Майкъл Корди
Милост за мъжете (21)

19.

 

— Доколкото знам, никой не е приеман през последните три дни. Със сигурност не и в обезопасеното крило.

Доктор Сара Куърк говореше нежно, сякаш го успокояваше с деликатния си уелски акцент. Беше седнала на бюрото си в главната сграда на Убежището. Беше дребна жена, наближаваща петдесетте, със светлокестенява коса и кръгло лице. Очите й гледаха загрижено зад очилата с елегантни рамки. Зад гърба й от средата на стената нагоре се простираше панорамен прозорец. Декър можеше да се наслаждава на далечния червеникав силует на Високата Сиера, открояващ се на фона на искрящото небе. Слънцето блестеше през прозореца и косите й лъщяха като мед, а дървеното бюро и столовете придобиваха кехлибарени оттенъци. Сеансите с доктор Куърк бяха единствените по-светли спомени от онези четири седмици, които беше престоял в Убежището след смъртта на майка си.

— Люк, за какво е всичко това? Дойдох на работа в събота единствено защото си настоявал за спешен преглед… Нищо че според мен си доста по-нормален, отколкото повечето лекари тук. Но ти се интересуваш единствено от пациентите, които сме приемали в обезопасените стаи. Знаеш много добре, че пансионът се финансира от ФБР и че тук идват само служители на Бюрото, изпаднали в тежък стрес. Занимаваме се с това да даваме съвети и да лекуваме временни психически усложнения или някаква зависимост, но не сме лудница. Имаме само две стаи от този тип, те са за спешни случаи и никога не държим пациентите там продължително време. Много рядко ги използваме. Хайде, Люк. Какво си тръгнал да търсиш?

Декър се беше облегнал на стола си и замислено се почесваше по слепоочието. Не му беше приятно да се връща отново на това място, и то не само заради спомените си. Ако Кати наистина е била отвлечена и държана в Убежището, значи в случая е замесена някоя голяма клечка, а това означаваше, че и той се излагаше на опасност дори и със самото си идване. Беше се срещнал с доктор Куърк, защото само на нея имаше пълно доверие.

— Сара, предполагам, че добре ме познаваш, затова не искам да се тревожиш. Случват се доста странни неща и се налага да проведа собствено разследване. Но не желая да намесвам и теб. Повярвай ми, така е по-сигурно и за двама ни. Искам да знам единствено дали имаш списък с пациентите и кой в коя стая е настанен?

Куърк се намръщи. Беше ясно, че за разлика от него тя не му се доверяваше.

— Не искам да ми казваш имена — успокои я Декър. — Просто ми трябва да знам дали в обезопасеното крило има човек.

Тя се поколеба, но накрая кимна.

— Добре — съгласи се Куърк и се обърна към компютъра на бюрото. Написа нещо и изчака. — Тук са всички пациенти и както вече ти казах, никой не е бил приеман през последните три дни. Колкото до обезопасените стаи в крилото към градината, там не е влизал пациент през последните три месеца и половина. Последния път един пациент започна да буйства и трябваше да го настаним за през нощта в стая А.

— Значи доколкото ти си осведомена, в двете стаи в момента няма никого.

— Точно така.

— Някой проверява ли ги?

— Не, защото обикновено са празни. Доктор Питърс минава от време на време.

Люк кимна при спомена за лекаря с прошарената коса. Не се познаваха, но Декър често го беше засичал при престоя си тук, а и беше слушал много за него. Питърс беше по-скоро административно, отколкото медицинско лице. Беше дребен кариерист, който работеше най-напред за ФБР, а едва след това за пациентите.

— Той все още ли се занимава с финансите? Навремето голяма борба водеше да не ви орежат средствата от Бюрото.

Куърк се подсмихна.

— Още.

— Но и ти имаш достъп до онова крило, нали?

— Е, повечето старши лекари имаме ключове. Лесно мога да проверя. Ще наредя и на доктор Питърс. Както казах, той последен е наглеждал стаите.

Декър вдигна ръка.

— Не, недей. Ако съм прав, не искам да намесвам нито теб, нито доктор Питърс. Просто ме пусни сам да вляза там. Никой не бива да знае, че съм идвал. Моля те, Сара, помогни ми. Ако съм станал жертва на някаква параноя, обещавам, че наистина ще си запиша час при теб.

Декър се усмихна, но лекарката очевидно прие думите му насериозно.

След като се поколеба за секунда, доктор Куърк отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади връзка ключове.

— Може би все пак трябва да дойда с теб — предложи тя.

Люк се замисли дали няма да е по-добре така, но след това се сети за Джаксън и Нейлър. Не можеше да подлага на риск един от малкото хора, които му бяха помогнали с нещо през живота.

— Повярвай ми, най-добре ще е да ми дадеш ключовете за двете стаи, да ми обясниш по кое време няма да срещна никого и да не споменаваш за идването ми. Абсолютно на никого, дори да те питат изрично.

Доктор Куърк отново се навъси, но накрая му подаде три ключа.

— Големият е от входната врата на крилото, двата по-малки отварят всяка от двете стаи. Най-добре иди сега.

Декър взе ключовете и поблагодари.

— Не знам защо е всичко това — рече му тя, — но се надявам, че няма да откриеш никого.

Той издрънча с ключовете в ръка и й се усмихна.

— Аз пък се надявам да открия.

 

 

Ужасяващият план на Мадлин Нейлър и Алис Принс й се разкри насред съня й. Всичко изглеждаше напълно безумно, но това нямаше значение. По-важното беше, че Кати Кер не виждаше защо изобщо се е захванала с проект „Съвест“, а от това чак заплака в съня си — толкова силно, че се събуди.

Щом се събуди, усети жестока жажда; езикът й се беше подул и тя едва преглъщаше. Ръцете я боляха заради усмирителната риза, освен това искаше да се облекчи. Когато някой завъртя ключа отвън, едновременно я обхвана страх и облекчение. Претърколи се на другата страна, отвори очи и видя познатите черни обувки.

— Вода — помоли Кати с пресипнал глас. — Искам вода.

Ефектът от приспивателните още не беше отминал съвсем, затова отново затвори очи и зачака. Нямаше сили да се бори и само се надяваше, че този път инжекцията ще й се размине.

— Трябва и да се изпишкам.

Мъжът с къдравата сива коса клекна, за да се доближи до нея, намести кръглите си очила и пак мило й се усмихна. В дясната си ръка държеше шишенце с някаква течност. Напомняше на биберон за бебета.

— Пийнете това. Ще утоли жаждата ви, а освен това е богато на витамини и минерали. Ще ви дам малко здрава храна по-нататък. Колкото до другите ви нужди, сложили сме ви памперс, така че не се притеснявайте. Щом ви упоим отново, ще ви ги сменим.

— Аз да не съм бебе — сопна му се Кати. Колкото и изтощена да се чувстваше, намери сили да се ядоса. — Държа да говоря с някого. Не можете да ме държите тук насила.

— Хайде, хайде — снизходително рече той. — Не се вълнувайте излишно. Просто пийте. — Отново клекна и надигна главата й. След това пъхна бутилката в устата й. Напитката беше студена и имаше вкус на портокалов сок. В първия момент Кати си помисли, че не бива да пие, че още има воля да се съпротивлява, но толкова се беше обезводнила, че не можеше да се възпре. Жадно засмука от шишето.

Докато тя пиеше, той се приведе над нея — толкова близо, че престилката му докосваше лицето й. Кати инстинктивно затвори очи и се опита да не обръща внимание на близостта му. Но в следващия миг усети как ръката му хваща лявата й гърда и започва да я опипва през усмирителната риза.

 

 

Тесният, облицован с фаянс коридор, който водеше към крилото, го върна обратно в спомените. Само един поглед към малките стаи от двете страни на коридора му беше достатъчен да ускори крачка. Това място го плашеше: при мисълта, че може и той да полудее, пулсът му се ускори.

Като пациент в пансиона той беше изпадал в дълбок ужас от собствената си страст да преследва злото у другите. Страхуваше се да не би това да е израз на злото у него.

Сега страховете го спохождаха отново, при това бяха далеч по-основателни. Той вече знаеше, че носи у себе си семето на злото.

Декър успя да пропъди тези мисли едва когато се озова при двойната противопожарна врата, водеща към обезопасеното крило. Опита се да се съсредоточи върху една цел: да намери Кати Кер и да я изведе оттук.

 

 

В първия момент тя не можеше дори да повярва, че я опипва. Но когато усети учестения му дъх върху себе си и мъжът започна да търка слабините си в бузата й, Кати рязко изплю биберона.

— Какво, по дяволите, правите?

— Спокойно — отвърна й мъжът и отново й се усмихна. Капчици пот бяха избили на челото му, а очите му, разширени от лупите на очилата, се взираха като изцъклени в нея. Кати усети как стомахът й се свива от уплаха. Мъжът остави шишето настрана и започна да я гали по лицето. Прокарваше пръсти по устните й, сякаш искаше по-добре да ги очертае. Опита се да го захапе, но той ловко се изплъзваше и продължаваше все така безнаказано да прокарва пръст от вътрешната страна на устните й. Кати лежеше абсолютно безпомощна. Обзе я паника, когато онзи премести ръката си на ципа и започна да се събува. „Това не може да е истина“ — мислеше си Кати. Само допреди няколко часа тя бе живяла с чувството, че й предстои да осъществи мечтата на живота си, а сега се оказваше насред самия Ад. Мъжът натисна главата й отзад и тя започна инстинктивно да се съпротивлява. С крайчеца на окото си забеляза как той си изважда пениса и започва да го търка.

— Предупреждавам ви, че ако това нещо дойде близо до мен, ще го захапя — изкрещя Кати.

Това, изглежда, още повече го възбуди и той понечи да се нагласи пред лицето й. Колкото повече се ускоряваше дишането му, толкова повече се задушаваше тя от уплаха и отчаяние.

— Успокойте се — рече й той. — След няколко дни нищо няма да си спомняте. Няма да си спомняте абсолютно нищо.

Тя затвори очи и скръцна със зъби. Изведнъж тежкият му дъх секна и откъм вратата се дочу глас, от който мигом я обзе дълбоко облекчение.

— Доктор Питърс? Какво правите, по дяволите? — Декър се опитваше да говори спокойно, дори служебно, но не можеше да скрие гнева си. Кати се опита да погледне към вратата, но Люк вече беше влязъл в стаята и изправяше мъчителя й на крака. Хвана го с лявата си ръка и с дясната с все сила го удари в лицето. Все едно играч на голф беше ударил топката. Кати с удоволствие чу как очилата на лекаря зловещо изпукват. Докторът инстинктивно се сви, но Декър с все сила го ритна в слабините. Питърс се преви, лицето му пребледня като платно и той закри с две ръце разкопчания си цип. Кати беше обладана от такава ярост, че й се искаше да види как Декър го удря отново и отново, но вместо това той само изгледа как Питърс започва да се гърчи на мекия под. Докато онзи се въргаляше, Декър посочи с жест Кати и започна да му нарежда:

— Прати ме помощник-директор Джаксън по лична заповед на директор Нейлър да я отведа на друго място. — Лицето му не издаваше нищо, но в зелените му очи святкаха заплашителни искрици. — От мен се очаква да я заведа цяла и невредима. Надявам се нищо да не си й сторил. Защото иначе ще се наложи да се върна пак.

— Не, нищо не съм направил — изскимтя докторът и вдигна ръце от слабините към окървавения си нос.

— Тогава изчезвай и ме остави да си върша работата.

— Но аз още не съм й бил всички инжекции. Директор Нейлър ми нареди да я задържа тук поне още четири дни.

— Е, плановете се промениха. Ако искаш да провериш, позвъни на Джаксън или на директорката. Но Бог ми е свидетел, че много ще ме ядосаш. Ще им разкажа как съм те заварил. А сега се махай от очите ми. Да не съм те видял повече.

При тези думи Декър вдигна нещастника на крака и го изхвърли вън от килията. Изчака да се увери, че Питърс е избягал, и безмълвно се зае да развързва Кати.

Ръцете, с които беше удрял мъчителя й, сега нежно я галеха, докато я освобождаваше от ризата. Внимателно оглеждаше възлите, да не би да й причини болка. През цялото време Кати не сваляше поглед от него, сякаш се страхуваше, че той ще изчезне.

— Ти дойде — рече тя, сякаш все още не го вярваше. — Успя да ме намериш.

— Естествено, че ще дойда — отговори той и широко се усмихна. — Искам да разбера какво става.

— Трябва да ги спрем, Люк — каза Кати. — Случват се ужасни неща.

— Започнах да се досещам — отвърна той, докато й помагаше да се изправи. Краката й не я държаха. — Знам само, че има някакъв проект „Съвест“ и че те се опитват да прикрият грешката, която е станала с Акселман.

— Много по-лошо е — възрази тя. Замисли се по-подробно и си даде сметка колко налудничаво е обяснението, до което беше стигнала в съня си. — Смъртта на Акселман може изобщо да не е била грешка. Мисля, че върху него са тествали нещо съвсем друго. Нещо много по-лошо от „Съвест“.

— Какво искаш да кажеш?

Преди да му отговори, Кати отново се запита дали е възможно идеята, която я беше осенила в съня й, да е вярна. Едва ли разполагаха с такива възможности.

— Люк, не мисля, че изобщо имат намерение да лекуват престъпниците — обясни му тя. — Според мен те просто смятат да ги убият.