Майкъл Корди
Милост за мъжете (19)

17.

Директорката на ФБР не знаеше кое я вбесява повече: това, че Декър не й беше съобщил за разкритията на Акселман или това, че беше пуснал Алис Принс в подземието на ужасите.

В този час Нейлър трябваше да се намира в Лос Анджелис и заедно с Алис да присъства на тържествената вечеря, организирана в чест на президента Боб Бърбанк и на кандидат-президентката Памела Вайс в навечерието на историческото изявление по повод проект „Съвест“. Но тъкмо в мига, в който самолетът на ФБР се канеше да отлети за Лос Анджелис, с нея се свърза Джордж Раул, специалният агент, който ръководеше службата в Сан Франциско, и й съобщи, че Декър е открил къде Акселман е държал труповете. Раул й го съобщаваше точно в този момент, защото доктор Принс се оказваше свързана със случая и лично я била търсила.

Мадлин веднага отиде в дома на Алис, след това сама разгледа ужасяващата изложба и полетя обратно към Сан Франциско.

Сега седеше на бюрото на Раул, а срещу нея беше специален агент Декър. На видеостената чакаше видимо уморен от късния час заместник-директорът Бил Макклауд. Той се почеса и набръчканото му лице болезнено се сви. Във Вашингтон сега беше полунощ.

— По дяволите, защо не си съобщил на Бюрото какво ти е казал Акселман? — попита Нейлър Декър. — По мое разпореждане заместник-директорът Макклауд изрично те е попитал дали си получил някакви сведения преди екзекуцията на Акселман, а ти нищо не си му казал. Акселман може и да твърди, че ти е баща, това не е оправдание. Ти стоиш начело на цял отдел в Бюрото, трябва да знаеш как стават тия работи. Та нали затова си имаме процедури: за да избегнем усложнения в случай на лично ангажиране с работата. Акселман каза ли ти нещо друго?

Изчака, но Декър нищо не й отговори. Имаше доста жалък вид: под очите му се бяха появили сенки, косата му беше изцапана с кал, лицето му беше бледо. Нейлър обаче нямаше да го остави току-така.

— Декър, ако не ми отговориш веднага, ще те отстраня от работа? Алис Принс, моя близка приятелка, сега е на успокоителни, защото е видяла трупа на дъщеря си. Само заради това с радост бих те изритала от Бюрото, но по една или друга причина Макклауд ме моли да спася бедната ти душица. Твърди, че се нуждае от теб, но да си кажа честно, не го вярвам. Досието ти е добро, но ако ти сам не се чувстваш уютно в Бюрото ми, можеш да напуснеш. Разбираш ли ме?

Отново изчака отговор, но Декър запази мълчание. Това не само я раздразни, но и силно я изненада. Колкото пъти се беше срещала с него по работа, неизменно бяха спорили. Нейлър не го харесваше. Освен това смяташе всички тия психологически науки за врели-некипели, най-малкото за остарели схващания. Но колкото и да не го обичаше, се възхищаваше на самостоятелното мислене на Декър, както и на крайните резултати от разследванията му. Тази вечер обаче той явно нямаше никакво желание за работа. Сякаш нехаеше за всичко. Нейлър искаше да знае какво друго е могъл да му каже Акселман, чудеше се дали Декър не е усетил нещо подозрително в поведението на Акселман малко преди смъртта му. Във всеки случай беше отхвърлила първоначалните си опасения, че агентът може да е подочул за „Престъпност Нула“.

Сякаш, за да докаже, че е права, Декър бавно бръкна в изкаляното си сако и извади оттам значката си.

— Няма защо да ме отстранявате. Напускам.

В тона му не се долавяше нито гняв, нито каквото и да е друго чувство: все едно четеше текст, който други са му подали.

Тогава се намеси Макклауд.

— Хей, Таласъм, не бързай толкова — поклати той глава на екрана. — Иди си вкъщи, наспи се и премисли, става ли?

Макклауд се обърна към Нейлър:

— Директор Нейлър, няма ли да е по-добре да обсъдим въпроса по-късно, когато нещата се уталожат? Тогава ще можем да преценим случая. Ще вземем правилно решение, без да се поддаваме на емоции.

Макклауд я умоляваше, а Декър изглеждаше съвсем незаинтересуван.

Нейлър стрелна агента с поглед, но той дори не отмести своя встрани.

— Уволнен си — сложи тя край на разговора. — А сега се махай.

Щом Декър си отиде, а връзката с Макклауд беше прекъсната, телефонът иззвъня.

— Губернатор Вайс на линията — съобщи й секретарката.

— Как е Али? — беше първият въпрос на Памела.

— Лежи вкъщи, дали са й успокоителни, но се държи смело. Дори твърди, че така било по-добре. Поне можела да погребе Либи като хората и да я оплаква, спокойна, че най-после душата й е намерила покой. Знаеш ли, Али е по-силна, отколкото изглежда. Дори настоя да ти предам да използваш случая в утрешното си изказване. Ще му придаде повече тежест. Съмнявам се, че ще успее да присъства утре, но аз самата ще бъда.

— Мога ли да говоря с нея?

— Пам, на твое място бих я оставила да поспи. Ще прекарам нощта при нея. Ще й кажа, че си се обаждала. Тя ще се зарадва.

— Какво точно се е случило?

Нейлър й разказа всичко до най-малките подробности, включително и за това, което лично беше видяла в скривалището на Акселман.

— Умопомрачителна история, Пам, но не се тревожи за нея. Съсредоточи се върху изявлението си утре. Проект „Съвест“ ще сложи край точно на тези престъпления.

— Добре, но да предадеш много поздрави на Али.

— Разбира се, че ще предам. Успех утре. Ще се видим.

Нейлър се чувстваше изморена. Погледна часовника си. Минаваше девет. Утрешният ден също щеше да е напрегнат. Искаше й се да изпие една чашка „Джак Даниълс“, преди да си вземе гореща вана. Но най-напред трябваше да позвъни на един човек. Вдигна слушалката и набра цифрите.

— Джаксън — отговори плътен глас насреща. По звуците в слушалката се разбираше, че се намира в бар. Нейлър неволно прокара език по устните си.

— Как стоят нещата?

— Всичко е наред, директор Нейлър.

— Бихте ли й инжекция?

— Да, всичко е уредено. Предадохме я по местоназначение преди няколко часа. Доктор Питърс пое случая. Никой друг не е замесен. Лекарят потвърди, че знае указанията.

Мадлин кимна доволна. Доктор Питърс рискуваше твърде много, ако не се окажеше на висота. Ако тя споменеше само за част от сексуалните му злоупотреби, той щеше да прекара поне десет години зад решетките, а на излизане нямаше да му позволят друга работа, освен да разопакова лекарствата в болницата.

— Нещо друго? — попита Джаксън.

— Не, това е засега. Приятна вечер.

Нейлър остави телефона и стана. Излезе от кабинета и докато вървеше към изхода на сградата, мислеше за ужасите, които беше видяла с очите си.

Но пък всичко се беше случило точно когато трябва. „Престъпност Нула“ наближаваше своята критична точка, а това, че беше видяла с очите си Либи и другите момичета, щеше да укрепи решителността на Алис да доведе всичко докрай. В крайна сметка Акселман може и да си бе отишъл, но имаше безброй други като него, които свободно се разхождаха по земята.