Майкъл Корди
Милост за мъжете (8)

6.

— Дори не изглеждаше, че е развълнувана, когато й съобщих новината — оплакваше се Кати Кер, докато отпиваше от чая с бергамот. — Почти девет години къртовски труд и най-накрая получаваме благословията на Комисията за контрол на храните и лекарствата да започнем втората фаза с тестовете върху хора. Доказахме, че Девета версия е напълно безопасна за животните, а и за здравите хора-доброволци. Най-сетне сме стигнали до момента, в който ще се разбере дали проект „Съвест“ ще подейства на закоравели престъпници. Но причина ли е това великата Алис Принс да се развълнува? Ни най-малко… А и някак твърде набързо прибра онези ампули в скъпоценния си сейф, когато влязох. Може да е гениална, но понякога ми се струва просто параноичка.

Кати погледна събеседника си и се усмихна.

— Изобщо не знаеш за какво говоря, нали, Роки?

Сякаш за да потвърди, голямото шимпанзе килна глава на една страна и усърдно се зачеса по брадата. Накрая се обърна към портативния телевизор на стъпалото пред колибата.

Кабелът се влачеше през целия двор до къщата.

Нощта беше хладна. Кати беше седнала пред колибата на Роки, който живееше в двора й на алея „Мендоса“. „Мендоса“ беше доста претенциозно име за черния път, който представляваше алеята. Къщата на Кати се намираше в самия край на улицата, от всички страни беше заобиколена с гори и ливади. Най-близкият съсед се намираше на неколкостотин метра, което не беше зле предвид шумната натура на Роки.

Роки беше метър и двайсет висок и беше доста внушителен за шимпанзе. Ако му хрумнеше, спокойно можеше да разкъса човек. Беше един от приматите, върху които най-напред беше приложен проект „Съвест“. В лабораторията на Кати в Центъра за медицински изследвания при Станфордския университет по едно време имаше осем маймуни. Но откакто преди три години проектът се прехвърли върху хора доброволци, маймуните бяха настанени по местните зоопаркове или в резерватите.

Роки обаче беше твърде възрастен и предвид огромния му личен принос към проекта Кати се почувства задължена да го настани у дома си. Затова под надзора на гледач от зоопарка „Чарлс Падок“ в Атаскадеро му построи самостоятелна къщичка в двора си на алея „Мендоса“. Роки беше пациентът, върху който тя провери на дело откритието си на седемнайсетте гена, закодирали в себе си агресивното поведение.

Като млада маймуна Роки беше необичайно агресивен, едва не беше убил свой събрат в зоопарка. Но откакто му беше инжектиран един от първите серуми за генна терапия — извлечен от гените на по-малко и по-добронамерено шимпанзе-бонобо, поведението му се промени и даде тласък на много открития по проекта „Съвест“. Подложеният на лечение хулиган беше склонен към насилие само ако сметнеше, че Кати се намира в опасност; иначе беше безобиден като агне.

Тя остави чашата си на земята до мобилния телефон и куфарчето. След съдебното заседание се беше прибрала в лабораторията на алея „Пастьор“ в Станфорд. Забрави за Люк Декър в мига, в който получи факса от Комисията за контрол на храните и лекарствата, с който й даваха разрешение да изпробва вирусния вектор върху престъпници-доброволци. Ухилена до уши, тя беше съобщила новината най-напред на двамата си асистенти Франк Уитакър и Керън Стейн, както и на всички техници в лабораторията. Организираха си празненство. Затова когато долетя в централата на „Вайро Вектър“, за да сподели страхотната новина с Алис Принс, тя беше объркана от безразличието на научния си ръководител. И все пак прощалните наздравици с колегите в лабораторията възвърнаха празничното й настроение. Кати беше завела асистентите си заедно с лаборантите на вечеря, след което остави Франк и Керън на летището.

Не можеше да ги разубеждава да не предприемат шестмесечното си пътешествие до Конго… След като сама беше съдействала от „Вайро Вектър“ да им отпуснат средства и макар че времето далеч не беше идеалното, Алис Принс беше уредила двама квалифицирани специалисти от компанията да заемат местата на асистентите, докато отсъстват. Работата беше там, че Франк и Керън бяха непрекъснато с Кати от самото начало на проекта и с времето бяха станали най-близките й приятели в Калифорния. Докато наблюдаваше ясното небе, тя проследи с поглед минаващ самолет. След няколко часа и техният щеше да прелети над главата й.

Бръкна в куфарчето и извади папката, която беше приготвила за срещата на другия ден с доктор Принс и директорката на ФБР Нейлър. Беше й достатъчно да прочете заглавието: „Проект «Съвест». Следващи стъпки“, за да усети тръпки по цялото си тяло.

Дали проект „Съвест“ щеше да заработи наистина? Алис Принс можеше да се държи странно понякога, но работата й беше безупречна и през последните девет години Кати беше научила много неща от нея в областта на генната терапия и технологията на вирусните вектори. И макар че другата й ръководителка, Мадлин Нейлър от ФБР, беше параноичка по въпроса за поверителния характер на проекта, тя поне знаеше да дава ясни препоръки и указания по време на редките им срещи.

Кати се изправи и потупа Роки по рамото през решетката. Прибра си куфарчето, отключи вратата и отиде до отсрещния край на колибата, където стара училищна ракла беше завинтена за дъсчения под. С ключето, което държеше в себе си, отключи и вдигна капака. Бръкна в куфарчето, извади компютърна дискета и втора папка — точно копие на тази, която беше подготвила за срещата с Нейлър, — и ги постави вътре. Пъхна дискетата между другите, наредени в гнездата на пластмасова етажерка. Папката сложи върху купчина подобни на дъното на раклата.

Освен малкото лични снимки и спомени тук се съдържаха копия на всички по-важни документи, дневници и експериментални записки, свързани с работата по проект „Съвест“. Тук беше събрана цялата й научна дейност. Тук бяха доказателствата какво е постигнала през живота си, независимо какво ще твърдят и разправят за в бъдеще другите. Кати смяташе мястото за достатъчно безопасно, защото никой крадец не би се сетил да го провери… а дори да се сетеше, едва ли би обезпокоил току-тъй Роки.

В раклата бяха складирани всички разочарования и триумфи, които я бяха довели до този тържествен миг. В началото и тя, и всички край нея бяха преживели доста страхове и притеснения. Имаше известен риск оригиналният серум, който беше изработила, да води до рак на тестисите у тестираните примати и техните първородни мъжки малки. Въпреки че опитните животни бяха малко на брой, те смениха на четири пъти дозировката на видоизменената ДНК, приближавайки се с все по-голяма точност до идеалния вариант, при който проблемът не би съществувал. Когато се появяваха други опасности, незначителни, но все пак възможни, те постъпваха по същия начин — пробваха вариант след вариант, докато не достигнат оптимален резултат. Нищо не се оставяше на случайността. Кати беше приятно изненадана да научи колко доволни са били и във ФБР, и във „Вайро Вектър“ от педантичната й работа.

— Да не си посмяла да смачкаш някое ъгълче — говореше й Алис Принс с типичната си отнесена усмивка. — Разполагаш с колкото време и пари са ти нужни. Искаме да сме сигурни, че когато се обърнем към комисията, няма да получим отказ.

Подобно търпение се срещаше рядко у колегите на Принс и компенсираше много от нейните недостатъци.

Девет години по-късно екипът беше разработил вирусния вектор, който беше сметнат за достатъчно безопасен от специалистите в комисията и можеше да се приложи върху хора. Кати трябваше да прекара още дълги години в експерименти, за да докаже, че терапията наистина въздейства върху закоравели престъпници, но като се имаше предвид относително малкият брой промени, които, за да стигне дотук, се бе наложило да внесе в първоначалната си теза по въпросните проблеми сред приматите, тя се чувстваше уверена. Освен това купищата данни от генетичните кодове на опасни престъпници, събирани в базата ДНК-данни на ФБР, й позволиха да коригира до съвършена точност вирусния вектор.

Кати излезе от колибата на маймуната и тъкмо заключваше клетката, когато забеляза женско лице на телевизионния екран. Жената беше облечена в тъмносин костюм, ушит така, че да подчертае стройната й фигура, и се намираше зад лекторски пулт. Губернатор Памела Вайс беше прехвърлила петдесетте, но продължаваше да радва обектива на камерите. Светлокестенявите й коси бяха прошарени само тук-там, а фините кости на лицето й я бяха предпазили от поразиите на времето по-добре от всеки хирургически скалпел. Проницателните й сини очи сякаш пробиваха през екрана и искаха да проникнат в самата душа на Кати. Тази жена притежаваше истинска харизма, каза си Кати. Приседна на площадката и се загледа в телевизора.

Не се интересуваше кой знае колко от политика, но откакто беше получила американско гражданство, се чувстваше лично ангажирана с предстоящите президентски избори; а и мисълта, че кандидатката на демократите е жена, имаше с какво да заинтригува. За пръв път Съединените щати можеха да имат жена-президент. Памела Вайс не само че знаеше да се държи добре пред медиите, но и изглежда беше по природа почтен човек.

За сравнение опонентът й, облеченият в сиво и с посивели коси сенатор-републиканец Джордж Тилсън, имаше глупавия вид на някоя наконтена звезда от сапунен сериал. Но той все пак беше генерал, участвал преди осемнайсет години в операция „Пустинна буря“ и с наближаването на новата иракска криза кандидатурата му водеше с цели тринайсет пункта според социологическите проучвания. Колкото и привлекателна да беше кандидатурата на Вайс, не беше изключено идния четвъртък републиканците да сменят демократа Боб Бърбанк със свой човек.

Кати никога не следеше предизборните диспути, защото те неизменно се превръщаха в еднообразни състезания по куха риторика. Но Вайс я интересуваше. Кандидатите се намираха на гол подиум и се гледаха един друг иззад пултовете си. Водещият, известният от новинарските емисии Дъг Стрейдър, стоеше между тях и многобройната публика в студиото. Изглежда, дебатът беше започнал отдавна, но според коментатора никой от спорещите не бил успял да вземе преднина. Дъг Стрейдър се обърна към републиканския кандидат:

— Сенатор Тилсън, мислите ли, че полът на президента на Съединените американски щати е от значение?

Тилсън се усмихна първо на Вайс, след това на камерата, сякаш искаше да се извини, задето са му задали очевидно глупав въпрос.

— Разбира се, че по принцип нямам нищо против това една жена да стане президент на Съединените щати. И все пак, като се имат предвид опасността Ирак да окупира повторно Кувейт, нарасналите амбиции на Китай и все още неуреденото положение със Северна Корея, това, от което целият свят се нуждае, е силно и опитно ръководство. Не твърдя, че опитът от Войната в Залива ме прави по-подходящ от губернатор Вайс да заема най-висшия пост в страната, но има известна логика в твърденията, че сега не е времето за експерименти.

Вайс поклати глава.

— Надявам се, сенатор Тилсън, давате си сметка, че сега не е и времето историята да се повтаря. Особено при наличието на ядрени и биологични оръжия, с които човечеството може спокойно да се самоунищожи. Да, в исторически план жените може би имат малък опит при воденето на войни, но то е най-вече защото рядко ги започваме. — Изчака смехът на публиката в студиото да утихне и продължи: — Като правило жените са по-добри в налагането на съгласие, отколкото в създаването на конфликти. Ако трябва да съм искрена, за мен добрата война и лошият мир не съществуват. Когато се е налагало обаче, жените са се оказвали способни да използват сила, за да сложат край на една или друга война. Маргарет Тачър, първата жена министър-председател на Великобритания, го доказа, повеждайки британската армия в победоносната война за Фолкландските острови — при това на хиляди километри от родината. Тя също така убеди президента Буш да заеме по-твърда позиция, когато Ирак окупира Кувейт. А ако си спомняте, нерешителният в началото Джордж Буш беше едновременно мъж и републиканец.

— И така, губернатор Вайс, що се отнася до вас, въпросът с пола на президента е без значение? — попита Стрейдър.

— Разбира се. Както сенатор Тилсън спомена, Америка се нуждае в момента от силно ръководство. Не от мъжко или женско ръководство, не от чернокожо или бяло ръководство, а просто от добро ръководство. И ако наистина обръщате внимание на пола, можете да се убедите, че когато светът се намира на ръба на войната, човекът, когото ще пожелаете да управлява, е жена — особено ако тази жена не може да търпи самата идея за въоръжени действия. Последният човек, за когото аз бих гласувала, е някой стар боен ат, решен тепърва да се доказва.

Колкото до опита ми да управлявам страната, осемте години, през които бях губернатор на Калифорния, може да се смятат за полезен стаж. Със сигурност по-сериозен от този, с който сенатор Тилсън може да се похвали. Не забравяйте, че разполагам и с пълната подкрепа на действащия президент, който завършва своя втори успешен мандат. Имам намерение да се възползвам от успехите на неговата администрация, като влея нова кръв — едновременно мъжка и женска.

— Но постиженията на сегашните управляващи са ужасяващо слаби — възрази Тилсън. — Вицепрезидентът Смит стана за смях: коментарите му по въпроса за ООН и въвличането му в последните сексскандали окончателно го лишиха от авторитет и съответно отслабиха позициите на президента. Въпросът с престъпността е още по-сериозен. Насилието се шири в непознати досега размери из цялата страна. Едва ли губернатор Вайс вярва, че досегашното управление е било задоволително и на нея й остава просто да продължи в същия ДУХ?

— Не, разбира се, че винаги има какво да се желае. И ако проследите внимателно данните за престъпността, ще забележите, че моят щат Калифорния вече е тръгнал в правилна посока. Тежките престъпления са намалели, особено из такива традиционно престъпни райони като Южен Лос Анджелис.

— Това е така, губернатор Вайс — съгласи се Дъг Стрейдър. — Можете ли да ни обясните защо Калифорния е преодоляла тенденцията от последните пет години за разрастване на престъпността?

Тилсън обаче веднага се намеси:

— За мен е повече от ясно, че построяването на нови затвори и връщането на смъртната присъда, което смятаме да наложим из цялата страна, стои в началото на дългия път към скършването гръбнака на престъпността. Колкото по-скоро нацията установи нетърпимост към престъпността и се научи да пази това отношение, толкова скоро и страната ще стане безопасна за нормални граждани като вас и мен.

Някои от присъстващите в залата изръкопляскаха на баналната му риторика, но Вайс се засмя и поклати глава.

— Но това просто не е истина. Тексас, който има губернатор-републиканец и програма за нулева толерантност във всеки по-голям град, се превърна в центъра за екзекуции на целия западен свят. Като се изключат ислямските страни, няма друга публична администрация, приела подобни драконови закони и прилагаща ги с по-голяма сила, отколкото тази в Тексас. В момента там се екзекутират средно по десет души на месец, в други щати положението е подобно. Но това не помага. Тексас си остава на второ място по престъпност след Мичиган.

За пореден път от увеличаването броя на затворите и налагането на смъртни присъди няма никакъв ефект. Ние трябва да се опитаме да ограничим престъпленията, като въздействаме на малцинството, което ги извършва, преди да ги е извършило. Изследването във Филаделфия, както и множество други наблюдения показаха, че около седемдесет на сто от убийствата, изнасилванията и побоищата, които по традиция се отдават на една или друга обществена група, в действителност са дело на шест на сто от представителите на една определена група. Ако насочим своите усилия към тези хора и успеем да ги ограничим в техните действия, ние съществено ще намалим броя на престъпленията. Освен очевидните социални преимущества на подобна политика ние бихме постигнали и завидни финансови резултати. Ако намалим тежките престъпления дори само с един процент, ще спестим на страната милиард и двеста милиона долара. Това доказва, че си струва да опитаме.

— Но как ще го постигнете? Как ще намалите броя на престъпленията?

Камерата отново се насочи към Вайс.

— Най-напред е необходимо да променим отношението си към престъплението като към някакъв външен враг, който трябва да бъде победен. Нека бъде ясно едно: тежките престъпления са почти изцяло дело на мъже-престъпници. В тази страна един мъж е грубо казано девет пъти по-склонен да убие, отколкото една жена, седемдесет и осем пъти по-склонен да изнасили, десет пъти по-склонен да извърши въоръжен грабеж и шест пъти по-склонен към хулиганство. Като цяло американските мъже са десет пъти по-склонни от жените да извършат тежко престъпление. Повече от деветдесет на сто от престъпленията са дело на мъже. Като допълнение към това огромната част от реформите в наказателното дело са измислени и въведени в практика от мъже, което всъщност означава, че мъжете воюват помежду си… И няма надежда да се победят едни други.

Кати Кер беше като замаяна от това, което виждаше на екрана. Памела Вайс цитираше нейното изследване, използваше нейните аргументи, за да обоснове причините за тежките престъпления.

— Да не би да искате да кажете, че щом сте жена, значи сте по-добре подготвена да се борите с престъпността? — попита я Стрейдър.

— Разбира се, че не. Полът ми няма никакво значение. Не и когато става дума да се боря с престъпността. Това, което искам да кажа, е, че самото понятие „борба с престъпността“ е погрешно. Може би ще е по-добре да помислим за лечение на престъпността. Нека направим диагноза на нейните причини и както с всяка здравна стратегия да потърсим не само лек, но и начин болестта да бъде избегната.

— И как ще стане това?

— Като погледнем не само социалните фактори, но и всички останали. Като видим какво стои зад социологията и се обърнем към по-сериозните науки, като биологията и генетиката.

Кати Кер не можеше да повярва на ушите си.

— Но това е смехотворно — изсумтя презрително Тилсън. — Дори губернаторката трябва да е чула за катастрофалното изследване за двойната Y-хромозома от края на 60-те. Тогава учените предполагаха, че хората с допълнителна Y-хромозома са по-склонни към насилие, но впоследствие тази теория беше напълно опровергана. Единственият начин…

— Знам, че точно това изследване беше неуспешно — прекъсна го Вайс, — но на нас ни трябват доказателства, а не общи теории. Досега няма убедителни резултати, които да докажат, че който и да е от конвенционалните методи за предотвратяване или наказване на престъпленията действа. Напротив всички данни сочат, че те са се провалили. Време е за промяна.

Дъг Стрейдър си намести очилата.

— Губернатор Вайс, в медиите широко се обсъждат доказателствата, биологичните доказателства за това, коя е причината за тежките престъпления, но дали вие не твърдите, че успехите ви в Калифорния…

— Това е смешно — отне му думата Тилсън. — Тя е просто представител на едно отиващо си управление, напълно лишено от свежи идеи, което опитва маймунски номера, за да остане на власт. Най-напред демократите разиграват феминистката карта, като избират жена за кандидат-президент, въпреки всички заплахи, които това може да донесе на националната сигурност. А сега се опитват да си присвоят заслугата за единствения щат в иначе раздираната от престъпления страна, в който нивото на престъпността е в поносими граници. Това е смехотворно, да не казвам непочтено. Освен ако тя знае нещо по-конкретно, което ние още не сме научили за лекуването на престъпността, по-добре да запази съветите си за себе си.

— Чухте ли добре, губернатор Вайс? — усмихна се Стрейдър. — Мисля, че току-що ви подканиха да спрете с приказките и да преминете към действие. Какво ще отговорите на това?

В този момент камерата показа в съвсем близък план лицето на Памела Вайс. Тя изглеждаше съвсем спокойна, дори си позволи широка, невъзмутима усмивка.

— Ще отговоря следното: изборите са след по-малко от седмица. Не се тревожете, дотогава ще ме видите в действие. Можете да бъдете сигурни.

Кати изключи телевизора и се обърна към Роки:

— Чу ли?

Шимпанзето изсумтя в израз на дълбока скука и се почеса по гърдите.

Тя посегна към мобилния си телефон. Искаше й се да поговори с някого. При условие, че Керън и Франк отсъстваха, се замисли дали да не се обади на Алис Принс, но се сети за хладната реакция при новината за правителственото одобрение и си каза, че ще е най-добре да изчака срещата на другия ден. Нямаше начин да се свърже с Мадлин Нейлър. Хрумна й да си побъбри с родителите си в Шотландия, но те бяха на почивка. Обикновено и тя отиваше с тях, но заради очакваното решение на комисията беше се отказала от пътуването тази година. Както и да е, часовите разлики не позволяваха тепърва да звъни във Великобритания. Следователно не можеше да потърси и най-добрата си приятелка в Единбург. Изведнъж й се прииска да поговори с единствения човек, който винаги се беше обявявал против работата й. Щеше й се да чуе какво мисли той за обещанието на Вайс.

Бръкна в чантата си и извади визитната картичка. Но докато прочете телефонния номер, си даде сметка колко е глупава идеята й. Поклати глава и прибра картичката. Не бяха разговаряли от години, припомни си тя. Всеки от тях си имаше свой живот.