Майкъл Корди
Милост за мъжете (38)

37.

 

Мадлин Нейлър се раздвояваше между гнева и чувството на облекчение. От една страна, беше ядосана, задето Памела Вайс е научила за „Престъпност Нула“, преди да са успели да отстранят Кер и Декър, от друга — се радваше, че е взела необходимите предохранителни мерки. Може би Джаксън щеше да ликвидира Декър. Докато прибираше камерите, които създаваха триизмерните им образи, тя погледна през прозореца какво става във фоайето.

— Горе главата, Али, краят на света е още далеч — усмихна се тя и започна да върти дистанционното управление в ръката си. Въздушните филтри вече бяха активирани. — Напротив, предстои новото начало.

Но Алис отвърна:

— Не ми се искаше да лъжем. Може би, ако Памела не беше изгубила доверието си в нас, бихме я убедили в това, което се опитваме да постигнем.

Нейлър поклати глава.

— Няма начин. При всички обстоятелства Памела трябваше да бъде държана настрана. Тя е демократка, за Бога, либерал по убеждения. Никога не би се съгласила с подобен акт. Но дали го иска или не, вече няма избор. Ако не друго, поне не й позволихме да ни спре.

Нейлър беше дала идеята да отидат в комплекса на „Вайро Вектър“ още около шест и половина сутринта, след което Алис да подреди Умната стая и накрая да се възползват от златния си достъп, за да се измъкнат през един от двата подземни тунела. Навън ги чакаше кола, взета под наем. Бяха потеглили веднага за летището, където си наеха отделен салон на нивото на мецанина над главното фоайе. За подобни цели Нейлър разполагаше с шест кредитни карти, всичките на различни имена. Салонът включваше зала за конференции и санитарен възел.

В стаята имаше вграден цифров телефон, чрез който Алис включи лаптопа си и трите триизмерни камери към „ТИТАНИЯ“ и създаде впечатлението, че двете седят в Умната стая и разговарят очи в очи с Памела.

— Хайде, Алис, трябва да се приготвим. Няма за какво повече да се тревожим.

Нейлър бръкна в една от масленозелените чанти с вещите, необходими за бягството им, и извади пликовете с черна и светлокестенява боя за коса, заедно с цветните контактни лещи. Може би след няколко години, когато светът щеше да се отърси от шока, хората щяха да проумеят тяхното дело и двете щяха да бъдат обявени за героини. Дотогава трябваше да изчезнат.

Нейлър се насочи към банята и се обърна към Алис — тя продължаваше да седи на стола с празен поглед.

— Имаме да вършим работа, а не бива да изпускаме самолета.

— Дали постъпихме правилно? — попита Алис.

Нейлър отиде до компютъра и се включи в програмата с разписанията на полетите. Най-напред провери какво става на „Хийтроу“. Самолетът, изпълняващ полет 344 на „Бритиш Еъруейз“, застанал на врата номер 28, вече посрещаше пътници. Същото беше и в Сидни, Рио де Жанейро, Сингапур, Найроби и Лос Анджелис. На лицето на Нейлър се изписа удовлетворение.

— Разбира се, че постъпихме правилно. Така или иначе, вече е твърде късно да се тревожим. Нещата са извън нашия контрол. Еволюцията започна.

 

 

 

Люк Декър изпитваше неприятното чувство, че някой го наблюдава, и се обърна да се огледа. Вървеше към черния мерцедес, който Джоуи Барзини му беше дал за случая, и може би нямаше да забележи познатия крайслер встрани от алеята.

Погребението беше свършило. Повечето от присъстващите се бяха запътили за дома на Барзини, където да прекарат вечерта, но Декър бе пожелал да остане сам, за да отдаде последна почит на Мати. Беше пратил и двамата агенти напред с обещание да ги настигне до двайсет минути.

Влезе в мерцедеса и намести огледалото, за да види по-добре сивия крайслер, спрян на стотина метра зад него. В колата, паркирана между дърветата, чакаха трима души. На предната седалка стоеше чернокож мъж: помощник-директор Уилям Джаксън.

Декър запали двигателя и бавно потегли. Не сваляше очи от крайслера в огледалото. Не изпитваше страх, по-скоро проявяваше предпазливост. Колата зад гърба му не представляваше опасност, а неочаквана възможност.

Припомни си всички завои по криволичещата алея. Искаше да си представи къде Джаксън ще нанесе своя удар. След това си избра мястото, където щеше да направи своя.

Провери пистолета в джоба на сакото си и намести предпазния колан. Крайслерът се приближаваше, но Декър нямаше намерение да ускорява. Движеше се с достолепните трийсет километра в час по пустия път и се оглеждаше: оттатък портата на гробището шосето беше все така пусто. Той и тримата мъже в крайслера бяха единствените живи хора в града на мъртвите.

Крайслерът вече беше зад него. Лицето на Джаксън се виждаше съвсем ясно в огледалото. Беше усмихнат.

Декър мина през широката порта и сви вдясно по главния път: широко шосе, оградено с дървета, минаващо покрай всички гробища в Колма. Без да увеличава скоростта, чакаше крайслерът да се приближи още повече. Мишето лице на шофьора показваше колебание. Дали да го задмине, или да спре и да изчака? Очевидно Джаксън не знаеше какви указания да му даде.

Декър реши проблема вместо него. Внезапно натисна спирачките, превключи на задна и натисна с все сила газта.

Ударът беше страхотен, но той се беше приготвил. Крайслерът закова на едно място, шофьорът се просна върху таблото и докато Джаксън успее да го издърпа, Декър превключи отново на преден ход и повторно натисна газта. Мерцедесът буквално полетя напред. Беше изминал четвърт километър, преди крайслерът да го подгони. Вместо да се възползва от спечелената дистанция, Декър отново закова на едно място, изскочи от автомобила и застана на средата на пътя. Извади пистолета си, хвана го с две ръце и го насочи към приближаващия крайслер. Онези увеличиха скоростта, но той нямаше да ги пропусне. Беше улучвал къде-къде по-неудобни мишени.

Първият куршум проби предната лява гума и колата се извъртя на една страна. Втори изстрел се оказа ненужен. При резкия завой крайслерът с все сила се удари в близкото дърво. Декър се затича към колата и в движение забеляза безжизнен мъж на задната седалка — не знаеше дали е шофьорът или третият агент. Джаксън седеше зад волана и се опитваше да се измъкне. От челото му течеше кръв, лявата му ръка изглеждаше счупена.

Декър отвори вратата отвън, издърпа го и го събори на тревата. Долепи дулото на пистолета до тила му и се надвеси над него.

— Защо трябваше да му трошите пръстите, а?

— Не съм виновен — изхленчи Джаксън. Само като чу гласа му, Декър още повече се разбесня. — Нейлър ме накара. Трябваше да те намеря. Ако той ни беше казал къде сте, всичко щеше да се размине.

Декър опипа спусъка.

— Е, намери ме.

— Но аз нямах за задача да те убия. Искаха, щом ви намеря двамата с Кати, да ви отведа на летището. Обадиха ми се да…

Изведнъж Декър забрави гнева си и го прекъсна с въпрос:

— Кога ти се обадиха?

— Не знам. Преди няколко часа.

— И е трябвало да ме отведеш на летището…

— Да, там щях да се срещна с тях.

Декър внезапно се успокои, сякаш беше изтрезнял след жестоко пиянство.

Бръкна в левия си джоб, извади мобилния си телефон и набра номера на Бил Макклауд. Преди да успее да изрече и дума, потресеният Макклауд му съобщи за изчезването на Нейлър и Принс.

— Кой ги знае къде са — тюхкаше се тексасецът. От притеснение говореше много бързо. — Според нашите техници холограмният образ може да се прати по цифров телефон отвсякъде. Хората ни вече са установили частичен контрол над „ТИТАНИЯ“, но, изглежда, че най-сериозните функции се активират само от потребители с широк достъп. Момчетата работят, но докато не се справим с компютъра, нищо не можем да научим.

— Аз мисля, че знам къде са — прекъсна го Декър.

— Така ли? — смая се Макклауд.

— Тук при мен е Уилям Джаксън. Според него те са на летището.

— По дяволите. Ще го затворим незабавно. Ще го блокираме. Ще застанем отвън, за да не плашим пътниците.

Тексасецът се обърна към човека до себе си и му даде нареждания.

— До няколко минути цялото летище ще бъде блокирано. Но трябва да пипнем Нейлър и Принс, преди да са задействали каквото и да е. Разбира се, ако вече не са го сторили.

— Имам идея — предложи Декър, — но ми трябват подкрепления.

— Какво смяташ да направиш?

— Единственото, което ми е по силите: да послужа като примамка. Принс и Нейлър са казали на Джаксън да ме отведе при тях. И нашият приятел ще стори точно това.

 

 

 

Мадлин Нейлър беше хваната натясно. Предохранителните й мерки не предполагаха такива внезапни усложнения.

Беше застанала в банята пред огледалото и се възхищаваше на късата си червеникава коса с тъмни коренчета. Дългите й бели кичури бяха изчезнали. Беше се боядисала, при това два пъти, за да изглежда като брюнетка. Радваше се колко лесно е променила вида си. Сините контактни лещи също помагаха за целта, както и дългата рокля на цветенца. Нейлър рядко слагаше рокля и никога не бе помисляла за плат на цветенца.

— Твой ред е, Алис — подкани тя приятелката си, като излезе.

Но Алис още не се беше преоблякла. Дори не беше помръднала.

— Ама хайде, де, още не си започнала.

— Знам.

— Тогава побързай! Трябва да вървим.

Другата жена свъси вежди и по навик хвана амулетчето на врата си. Сякаш изобщо не чуваше.

— Алис?

В същия миг се чу позвъняване. Нейлър се наведе над зелените чанти и извади мобилния си телефон.

— Да — изрече тя в слушалката.

— Хванах Декър — съобщи й Джаксън. Връзката беше лоша, но дори и с толкова много шум носовият му тембър не можеше да се сгреши. — Казахте, че го искате. Държа го при себе си на летището. Новостроящият се търговски център на източния мецанин, до рекламата на „Калвин Клайн“. Наоколо няма хора.

Нейлър се намръщи. Не й трябваше точно това.

— Кой е? — попита Алис.

— Джаксън, хванал е Декър. — После нареди на своя подчинен: — Убий го.

— Чакай! — изкрещя внезапно Алис и грабна телефона от ръката й. — Не, оставете го. Искам да говоря с него. Къде е той?

Нейлър се изсмя.

— Не можеш да говориш с него. Да не си си изгубила ума? Нямаме време.

Посегна да си прибере телефона, но Алис не й го върна. Обърна гръб и се надвеси над чантите.

Нейлър се вбеси. Не беше очаквала подобно упорство у Алис.

— Алис, няма да се срещаш с Декър. Преобличаш се и тръгваме. ВЕДНАГА!

— Не, няма да стане — възрази тихо тя и бръкна в чантата си.

Нейлър направи крачка към нея, но преди да я стигне, Алис се извъртя и с треперещи ръце насочи към нея миниатюрен пистолет.

— Мадлин, не искам да те убивам, но ще го направя, ако трябва. Пусни ме да вървя.

Нейлър не знаеше какво да отговори. Алис се беше изчервила от вълнение, очите й плуваха в сълзи. Нейлър си даде сметка, че ако наистина я предизвика, милата й приятелка би я застреляла.

— Не разбирам. Какво искаш да направиш?

— Влез в банята.

Мадлин се подчини.

— Свършихме всичко по план. Какво, по дяволите, ти става?

Алис затвори вратата след нея и я заключи отвън. Извади ключа и го прибра в джоба си.

— Ще дойда да те взема след това — обеща тя.

Нейлър се чудеше дали не сънува.

— Кажи ми какво си решила да правиш, за Бога!

Настъпи кратко мълчание, прекъснато от вопъл. Най-накрая с разтреперан глас Алис й обясни.

Нейлър веднага се втурна към вратата и започна да я блъска с рамо.