Майкъл Корди
Милост за мъжете (13)

11.

Люк Декър седеше зад едно от бюрата, предвидени за агенти от чужди служби, и се опитваше да не мисли за тестовете, които Кати Кер вероятно провеждаше в този момент. За да се разсее, включи лаптопа си в мрежата и се зае с издирването на тринайсетата жертва, спомената в писмото на Акселман.

Най-напред препрочете съответния пасаж в писмото:

„… Това последно момиче, тринайсетото, разпозна мястото, където бях скрил останалите. Според него родителите му често го водели да играе наоколо. Дървото, което прикрива входа към моите тунели, беше само едно от многото, но то го знаеше. Двете с майка му го наричали «Змийското дърво». Намира се в голяма гора близо до дома им. Свържи се с родителите на момичето: те ще се сетят. Там ще намериш всички трупове — и на тринайсетте момичета. Никой не би могъл да ги открие.

Не желая да започваш с търсенето на телата. Искам най-напред да се свържеш с родителите на последната жертва. Моля те, успокой съвестта ми поне що се отнася до тях. Аз съвсем скоро ще умра, а едва сега си давам сметка какво съм сторил. Съзнанието за всичко това ме убива, но единственото, което ми вдъхва малко надежда, е, че злото, извършено от мен, е довело и до нещо добро. Довело е до теб самия. Навярно ти като мой син ще ми помогнеш да намеря покой, като ми съдействаш да поправя част от злото…“

Декър захвърли писмото на бюрото, като че ли бе държал някаква мръсотия. Самата мисъл, че може да помогне на Акселман да изкупи греховете си, му се струваше непоносима. Насочи вниманието си към компютъра и с мишката започна да преглежда файловете из обширните бази-данни на ФБР. Вписа името на момичето и датата на отвличането според писмото. Щом извади всички файлове, отнасящи се до събитието, ги разпечата на принтера до бюрото — най-старомодната техника, но пък и най-подходящата в този случай.

Документът представляваше четири страници. Декър ги прегледа внимателно. Момиче с това име наистина е било отвлечено по времето, за което пишеше Акселман, и тялото му никога не е било намерено. Но изчезването му почти със сигурност е било съобщено във вестниците. Декър можеше да посети родителите на момичето и да ги попита за дървото, но ако това се окажеше някоя игричка — хитър и жесток опит на Акселман да причини болка на хората, преди да умре, — той нямаше намерение да се замесва в нея. Затова препрочете всички подробности за жертвата и за семейството й и внимателно запомни лицата от снимките в досието. Едно от най-тъжните последствия от работата, която вършеше, беше, че колкото пъти се разхождаше по улиците и се разминеше с някое момиче или млада жена, несъзнателно преценяваше степента на риска, на която се подлагаха ежедневно — познаваше се по дрехите, по възрастта, по външния вид, по грима, по походката и излъчването. Да опознаеш добре жертвата беше не по-малко необходимо от това да опознаеш убиеца. Момичето от снимките беше в горните категории за степен на риск, поне що се отнасяше до Акселман. Беше малко, хубаво и невинно. Беше твърде възможно Акселман да пише истината за тринайсетата си жертва. Но защо тогава не бяха открили и нейни лични вещи в дома му?

Премести курсора върху иконката на Интернет и щракна два пъти. Набра паролата си за „Америка Онлайн“ и започна да търси района, в който родителите на тринайсетата жертва живееха и до ден-днешен. След секунди разполагаше с дълъг списък източници на информация. Избра един — уебстраницата на общността Лос Алтос Вердес. Страницата за добре дошли беше илюстрирана с възхитителна снимка на величествени, широко разклонени дървета — гора, подобна на онази, за която пишеше Акселман.

Люк Декър спря на трийсет километра от Пало Алто и излезе от наетия форд. Намираше се на оголено възвишение, от което се разкриваше гледка към няколко резиденции за милионери, които се бяха издигнали из горските масиви на Лос Алтос Вердес.

От уебстраницата беше научил, че тези разкошни имения са били построени преди трийсет години на мястото на просторен частен зоопарк. Въпреки красивата природа зоопаркът изпаднал във финансова криза и в крайна сметка собствениците му продали целия терен на агенция за недвижими имоти, която построила десет първокласни частни резиденции и засадила останалото пространство с дървета. Мястото беше вълшебно, но мисълта, че ще трябва да посети някоя от къщите, не радваше Декър. Тук живееха родителите на тринайсетата жертва.

Пое си дълбоко дъх и погледна към върха на хълма с надвисналите дървета, които се открояваха на фона на искрящото небе. В уебстраницата не се споменаваше за каквото и да е Змийско дърво, от което следваше, че дори да съществува, името му е било дадено от семейството на жертвата. Колкото повече се вглеждаше в дъбовете, елите и лавровите дръвчета наоколо, толкова повече се убеждаваше, че няма да намери дървото без помощта на засегнатите — при условие че Акселман пишеше истината.

„Истината“.

При самата мисъл, че в писмото на убиеца би могло да се съдържа истина, кръвта му се вледеняваше.

Декър погледна часовника си и се върна при колата си. Взе мобилния телефон и набра номера на Кати. Сърцето му биеше толкова силно, че навярно дори шептящата гора го чуваше.

Вдигнаха едва след петия сигнал. При всеки звън Декър сякаш се уверяваше, че го чакат лоши новини.

— Кати Кер — обади се най-сетне тя. Гласът й звучеше доста напрегнато.

— Здрасти, Кати, Люк е на телефона. Чудех се дали си стигнала до някакви резултати. — Отговори му мълчание. — Кати? Там ли си?

— Извинявай, Люк, да, тук съм. — Тя беше разсеяна, сякаш мислеше за съвсем други неща. — Да, да, пробите. Ей сега ще ги взема. Сигурна съм, че са готови.

Кати сякаш не знаеше как точно да постъпи, а това само засили страховете на Декър. Когато се върна на телефона, гласът й вече звучеше по-спокойна. Пръстите й щракаха по клавиатурата на компютър.

— Люк, намирам се пред геноскопа. Прехвърлям най-новите резултати и…

— Да? Какво виждаш?

— Задръж малко, искам да проверя още веднъж.

В тона й пролича изненада. От нерви сърцето на Декър буквално запрепуска в гърдите му.

— Е?

— Люк, това служебно разследване ли е? — попита тя.

— Какво имаш предвид?

— Пробите в найлоновите пликчета, които ми даде, показват съответствие с тези на един от файловете в ДНК-базата данни на ФБР. Става дума за убиец, осъден на смърт. Какво става тук, Люк?

— Кати, повярвай ми, не бива да знаеш. Просто ми кажи. Има ли връзка между двете проби?

— Люк, тук има нещо доста странно…

— Знам — прекъсна я Декър. — Има ли някаква връзка, по дяволите?

Отговори му тежка въздишка, след което настъпи мълчание. За секунда му се стори, че тя се кани да затвори. Когато заговори отново, гласът на Кати звучеше така сякаш някой я бе стиснал за гърлото.

— Да. — Изглежда, не й се искаше да дава подобни сведения. — Според геноскопа информацията в двете проби принадлежи към едно семейство. Баща и син.

Коленете му се подкосиха и той се облегна на колата. Чуваше, че Кати продължава да работи с компютъра.

— Но, Люк — говореше му някак настоятелно тя, — тук наистина има нещо много странно. Трябва да поговорим, и то възможно най-скоро.

Но той не я слушаше. Затвори, изключи телефона и го захвърли на седалката в колата, сякаш се беше допирал до нечиста вещ. Обаче заразата не беше в телефона. Беше у самия него. Коремът му се сви в жесток спазъм и той повърна. Пред очите му отново заплуваха думите в писмото:

„Поисках да говоря с теб, защото изведнъж ми стана изключително тежко заради нещата, които съм извършил. Реших, че ако ги споделя пред теб — моя син, — би могъл да ми помогнеш да поправя грешките. Но когато те видях днес пред себе си, не намерих смелост да ти го кажа в очите. Ти приличаш на баща ми, а той беше строг човек, религиозен, и аз изпитах дълбок срам.

От няколко месеца знам, че си ми син: откакто видях снимката ти в «Екзаминър», когато си спасил някакво момиче в едно гробище. Лицето ти на снимката напомняше толкова много на баща ми, когато той е бил на твоята възраст. А си спомнях и името. Имам много добра памет, прекалено добра, след като ми се иска да забравя всичко, което съм извършил през живота си. Веднъж изнасилих една жена близо до Юниън Скуеър в Сан Франциско: по време, което съвпада с възрастта ти. Знам името на жената, защото съпругът й се опита да й помогне. Той е единственият мъж, когото съм убил. Според вестниците се казвал капитан Декър и служел в американския флот. Никой обаче не спомена нищо за изнасилването…“

Декър седна на земята, облегна гръб на колата и си пое задъхан въздух. Високите върхове на дърветата играеха пред очите му, преследваха се в бясна въртележка. Не само че се оказваше син на Акселман, но Акселман беше убил човека, когото Декър цял живот беше боготворил като свой баща. Цялото му съществуване се оказваше поставено под въпрос. Нещата, в които никога не се бе съмнявал, сега се оказваха лъжливи предположения; всичко, което беше мислил за себе си — кой е, какво върши и какво място заема в този свят, — се оказваше погрешно. Дори стойността на професионалните му успехи подлежеше на съмнения. Ако Кати Кер и шефката Нейлър се окажеха прави, ако човешката личност се свеждаше до гените, тогава самият той какъв беше?

Изправи се, прибра писмото във вътрешния джоб на сакото си и погледна отново къщите пред себе си. Изведнъж му стана студено. Прибра се в колата и погледна към задната седалка, където стояха чисто новата лопата и фенер, купени по пътя.

Запали двигателя и обърна форда на другата страна. От огледалото за обратно виждане го наблюдаваха внимателно две зелени очи. За секунда му се стори, че не са неговите, а тези на Карл Акселман.