Майкъл Корди
Милост за мъжете (33)

32.

Нещастието, което се стовари над иракската армия, беше наречено от медиите „Епидемия от миролюбие“. Намираха се американски и британски таблоиди, които дори твърдяха, че тя е нещо добро: божествено наказание, спуснато над главите на войнолюбците.

След иракското отстъпление в петък Световната здравна организация с подкрепата на Съвета за сигурност наложи пълна карантина на Ирак. Всяка от страните, граничещи със сполетяната от епидемия държава, съвестно прилагаше карантината от страх епидемията да не се разпространи и на нейна територия. Изчисляваше се, че смъртните случаи са над трийсет хиляди, като все повече иракчани — военни и цивилни — били покосявани от болестта. Засега поне не се знаеше жена или дете да са пострадали.

Световната здравна организация, „Лекари без граници“ и Червеният кръст незабавно пратиха специално оборудвани екипи в Ирак с цел да установят естеството на тайнствената болест и да предложат съвети какви предохранителни мерки да се вземат. Дори американската армия изпрати на място екип от епидемиологичното разузнаване, един от отделите към Центъра за контрол над болестите в Атланта. Само за няколко часа в очите на световното обществено мнение Ирак се превърна от заплаха в обект на състрадание.

В събота се появиха и първите предположения за въздействията на болестта: заразата засягала отделянето на хормони и биохимичните процеси в мозъка. Изследователите все още се надяваха, че болестта не се предава по въздуха, че с по-строги мерки огнището на зараза може да бъде ограничено.

Скоро започнаха да се цитират и информации, според които дори известният със своята безскрупулност иракски президент е изразил съжаления за политиката на насилие спрямо кюрдското малцинство, след което пратил нота до кувейтското правителство с молба да простят агресивното поведение на страната му. В първия момент подобни акции — ако се окажеха истина — се оценяваха като лукав опит президентът да се сдобри с доскорошните си врагове в момент, когато Ирак се сгромолясва. Но впоследствие на тези сведения започнаха да гледат като на доказателство, че самият иракски лидер е станал жертва на епидемията.

Сред американското общество започна да се заражда истерия и нетърпеливата преса подложи Белия дом на безмилостна обсада. Новият президент трябваше да излезе с обръщение. Репортери от различни медии с вкус към сензациите дори задаваха въпроса, дали епидемията не е причинена умишлено — някакъв блестящ превантивен удар от страна на новото правителство. Дали управляващите, въодушевени от успеха на проект „Съвест“ — биологично решение на проблема с престъпността, — не използваха епидемията от миролюбие, за да сложат край на проблема с войните?

Подобни твърдения бяха категорично отхвърляни от президентката Вайс, която подчертаваше, че гледа на епидемията в Ирак като на изключително тревожен факт и че Америка предлага на Багдад пълна подкрепа. Каквито и различия да съществуваха между двете страни, човечеството трябваше да бъде единно срещу своя общ враг: болестите.

Интересно защо никой журналист не се сети да попита дали епидемията е в състояние да достигне Съединените щати. И ако отговорът е положителен, то кога?

Това беше въпрос, на който Памела Вайс не можеше да отговори.

Кати Кер трябваше да пропътува доста разстояние с превръзка на очите. Самолетът летя в продължение на четири часа, а може би и повече. Глухият шум от моторите и завързаните й ръце само подсилваха чувството й за безсилие. Кабината миришеше на евтин одеколон и на санитарни помещения за масово ползване, но самолетът със сигурност не принадлежеше на авиокомпания.

Заедно с тях в кабината пътуваха поне още двама мъже. Тя обаче нямаше представа къде са седнали. Единственото, което я утешаваше, бе, че Декър се намира през три седалки вляво от нея. Откакто ги бяха вързали в микробуса и ги бяха прехвърлили на самолета, почти нищо не си бяха казали. Тя успя само да му прошепне набързо в какво най-общо се състои „Престъпност Нула“ — поне това, което знаеше за Трета фаза.

Кати потъваше във все по-дълбоко отчаяние. Заговорът беше толкова мащабен, толкова невероятен, че вече не виждаше какво би постигнала дори да успее да се свърже с властите. Декър се оказа прав: трябваше да се оттегли, докато е още време. Това, че бе спомогнала за този кошмар, не означаваше, че може да го спре.

Декър се мъчеше да се намести по-удобно на седалката и се чудеше защо ги оставиха живи. Ако това, което Кати му каза за проекта, бе истина, то отдавна трябваше да са ги ликвидирали. Нейлър имаше причини да вярва, че знаят достатъчно за проекта, и отдавна би се погрижила да замлъкнат завинаги.

Той поклати глава: обяснение просто нямаше. Алис Принс беше една съсипана жена, затова едва ли беше отмъстителна. Участието й в проекта най-вероятно беше следствие от наивния й идеализъм, който й помагаше да не мисли за човешките жертви. Водещата фигура в заговора със сигурност беше Нейлър. Декър беше убеден, че от самото начало тя е била движещата сила.

Защо тогава двамата с Кати все още бяха живи?

Най-накрая чу колесниците да се спускат и скоро самолетът кацна на твърда земя. Скоро щеше да научи отговорите на въпросите си.

Машината се установи на едно място и Декър беше изведен навън. Беше студено. Двамата с Кати бяха прехвърлени в друг микробус. Едва сега им свалиха превръзките и той можа да огледа хората, които им правеха компания в плътно затворената задна част на автомобила. Чантата с дискетите лежеше в краката на нисък, русоляв мъж. И двамата имаха типичен вид на тайни агенти — бяха облечени в тъмни костюми и гледаха с каменно изражение пред себе си. И все пак Декър не ги познаваше.

Той започна да анализира фактите. Самолетът беше или правителствен, или военен — фактът, че ги чакаха на самата писта, подсказваше, че не са кацнали на гражданско летище.

Ако не друго, то на земята човек можеше и да избяга.

Декър тъжно се усмихна на Кати. Тя беше пребледняла от умора, но също му се усмихна.

Той се обърна към по-ниския агент. Беше се отпуснал повече от другия, значи беше началникът.

— Знаеш ли какво има на тези дискети?

Мъжът не реагира, сякаш изобщо не беше чул въпроса.

— Нима дори не искаш да узнаеш какво има на тези дискети? — настоя Декър. Започваше да се ядосва. — А би трябвало, защото се отнася и до теб. То има пряко отношение към твоя живот. Това поне малко не те ли вълнува?

Но онзи пак не отговори.

Декър винаги се беше гордял със своето самообладание, с това, че и в най-критични ситуации се вслушваше в гласа на разума. Сега обаче цялата злоба и гняв, които се бяха насъбрали в душата му, се отприщи. Колата изведнъж спря и той премина към действие.

Нямаше време да си изработи план, нямаше дори представа какво иска. Просто му хрумна да се възползва от ситуацията. В момента, в който шофьорът изгаси мотора, двамата им пазачи сякаш си отдъхнаха с облекчение и погледнаха напред. Точно в този миг Декър скочи и като замахна с двете си ръце, фрасна с все сила по-едрия агент в главата. Човекът се строполи на пода. Използвайки замаха от удара, Декър се изви вдясно и все едно удряше с бекхенд топка за тенис, удари другия в брадичката. Русокосият удари тила си в преградата. Декър чак го заболяха кокалчетата на ръцете.

— Вземи пистолета — извика той в ухото на Кати.

Тя се наведе и се разрови в дрехите на втория агент. Извади оттам черен револвер. Декър направи същото с по-едрия от двамата, който се беше хванал за главата и лежеше безжизнен в краката им. Взе и чантата и я срита към вратата. За секунда се спря, защото не знаеше как най-лесно да я отключи. Но за негова голяма изненада някой отвори отвън.

Декър вдигна пистолета и го насочи към няколкото човешки сенки, които се открояваха на фона на нощното небе. Една жена се отдели от групата и застана пред него. От двете й страни стояха четирима души с прицелени към Люк оръжия.

— О, Боже! — неволно възкликна Кати.

Декър зяпна удивен. Какво търсеше тя тук?

— Какво, по дяволите, става тук? — попита строго дамата в тъмното. Погледна най-напред Кати, сетне и Декър. Най-накрая забеляза и русокосия агент, който се надигаше от пода.

— Агент Тошак, какво се е случило? — обърна се към него дамата. И тя изглеждаше изтощена от безсъние, но лицето й издаваше желязна воля и решителност. — Казах ви само да ги доведете, не да се биете с тях.

Декър се обърна смаян на другата страна. Русокосият се беше навел над поваления си колега, който също се размърдваше. Тошак се почеса по брадичката и някак кисело се усмихна на Люк.

— Мисля, че агент Декър има свои собствени разбирания. И знае как най-добре да ги изрази.

— Как е Браун? — попита жената.

Тошак провери за всеки случай.

— Ще се оправи.

Дамата поклати глава в израз на дълбоко възмущение и без да се съобразява с пистолета на Декър, подаде ръка на Кати.

— Добре дошли във Форт Детрик, доктор Кер. След като се уверих, че двете сме от едната страна на барикадата, не ми остава друго, освен да ви поздравя. Казвам се Памела Вайс.

Кати стисна ръката й, без да знае какво да отговори.

Най-накрая Вайс се обърна към Декър и посочи чантата в краката му.

— Агент Декър, ще ме застреляте или какво? Защото ако нямате намерение, най-добре да погледнем какво сте открили във „Вайро Вектър“.

Той не реагира веднага. Опитваше се да осмисли ситуацията. На чия страна беше президентът? Но най-накрая свали дулото и вдигна чантата.

— Мисля, че всички искаме да видим какво има на тези дискети, госпожо президент.