета. Извади още едно пликче от сакото си, отскубна два косъма от собствената си глава и ги прибра в празното пликче. Постави всяко от пликчетата в различен джоб и се замисли какво да прави.
Искаше да е сигурен, че никой няма да научи за теста. Не можеше да използва човек от Бюрото. Имаше само един избор — човек, на когото можеше да се довери и който работеше в района. Мисълта, че ще прибегне до нейните услуги, не го радваше особено.
Бръкна за портфейла си. След малко намери каквото търсеше. Провери адреса на визитката и се качи в колата. Трябваше да я помоли за помощ. Но това не го радваше.
Знаеше, че за Кати Кер неговият внезапен интерес към генетичните връзки ще представлява нещо като морална победа.
Казармата „Ал Таджи“
край Багдад, Ирак.
Същия ден, 16 ч. и 17 мин.
Доктор Удай Азиз, служещ в багдадските казарми на Северния корпус от елитната Републиканска гвардия, беше силно разтревожен. Колкото повече наблюдаваше трупа на леглото в спалното помещение, толкова повече се уверяваше, че това не е на добре.
Азиз погали гъстия си мустак и погледна полковник Али Саади, застанал насреща му. Полковникът беше як, набит мъж с голям корем и гъсти вежди. Беше вбесен. За секунда Азиз си помисли, че офицерът ще срита мъртвеца.
— Четвъртият за два дни — прошепна Азиз. Пред него беше медицинският картон на редник Яафар Хамади и той се опитваше да открие причината един напълно здрав двайсет и четири годишен младеж да умре от мозъчен кръвоизлив. — Ако не се броят самоубийствата и разстрелът на Хатиб.
— Не разбирам — изрече полковникът. — Не се е оплаквал пред преките си началници.
— Да е подлаган на специален режим?
— Тренираше усилено, за да го прехвърлим на юг, но не е подлаган на различен режим от другите.
Азиз се почеса и отново огледа трупа. Като се изключеха акнето и опадалата наскоро коса, нямаше нищо необичайно. След първия случай на неочаквана смърт преди два дни доктор Азиз беше наредил стандартни аутопсии на телата. Войниците или бяха умрели от кръвоизлив в мозъка, или се бяха самоубили. Всички се намираха в прекрасна физическа форма и нямаха записани психически отклонения. Кръвните им проби обаче разкриваха едни и същи аномалии. Те навеждаха на един-единствен извод, особено като се имаха предвид косопадът и акнето, но трябваше да се вземат още проби, за да е сигурен.
— Трябва да разберем какво се случва — размишляваше лекарят, сякаш говореше сам на себе си.
— Абсолютно си прав — съгласи се полковникът. — Това ви е задача номер едно. Засега сме успели да потулим нещата, но бойният дух спада и войниците говорят. Ако положението продължи да се влошава и главнокомандващият го научи сега, когато е възможна офанзива, няма как да не поиска обяснение.
— Разбирам. — Азиз пак подръпна мустака си. Никой не можеше да го държи отговорен за самоубийствата и разстрела, но другите можеха да му ги лепнат. Защо точно сега трябваше да се случи? Доскоро службата му като старши военен лекар беше лека и приятна. Армията, особено републиканската гвардия, беше нахранена и снабдявана с всичко необходимо. Като се изключат, разбира се, рисковете при война, здравето на войниците беше превъзходно. Но през последните няколко месеца Азиз здравата се беше трудил, при това се занимаваше все с бюрократична работа: подготвяше всичко за предвижданата офанзива в Кувейт, организираше снабдяването и преразпределянето на санитарни материали за полевата болница, наглеждаше ваксинирането на стотици хиляди войници. А сега, точно когато беше претоварен с повече работа, отколкото можеше да поеме, му се сервираше тази… неприятност.
— Сигурен ли сте, че починалите не са вземали непозволени лекарства?
— Аз самият не съм им давал, ако това ви е въпросът — намръщи се полковникът. — За какви лекарства говорите?
Азиз го изгледа внимателно, сякаш се чудеше дали казва истината. Не се случваше за пръв път офицери да изпробват разни вещества върху войниците с цел да подобрят бойните им качества. Особено при предстоящо настъпление. Лекарят повдигна рамене.
— Говоря за анаболни стероиди. Чували ли сте? Лекарствата, които някои атлети вземат, за да подобрят постиженията си?
Полковникът поклати глава в недоумение.
— Мислите, че са приемали стероиди? И затова са умрели?
— Не съм сигурен още — отговори Азиз и затвори кървясалите очи на покойника. — Но ще разбера.