Майкъл Корди
Милост за мъжете (2)

Пролог

Не можеше да заспи, но не беше от болка. Беше плувнал в пот, за десети път се изхлузваше от подгизналите чаршафи, за да пикае, но не беше от страх. Беше прекарал седем години в килията на осъдените на смърт, но не беше предсмъртната агония, която го подтикваше да сложи край на дните си.

Не беше неговата болка, а тяхната. Техният страх, тяхната агония.

Нещо дълбоко в душата му се беше преобърнало. Нямаше представа какво е то, нито коя е причината да се чувства различно; усещаше само, че у него е настъпила коренна и непоправима промяна.

През тези петдесет и шест години Карл Акселман беше отнел живота на много хора, но никога дори не се беше замислял да посегне на своя. Миналото никога не го беше преследвало, той дори се наслаждаваше на спомените за някогашните си трофеи, възползваше се от невероятната си визуална памет, за да възпроизвежда в подробности лицата и телата на момичетата, които беше изнасилвал, изтезавал и убивал за удоволствие. Но напоследък лицата му се явяваха сами, без да ги е викал, и не му даваха покой нито през деня, нито през нощта. За пръв път му се случваше да усети болката им, да надуши страха им, да си даде сметка каква агония изпитват.

Върна се на леглото в тясната килия и впери поглед през решетките на вратата към мижавата лампа в коридора. Но и светлината не му носеше покой. Електрическата крушка дори го потискаше още повече, дразнеше сетивата му и му внушаваше отчаяние.

Изправи се и огледа килията — метър и петдесет на три метра широка — която представляваше цялата вселена за него: в ъгъла стояха металният умивалник и клозетната чиния, над железния креват имаше лавица, затрупана с грижливо нагънати вестници. Погледна отново възглавницата си. Сиви кичури бяха изпъстрили пожълтялата калъфка. Гъстите му коси, макар и посребрили се с годините, бяха ярко доказателство за физическата му сила; сега обаче косата му падаше на кичури. Красивото му лице, с което навремето беше примамвал много от жертвите си, беше проядено от жестоко акне, каквото и у млади момчета рядко се срещаше. Акселман притисна дланите си една о друга, вслуша се в туптенето на сърцето си, за да не чува мъчителните звуци от съседните килии, и се опита да забрави за плътските си беди.

Това, което го поглъщаше изцяло, беше обхваналата го дълбока, непонятна тревога, от която устата му пресъхваше и сърцето му ускоряваше хода си — допреди няколко дни подобно усещане беше абсолютно непознато за него. В съзнанието му се прокрадваха образи на крехка човека плът, които наново възбуждаха старите желания да насилва и унижава. Но дори да го спохождаше ерекция, цялото му тяло тръпнеше от погнуса. А в гърлото му се надигаше горчилка.

Акселман се пресегна към тясната лавица над леглото си. С треперещи пръсти подхвана един от броевете на „Сан Франциско Икзаминър“. Като се изключи кутията за обувки в единия край, цялата лавица беше претрупана със стари вестници. Акселман винаги се беше чувствал по-уверен в себе си, ако беше осведомен за това, какво се случва отвън: така дори си внушаваше, че сам продължава да оказва влияние върху събитията. Но вече и това усещане го беше напуснало.

Разгърна бавно вестника, без да обръща внимание на войнстващите заглавия какво се случвало в Ирак и какво сочели социологическите проучвания за предстоящите другата седмица президентски избори — първите, на които се явяваше жена. Подобни теми не го занимаваха. Докато дойдат изборите, той нямаше да е между живите. Оставаше му да разреши само един въпрос.

Отвори на трета страница и внимателно се вгледа в снимката на мъж, който изнася посред нощ загърнато в одеяло голо момиче от някакво гробище. Заглавието гласеше: „ПСИХОЛОГ ОТ ФБР СПАСЯВА ЧЕТВЪРТАТА ЖЕРТВА“. Акселман внимателно се взря в лицето на мъжа. След което посегна към кутията, където пазеше всички лични вещи, които му позволяваха да държи при себе си. Над писмата и останалите хартийки стоеше стара цветна снимка. Акселман присви очи и на оскъдната светлина от коридора за сетен път сравни избледнялата фотография с илюстрацията от вестника. Най-накрая препрочете пълния текст на новината и отново обърна внимание на годините и фамилията.

Въздъхна. Беше сигурен, че е прав. Но дори да не беше, пак можеше да се изповяда с пълни подробности пред въпросния агент на ФБР. Навремето беше изпитвал истинска сладост да мълчи пред полицията и да удължава агонията на роднините, отказвайки да им посочи къде е погребал труповете на жертвите си. Сега обаче тяхната болка се беше превърнала и в негова болка, затова не можеше повече да пази спомените си в тайна. А точно този агент можеше да използва сведенията по-добре от всеки друг.

Напрегнал слух, дали няма да дойдат пазачите, Акселман внимателно прибра вестника и снимката, след което коленичи на пода и вдигна единия крак на кревата. Бръкна с два пръста в кухата вътрешност на крака и извади голяма катарама за колан, която беше залепил с дъвка, за да не падне. Езикът беше махнат: от катарамата стоеше само правоъгълната рамка пет на седем и половина сантиметра.

Катарамата му беше струвала шест пакета цигари — беше се сдобил с нея още преди година и половина: затворникът, който му я беше пробутал, му се хилеше в лицето, докато си прибираше „Борото“. Без език катарамата беше абсолютно безполезна, но с времето Акселман търпеливо беше точил единия й връх о циментовия под, о крака на леглото или дори о решетките, за да го превърне в истинско острие на бръснач. В началото точенето на металната катарама беше по-скоро занимавка или дори израз на бунт, но с времето се оказа, че от него има голяма полза.

Акселман отново седна на леглото и прокара палец по заострения връх: по кожата му избиха капки кръв. Атрофиралите му тестиси неволно се прибраха в тялото му и за секунда си каза дали няма да е по-добре да изчака палача. Облекчението щеше да дойде толкова по-безболезнено от нечия друга ръка. Но тук не ставаше дума само за облекчение; трябваше да има и малко наказание. Той сам трябваше да пресече източника на мрачните си желания.

Акселман остана на ръба на леглото. Механично се люлееше напред-назад. Безсмислено беше да ляга. Сънят нямаше да го споходи, а дори и да заспеше, това не би му донесло спокойствие. Отново докосна острието на катарамата. Така се чувстваше по-сигурен. Скоро щеше да се зазори, а след няколко часа щеше да излее цялата си душа пред агента на ФБР. Това беше единственото, което можеше да стори, за да се сдобие с покой. И накрая идваше ред на последното действие. С изкупление или без изкупление мъчението щеше да свърши.