Майкъл Корди
Милост за мъжете (51)

Епилог

Човекът беше стар, но не и колкото къщата, в която живееше. Остави цигулката и премести стола до отворения прозорец, от който се откриваше гледка към залива. Започваше сериозната част от тържествата. Небето се губеше зад гъстата пелена от фойерверките, които сякаш го бяха подпалили. Децата навярно се бяха присъединили към тълпите около моста. Той също можеше да отиде, но предпочиташе да погледа небето.

Извърна се и намести телескопа на по-удобен ъгъл. Погледна през лещата и ярките отблясъци на фойерверките едва не го заслепиха. Струваше му се странно, че Pax Centennia — стоте години мир на земята — се ознаменуваха тъкмо с експлозии. Някои дори говореха да се изровят старите въоръжения и да се хвърлят на унищожение в огромни клади.

Изправи се и с бавна крачка се запъти към пианото. На него имаше няколко снимки, но една се набиваше отдалеч в очите. На нея имаше усмихнати родители с бебе. В далечината се забелязваше стара църква, а до двамата родители стоеше ослепителна дама, която сякаш мнозина познаваха. Снимката го караше да се усмихва самодоволно. Не бяха много хората, на чието кръщене е присъствал лично американският президент. Старецът се вгледа в снимката и се замисли как ли могат да се оценят последните сто години — неговите сто години.

Дълго обсъждаше стогодишнината от Голямата промяна. Но малцина споменаваха какво беше струвала тази промяна на човечеството: осемнайсет милиона млади мъже, три пъти повече от всички евреи, загинали през Холокоста. Но това беше все едно антична история. Напротив, все повече и повече световни лидери се надпреварваха да изброяват ползите от Промяната. Повечето се радваха от непознатия преди дълъг период на световен мир и благоденствие. Намираха се и такива, които съжаляваха, че техническият прогрес вече не е това, което е бил навремето, когато войната е служила за катализатор на иновационните процеси. Излизало, че Блейк е бил прав, казвайки, че без конфликти няма прогрес.

Баща му Люк му бе разказвал дълги истории за един друг свят, в който преследвал хора, толкова зли, че не могъл да си го представи. Но също така говореше за неща като смелост и приключенски дух, за най-почтеното човешко чувство — да се бориш със сила за това, в което вярваш. Дори майка му Кати често разправяше колко необходимо било понякога да се бориш за идеалите си.

Старецът се върна при телескопа и го насочи покрай жалките човешки пиротехники към величествените планети. Загледа се във Венера, а след това върху съседната звезда Проксима Центавър — къде беше тя? На някакви си трийсет и пет трилиона километра. Опита се да си представи какво ли ще видят астрономите от другите планети, ако насочат телескопите си към Земята. Една средно голяма планета, въртяща се около средна по големина звезда по краищата на една обикновена спирална галактика, една от милиардите галактики във Вселената.

Някаква сянка мина пред Проксима Центаври и той изтръпна. Изведнъж му се стори, че Вселената е просто един по-голям вариант на Земята: галактиките са континентите, а планетите — страните.

Отново съпостави Земята с Космоса. Видя една самотна планета с богати ресурси. Една миролюбива и добронамерена планета, която е надживяла първичния инстинкт на насилието.

Планета, която вече не знае как да се защитава.