Майкъл Корди
Милост за мъжете (17)

15.

Люк Декър беше замесен в история, от която не можеше да се измъкне просто така. Докато приближаваше заплашително надвисналото над главата му дърво, си даваше сметка, че никога досега не е преживявал подобен страх. Той го беше стегнал със стоманена верига през гърдите и го стискаше, така че не можеше да диша. По лицето му се стичаха едри капки пот. През годините се беше сблъсквал с какви ли не убийци, но рискът да пострада физически никога не го беше плашил — не и по начина, по който го застрашаваха подобни психологически предизвикателства. Никога обаче не беше изпитвал подобно чувство като днес, когато все повече го изпълваше странното усещане как се връща на сцената на собствените си престъпления.

Навремето, след като беше станал жертва на нервен срив, Сара Куърк, психиатърката в „Убежището“ на ФБР, го беше предупредила да не се опитва до такава степен да обсебва съзнанието на престъпниците, които преследва — още по-малко, ако работи едновременно по няколко случая.

— Ако си играеш с няколко огъня едновременно, със сигурност ще се изгориш поне на единия — посъветва го тя. Той винаги бе вярвал, че ще се справи и с такива ситуации. Това да влиза в кожата на убиеца не означаваше, че губи нещо от себе си или възприема нещо от него.

Сега, докато стоеше при корените на голямото дърво и се опитваше да мисли вместо убиеца, започваше да се колебае. Този път престъпникът беше човек с неговата плът и кръв. Той вървеше по стъпките на собствения си баща и тръпнеше при мисълта, че може да прилича на него.

Започна да изгражда мислено психологически портрет на Карл Акселман въз основа на това, което беше чел за него в досието му. Момичетата са били отвличани в период от почти двайсет години, между всяко от тях е изминавало поне година и половина. Това подсказваше, че по някакъв начин Акселман е съхранявал телата на жертвите си, имал е възможност да ги посещава многократно и по този начин да отлага необходимостта от ново отвличане. И понеже убиецът беше и колекционер, той би желал да запази всички трупове цели, не само последните си жертви. Това изискваше място. Много място.

Декър се огледа и накрая започна да изследва самото Змийско дърво. Обиколи дънера и удари няколко пъти кората, но не намери нищо.

Изключено беше Акселман да е натъпкал труповете в някоя хралупа; щяха да изгният твърде бързо. Но пък и Декър беше виждал какви ли не скривалища за такива зловещи колекции.

Беше много по-логично убиецът да е заровил труповете, може би в някаква обвивка, която да ги пази от червеи и други гадини. Но на него му е бил нужен достъп до тях. Мястото беше отдалечено, но се посещаваше от хора. На Акселман му е трябвало място, където едновременно би могъл да се наслаждава на убитите момичета и където да се чувства сигурен, че никой няма да го открие. Самата мисъл, че може да бъде разкрит, би намалила удоволствието.

Акселман освен това беше строителен работник: щеше да знае как да си съгради нещо вместо склад, в който да влиза и да излиза спокойно, без никой да го безпокои. Декър никога нямаше да узнае защо убиецът е избрал точно това място за съхранение на зловещата си колекция.

Прекрачи дебелите коренища, наведе се над тях и започна да изследва отблизо основата на дървото. Дънерът имаше диаметър два метра и половина. От определена гледна точка дъбът придобиваше формата на буква „л“, сякаш имаше два огромни крака. Декър продължи обиколката си и излезе откъм страната, която все още се осветяваше от слънцето. Забеляза, че под по-ниското рамо на въпросната буква „л“ се открива малко парче земя — около половин квадратен метър. Той пробва пръстта с лопатата си и цялото му рамо се разтрепери: беше ударил нещо твърдо.

Приближи се повече, изскуба тревата и разчисти пръстта и шумата. Отдолу се показа дърво. Още корени, каза си, но продължи да разчиства. Колкото повече чистеше, толкова по-дебел се оказваше коренът. Накрая се озова над платформа метър на метър широка. Сърцето му заби ускорено: толкова плосък и широк корен не можеше да е създаден от природата. Изведнъж лопатата удари на метал. На светлината на последните слънчеви лъчи Декър различи блясък като от месинг. Захвърли лопатата и клекна на земята, за да разчисти влажната пръст от капака. Попадна на кръгла метална дръжка. Вкопчи се в нея и я изтегли нагоре. След това се изправи и колкото сили имаше, започна да дърпа. Влажните дъски остро изскърцаха и капакът се показа — Декър беше открил вратата към подземния свят.

Отвътре се разнесе миризма на застояло и той направи неволна гримаса. Извади фенера и насочи светлината право в сърцето на мрака. За своя голяма изненада попадна на широка дупка, около три метра дълбока, укрепена с дървени греди. До едната стена на дупката беше монтирана желязна стълба. Гредите бяха позеленели от влагата, но никъде не се забелязваше да са прогнили. Правеше впечатление солидната изработка на конструкцията.

Декър хвана някаква пръчка, подпря с нея капака, взе фенера в едната си ръка и се пъхна в дупката. Първо опита стълбата с десния си крак и щом се увери, че е стабилна, започна да се спуска в тъмното. Долният край на стълбата се намираше в началото на полегат тунел, който се отдалечаваше от дървото. Таванът и стените на тунела бяха подпрени с големи греди. Подът беше покрит с някакъв грапав материал, за да не се плъзга. На всеки десетина метра в тавана имаше пробити като решетки дървени капаци — навярно отдушници. Носеше се миризма на влажна пръст.

Декър предпазливо пое в тунела. При всяка стъпка проверяваше земята пред себе си. Оглеждаше се няма ли да види по тавана пукнатини, но с изключение на някоя драскотина тунелът изглеждаше сигурен. След около двайсет метра Декър сви зад един ъгъл и се блъсна в стената. С помощта на фенера откри широка циментова стълба вдясно от себе си. Стълбата водеше още по-надолу. Вляво се издигаше циментова плоча, сякаш някой беше запечатвал стар изход. Вместо с дървени греди двете страни на циментовата стълба бяха облицовани с фабрични тухли.

Декър изведнъж си даде сметка, защо Акселман е избрал това място — то е било част от стария зоопарк, сринат с булдозери преди трийсет години, за да се построят луксозните резиденции, в една от които живееше и Алис Принс. Очевидно не всичко е било съборено. Подземните конструкции, които не са пречели да се излеят основите на новите къщи, са били просто запечатани и зарити. Отгоре бяха засадени дървета. Акселман си беше построил дървения тунел, за да се добере до запечатаните участъци.

Отдолу се носеше различна миризма — не толкова на пръст, колкото на химикали, каквито Декър познаваше, но в момента не можеше да определи. Съвсем наскоро се беше сблъскал с подобна миризма, но не беше в състояние да си спомни. Когато започна да се спуска по стълбата, фенерът затрепери в ръката му. Убеждаваше се, че е от студа във влажния тунел, но не беше така.

Пред лъча на фенера изведнъж се показа табелка, вградена в стената: „Терариум и аквариум“. В долния край на стълбите, захвърлена на пода, стоеше друга табелка. Беше олющена и нащърбена и черните букви трудно се четяха: „Строителна фирма «Каролан»“. Най-вероятно Акселман е работил на строежа преди трийсет години и се е сетил, че може да използва мястото за лични цели. Не му е било трудно лично да запечата подземните помещения, както се е договорил с клиентите, а в същото време да избере откъде да прокопае тунела.

Декър се озова в някакво разклонение. В две посоки продължаваха облицовани с тухли коридори. Избледняла стрелка сочеше, че аквариумът се намира вдясно, докато друга, почти изтрита, сочеше вляво, но не се виждаше какво пише над нея. Миризмата на химикали вече беше толкова силна, че очите му се насълзиха, а в гърлото му се появиха парещи болки. Идваше откъм аквариума. Декър извади носната си кърпа и си запуши носа и устата. Беше си спомнил къде се е сблъскал с подобна миризма — в моргата на „Сан Куентин“. Краката му сякаш се наляха с олово и той едва намери сили да продължи.

Няколко метра навътре в зоната на аквариума Декър си даде сметка, че лъчът на фенера е изтънял — без да усети, докато търси кърпата си, беше натиснал бутона към другата позиция. Превключи и щом фенерът увеличи осветяваната площ, установи, че коридорът рязко се е стеснил. Освен това потискащо тясното помещение беше облицовано не с тухли, а с някаква гладка повърхност.

Гладка като стъкло.

Хладни тръпки полазиха по гърба му и кожата му настръхна.

Сякаш се страхуваше да не събуди заспал звяр, Декър бавно сниши фенера към краката си и мокрите фаянсови плочки. Стискаше го толкова силно, че пръстите му бяха побелели. Бавно насочи лъча на фенера надясно. Там, където стената и подът се засичаха, имаше тънка хромова лайстна, а над нея — дебела, черна ивица гума. Гумата служеше за изолатор, а гладкият, лъщящ на светлината материал, с който бе облицована стената, наистина се оказа дебело стъкло. Малко по-нагоре фенерът освети малка, напечатана на машина бележка, но бележката не носеше, както можеше да се очаква, названието и характерните черти на някоя екзотична риба. Не, на нея беше изписано само едно име, дата и място.

„Манди Джеймс. 7 април 1979 г. Саусалито.“

Гърдите му се бяха свили от напрежение, наситеният с миризма на химикали въздух почти не му позволяваше да диша. Спомни си името; беше попаднал на него в досието на Акселман. Една от най-първите му жертви. Дрехите и вещите й бяха открити в отделна кутия в къщата му в Сан Хосе. Декър машинално премести лъча на фенера нагоре: отвъд стъклото имаше някаква зеленикава, прозрачна течност.

Първото нещо, което се показа на фона на призрачното зелено сияние, беше кракът на Манди Джеймс, десният й глезен беше привързан към тежък камък в дъното на аквариума. Нагоре се разкри и цялото голо тяло на момичето, съвършено запазено във формалдехид.

Декър притисна ръка към устата си и изключи фенера. Не беше в състояние да погледне момичето в лицето. Обърна се на другата страна и застана неподвижен в тъмното, облегнал глава на отсрещната стена, за да не повърне. Постепенно се овладя и се изправи. Без да смее да се обърне, отново включи фенера.

Изведнъж се вцепени: точно пред очите му стоеше момичешко лице — неземно красиво и с изпълнени с ужас, широко отворени очи. Декър не можа да стори друго, освен да извика и да побегне. Обладан от паника, той хукна без посока из тъмния коридор. Докато тичаше, снопът на фенера подскачаше нагоре-надолу и разкриваше една след друга смразяващите кръвта образи от двете му страни. Същинска улица от стъклени аквариуми, всеки от които съхраняваше съвършено запазено тялото на младо момиче. Отдолу стояха напечатани имена, които беше чел, отгоре го гледаха разкривените в ужас лица, които беше виждал на снимка.

Едва когато от лявата му страна се показа отново тухлена стена, Декър се сети, че е бягал в неправилната посока. Спря се задъхан насред тъмното, заби поглед в тухлите, отново прикри устата си с шепа и бясно започна да вдишва обратно въглеродния двуокис, който сам беше изхвърлил. След известно време сърцето му забави ритъма си. За да намери изхода, се налагаше повторно да мине между телата на момичетата. Декър се огледа с надеждата да открие друго решение.

Обърна се бавно към отсрещната стена. И тя беше тухлена. На пода стоеше червен варел за керосин. По средата на стената беше окачена кутия с червен бутон и лост. Декър насочи фенера към кутията и прочете дебелите червени букви отгоре й: „Генератор, захранван с гориво. За да включиш, натискаш бутона, държиш десет секунди, след което дърпаш лоста.“ Той си пое дълбоко въздух и изпълни инструкциите. След втория опит някъде се задейства двигател. Изведнъж мракът, който го беше предпазвал отчасти от ужасите наоколо, се стопи и пространството край него се освети в пълния си блясък от лампите, наредени по тавана, както и вътре във всеки аквариум поотделно. Светлините го заслепиха и той имаше време, докато окото му свикне, психически да се приготви за гледката.

Декър се намираше пред зловещата колекция на Акселман. От дясната му страна имаше десет стъклени резервоара, по пет от всяка страна на коридора. Всеки един съдържаше тялото на момиче, като жертвите бяха подредени в хронологичен ред според датата на отвличане. Вляво имаше десет други аквариума, от тях само три бяха пълни. Останалите седем очевидно се пазеха за бъдещи придобивки. Гледайки право пред себе си, Декър подмина първата двойка и се спря пред последната жертва. На плочките пред аквариума стоеше картонена кутия, подобна на онези, които бяха намерили в дома на Акселман: вътре имаше комплект мухлясали дрехи, маратонки и очила. Имаше и аудиокасета с изписано отгоре име. Сега стана ясно защо никой не е подозирал Карл Акселман в убийството на Либи Принс: вещите й се намираха в скривалището.

За разлика от другите жертви в тази кошмарна галерия Либи Принс не беше убита преднамерено. Някой ден, след като се е наслаждавал на трофеите си, Карл Акселман я е видял да се навърта наоколо и я е отвлякъл по-скоро импулсивно, без да го е планирал предварително. Вероятно е смятал да отнесе вещите й в дома си в Сан Хосе, но е бил заловен.

Декър клекна и огледа жалките остатъци от това, което малката Либи беше притежавала. Да се рови из тях се оказа не по-малко мъчително от това да погледне увисналия зад стъклото труп. Откакто се помнеше, бе живял с вярата, че човек сам избира. Всеки трябваше да бъде съден след смъртта си според това, какво е сторил през живота си. А не в началото на живота си според това, какво е наследил с раждането си. Свободната воля бе означавала всичко за Декър. Без нея нямаше смисъл да се живее.

А ето, че сега, докато набираше кураж да погледне убитата Либи Принс, вече не беше толкова сигурен. Беше се приготвил да завари скупчени останките от жертвите на баща си, очакваше да намери скелети или части от тела, но не и да ги завари такива, каквито са изглеждали като живи хора. Гледката на това физически запазено невинно момиче, което плаваше в стъкления резервоар, окончателно го съсипа. При вида на красивото личице, замръзнало в безмълвен писък, осъдено да бъде вечно младо и вечно страдащо, Декър усети как греховете на баща му се стоварват с цялата си тежест върху него. Каквото и да стореше от този ден нататък, щеше да носи със себе си нечия нечиста сила. Нищо не би могло да изтрие мръсотията от душата му. Беше градил кариерата си върху убеждението, че способността на човек да отделя доброто от злото се запазва през целия му живот под влиянието на всевъзможни обстоятелства. Но вече се съмняваше.

Може би страстта му да преследва злото у другите се дължеше на генетичния „подарък“, който беше получил от биологичния си баща? Може би крадецът викаше „дръжте крадеца“?

Декър беше потънал в мислите си, но шумът от човешки стъпки го сепна и той обърна глава към изхода. Изведнъж се разнесе писък.