Майкъл Корди
Милост за мъжете (15)

13.

 

Щом се прибра от срещата с Кати Кер, Алис Принс успя донякъде да се поуспокои. За целта двете с Мадлин Нейлър прегледаха информацията от различните уреди в „Умната стая“ на „Вайро Вектър“. Просторната контролна зала се намираше в съседство с постоянно охлажданото помещение на „ТИТАНИЯ“. В „Умната стая“ имаше най-различни апаратури: монитори, принтери, микрофони, говорители, клавиатури; по този начин „ТИТАНИЯ“ беше в състояние да общува с живите си колеги.

Имаше и дълга маса за конференции, както и пет пулта за работа. В дъното на стаята се намираха четири малки монитора, които сменяха картини от различните сгради, отдели и помещения на комплекса, така както ги предаваха шейсетте навързани в мрежа камери, командвани от „ТИТАНИЯ“. Но тези монитори стояха встрани от двата основни уреда за комуникация с компютъра.

Първият представляваше стена-екран, която отделяше „Умната стая“ от „Хладната стая“ на „ТИТАНИЯ“. Мониторът от течни кристали, четири и половина на три метра широк, точно в този момент показваше поредица от графики, свързани с проект „Съвест“, заради посещението на губернаторката Памела Вайс.

Вторият уред беше нишата за холограми, вградена в пода, в единия край на масата за конференции. С помощта на наскоро закупена лазерна техника за възпроизвеждане на холограми в пространството (производство на компанията „КРЕЕ-8 Индъстрийз“, Сан Хосе), „ТИТАНИЯ“ можеше да проектира каквото и да е в триизмерен образ, при това с честотата на сигнала, желана от хората или от апаратите, работещи в дадения момент в стаята. В момента над стъкления капак на уреда се въртеше двойната спирала на ДНК с откроен рецепторен ген 5-HT1D-алфа в хромозома 1 — генът, който определяше отделянето на серотонин в човешкия мозък. Серотонинът беше невротрансмитерът, контролиращ импулсивното поведение.

На масата се виждаха два пакета с документи: единият беше за Памела Вайс, другият — за ръководителя на предизборната й кампания Тод Съливан. Надписите на етикетите върху черните пакети гласяха: „Проект «Съвест» — научна информация и статистически данни за престъпността.“

— Всичко изглежда е наред — погледна часовника си Мадлин Нейлър. — Памела трябва да пристигне всеки момент.

Алис реши да опита за последен път.

— Може би все пак трябва да споменем пред Памела какво точно са открили от комисията? Да й обясним, че разликите нямат съществено значение? Тя ще прояви разбиране.

Мадлин вдигна вежда и я стрелна с онзи поглед, който съдържаше едновременно заплаха и обещание за закрила. По същия начин я беше погледнала и преди четирийсет години на замръзналото езеро, когато като деца бяха станали свидетели на един инцидент: именно този случай ги беше обвързал в невидимата паяжина на споделената вина и взаимната зависимост.

— Е, стига, Алис — отвърна й. — Вече се разбрахме по този въпрос. Нали затова трябваше да се погрижим за Кати. Памела не бива да знае абсолютно нищо, което би я компрометирало. Трябва да вярва, че оригиналният вектор, използван в тестовете със затворници, е абсолютно същият като този, за който получихме разрешение. По никакъв повод не бива да научи за „Престъпление нула“. Не бива да знае за смъртните случаи и самоубийствата в „Сан Куентин“. За нея това са редовни екзекуции, които сама е разрешила с подписа си. Тя няма да прояви разбиране. Не и в смисъла, който ние влагаме в думата. Хайде, Алис, вършим всичко това заради Либи и заради всички други като нея.

Алис Принс погледна в тъмните й очи. Знаеше, че въпреки всичко Мадлин е правата. Тя винаги се бе оказвала по-силната и винаги бе знаела как да вземе трудното решение.

Точно в този момент телефонът иззвъня и Алис вдигна.

— Доктор Принс — съобщи й гласът в слушалката, — Памела Вайс пристигна.

 

 

Памела Вайс беше оставила по-голямата част от екипа си в града. Срещата беше неофициална и щяха да се засягат деликатни теми. Шефът на предизборния й щаб и евентуален началник на президентската канцелария Тод Съливан я беше измъкнал от журналистическите тълпи, все едно беше рокзвезда, бягаща от папараци. За всеки случай Вайс беше пристигнала във „Вайро Вектър“ с хеликоптер.

— Разполагаме с петдесет и девет минути, след това се налага губернаторът Вайс да отлети за Лос Анджелис. — Това бяха първите думи на Съливан, когато Алис Принс ги посрещна във фоайето и ги преведе до „Умната стая“. Двама телохранители от Сикрет Сървис с тъмни костюми и слънчеви очила вървяха подире им и се настаниха пред затворената врата. Не си размениха дори дума с агентите от ФБР, дошли преди тях заедно с Нейлър.

— Ако обичаш, Тод, успокой се — сряза го Вайс и се разцелува с Алис и Мадлин като със стари приятелки. Съливан изглеждаше донякъде смутен от натрапващата се близост между трите дами и седна, без да каже нищо. Беше строен мъж, на четирийсет и осем години, с тъмна коса и гладко лице. Имаше само един малък белег на брадичката.

След като им поднесоха кафето, Алис намести очилата си и започна да обяснява:

— Първото, което трябва да знаеш, е, че вече разполагаме с одобрение от комисията. Затова изявлението може да бъде прочетено в петък, както беше по план.

— Чудесно — зарадва се Памела.

Съливан също изглеждаше облекчен.

— На нас наистина ни е нужно това изявление. Ръстът на престъпността сериозно плаши гласоподавателите, а ние не им изглеждаме достатъчно твърди в това отношение. Иракските амбиции също подкопават доверието в нас.

— И по всичко изглежда, че положението ще се влошава тепърва — съгласи се Мадлин. — Наскоро се видях с Майк Клантън от ЦРУ. Хората му са убедени, че иракчаните наистина притежават биологичното оръжие, с което отдавна се хвалят. Навярно са си платили на някой мизерстващ учен от Русия. От ЦРУ изказват сериозни опасения, че ще прибегнат до него, ако им попречим да си върнат Кувейт.

Памела Вайс кимна с разбиране.

— И макар проучванията да говорят, че хората искат да гласуват за нас, пак се повтаря старата история: не вярват, че една жена ще прояви достатъчно твърдост и достатъчно широк поглед върху събитията, за да се справи с Ирак или с престъпността. Затова за кампанията ни е от значение всичко, което може коренно да промени настроенията.

— О, мисля, че това ще промени мисленето на мнозина — увери я Алис и натисна някакъв бутон на бюрото пред себе си. Изведнъж светлините изгаснаха наполовина, а мониторите край стената се изключиха. Остана да свети само най-големият на видеостената. В горния край на екрана се изписа с големи бели букви: „Проект «Съвест»“, а отдолу се добави: „Доказано лечение на престъпността.“

— Пред вас на масата са пакетите с пълната документация, които ще раздадем и на пресата, в комплект с дискети, диапозитиви и резюмета. Най-отгоре ще намерите статистиката за престъпността в страната, както и резултатите от проведените практически тестове по проект „Съвест“. В края сме приложили резултатите от изследванията и всички научни формули, имащи отношения към проблема, включително информация за доклиничното третиране на пациента и мерките за безопасност. Първата част има за цел да ви убеди, че „Съвест“ наистина работи, а втората — че е напълно безопасен. В началото на всеки раздел има съдържание. Предлагам ви да ги прегледате, докато двете с Мадлин започнем с демонстрацията.

Алис седна на мястото си и даде думата на Нейлър:

— Мадлин ще ви запознае със статистиката, след което аз ще ви занимая с научните открития. Ако нещо не е ясно, ще питате, става ли?

Съливан и Вайс кимнаха и Нейлър на свой ред се изправи, за да се доближи до видеостената.

— За да направим най-обща равносметка — заговори тя със съвсем делови тон, — през последните осем години ежегодно са били подбирани две хиляди затворници, осъдени за тежки криминални престъпления и излежаващи присъдата си в затворите „Фолсъм“, „Сан Куентин“ и в други места с подобен режим в Калифорния. Под предлог, че се ваксинират срещу грип, затворниците са били подлагани на генна терапия с вирусния вектор „Съвест“. През последните осем години сме събрали и сме поставили под наблюдение общо шестнайсет хиляди души. Изборът им беше извършен със съдействието на четирима агенти от ФБР, всеки от които лично е рапортувал пред служители на личната ми канцелария. Никой от агентите не е в течение за истинските цели на лечението или проекта изобщо.

Докато Нейлър обясняваше, картината на екрана постоянно се сменяше и една след друга се показваха графики и фотографии в подкрепа на думите й.

— От деня, в който започнахме експеримента, два процента от хората, над които беше приложен, са били екзекутирани, един процент са умрели от естествена смърт, двайсет и един процента все още излежават присъдите си. Но дори и тези двайсет и четири процента от пациентите са показали подобрение в поведението си, организмът им силно е ограничил отделянето на тестостерон, активирала се е дейността на челната половина на мозъка. И което е по-важно, от останалите седемдесет и шест процента една незначителна част са извършили отново престъпление. Рецидивизмът е сведен до по-малко от десет над сто сред освободените затворници, при досегашни норми от над шейсет на сто. Пък и въпросните повторни престъпления в огромната си част не са от сериозен характер.

Най-интересното наблюдение е, че лечението се е отразило не само върху затворниците, над които е било приложено, но и над населените места, в които те в момента живеят. Изглежда, че генетиката и социалната среда са силно обвързани една с друга и силно си влияят. Най-добрият пример за това е кварталът Уотс в Южен централен Лос Анджелис.

На екрана беше прожектиран черно-бял кадър от телевизионен репортаж за бунтовете в Уотс през 1965 година. Алис лесно разпозна стърчащите като скелети небостъргачи на Уотс, надвиснали заплашително над главите на хората.

Кадърът се смени и се появи цветна снимка на същата улица преди пет години. Улицата беше сравнително спокойна, но кварталът изглеждаше доста западнал, много магазини бяха изоставени, по стените се четяха всевъзможни графити.

Най-накрая се появи снимка на квартала, такъв какъвто беше само преди седмица. Закованите с дъски витрини на магазините бяха чисти, къщите бяха прясно боядисани, хората се движеха спокойно по улиците, увлечени в ежедневните си ангажименти.

За Алис разликите не бях чак толкова много, но веднага се забелязваше контрастът между различните фотографии.

— Един фотоапарат не може да създаде идеална представа за нещата — призна си Нейлър, — но когато сами отидете на място в петък, ще се уверите в настъпилите промени. И което е по-важно — разликите ще бъдат усетени от гласоподавателите. Същественият извод от всичко това е, че нивото на престъпността в Калифорния, където единствено е бил проведен експериментът, е много по-ниско от това в страната. Убийствата са намалели с петнайсет на сто, въоръжените нападения — с пет на сто, грабежите — с осемнайсет на сто, изнасилванията — с двайсет и пет на сто.

За да продължа, от финансова гледна точка резултатите са не по-малко забележителни. Ако положителните промени в Калифорния продължат със същия темп, стотици милиони долари, които сега се харчат за поддържането на спокойствието по улиците, ще могат да се пренасочат другаде: повече работни места, по-малко разходи за затвори, полиция, здравеопазване, възстановяване. Всичко това ще допринесе за общественото благополучие. Всеки спечелен процент в статистиката на тежките престъпления ще освободи около трийсет милиона долара. На национално равнище една доста умерена преценка предполага спестяването на около два милиарда долара годишно.

Алис Принс слушаше как Мадлин Нейлър цитира наизуст с властния си тон фактите и мислено се връщаше в колежа „Васар“, където двете за пръв път се срещнаха със зашеметяващата Памела Вайс.

 

 

„Васар“ се оказа щастливото откритие за двете. Мадлин, с нейната внушителна физика, беше първенец във всички спортове и скоро се превърна в ключова фигура в колежанския отбор по ориентиране. За пръв път в живота й се случваше не само да я приемат като равна, но дори да й се възхищават. Алис се увери, че подобно отношение хората имат и към нея. Преподавателите оценяваха високия й интелект и не й даваха миг покой. Колкото до личните им отношения, Мадлин и Алис бяха все така близки, както навремето.

Алис не желаеше тогава да ходят на празненството във Военната академия в Уест Пойнт, но целият колеж беше канен, а и няколко колежки от отбора на Мадлин щяха да пътуват с микробус и имаше свободно място. Когато пристигнаха, купонът се вихреше и Мадлин и Алис се зарадваха от това. Беше пълно с пияни студенти. Алис не виждаше смисъл в подобни мероприятия. Музиката беше толкова силна, че дори не можеше да се разговаря.

В един момент забеляза някаква девойка, седнала във възможно най-отдалечения от тонколоните край на залата. Насъбралите се наоколо студенти сякаш се опитваха да погълнат всяка изречена от нея дума. Насред хаоса тази ослепителна млада дама бе успяла да си създаде собствена аудитория. Смееше се шумно, пиеше като другите, но пак запазваше пълно присъствие на духа. Привличаше неусетно погледите към себе си, хората се въртяха край нея като планети в орбита, нуждаеха се от нейната топлина и светлина. Алис веднага си пожела да стане една от тези планети — да принадлежи на това слънце. Обърна се към Мадлин и се увери, че и тя се е поддала на магията.

Час по-късно, след като се понапиха и им омръзна да си говорят със съотборничките на Мадлин, двете излязоха да се поразходят навън и да изчакат на чист въздух другите, за да си тръгнат с микробуса. Беше тъмна нощ, луната много рядко се показваше през облачната пелена, затова двете гледаха да не се отдалечават от сградата и осветените алеи.

Най-напред чуха, че става нещо, и едва след това го видяха с очите си. Някъде из храстите, в един от най-тъмните ъгли на градината, се водеше борба. В първия момент Алис си помисли, че някое животно се е оплело в клоните, но скоро се разнесе писък. Мадлин незабавно хукна по посока на шума и Алис я последва. В тъмното се различаваха два мъжки силуета, които бяха съборили някаква жена на земята; единият затискаше устата й с ръка, докато другият разсъбличаше роклята й. Пред храстите стоеше забравена бутилка „Джак Даниълс“, бутилката се беше обърнала и съдържанието й се лееше по тревата. Краката на Алис се подкосиха от страх. Жената се бореше, колкото сили имаше, но двамата бяха твърде силни за нея. Изведнъж луната проби през облаците и тя видя пред себе си красивата млада дама, на която се бяха възхищавали преди час. В сините й очи се четеше повече гняв, отколкото страх, и тъкмо смелостта й вдъхна кураж на Алис.

В мига, в който Мадлин се хвърли върху мъжа, затиснал устата на девойката, Алис се развика за помощ. Мадлин мълчеше: трябваше й само миг да се ориентира и да ритне с все сила мъжа в лицето. Носеше обувки с високи токове и с удара си му строши носа. После се завъртя като балерина и заби коляното си в слепоочието на другия. Той се претърколи безпомощен на земята. Алис притича до жената и я издърпа настрани, но Мадлин не беше свършила. Лицето й беше побеляло от ярост, тъмните й очи представляваха малки черни дупки, които заплашваха да погълнат злосторниците. Тя се надвеси над двамата стъписани мъже и започна да ги рита в слабините. Най-накрая се наложи Алис и непознатата да я издърпат далеч от жертвите й.

И двамата бяха осъдени; на единия трябваше по оперативен път да се махне смазаният от ритниците й тестис. Като спасиха Памела Вайс, Алис и Мадлин си отвориха вратите за един нов свят. Вайс беше жена с връзки и познанства и те се оказаха сред най-популярните фигури в колежа просто защото бяха нейни приятелки. Мадлин се възползва много от шанса си. Тя боготвореше Памела и започна да й подражава, най-вече се научи като нея да приковава интереса на околните върху себе си. Алис никога не се оказа способна на това.

Тя така и не можеше да си обясни защо заради това, че й бяха помогнали веднъж, Памела пожела да бъде тяхна приятелка за цял живот. Може би се чувстваше гузна заради привилегиите си или искаше приятели, които да бъдат на нейното интелектуално равнище. Не й омръзваше да слуша разказите на Мадлин и Алис за детството им. Може би дори се срамуваше, че произхожда от влиятелна банкерска фамилия, че и родители й са живи, че се радват на щастлив семеен живот и я обичат. Това вероятно я лишаваше от възможността да познава света, не й позволяваше да бъде вземана насериозно, да докаже, че и тя е способна.

 

 

— Алис, съгласна ли си, че съществуват емпирични доказателства за способността на генната терапия да успокоява мъжете, склонни към насилие? — попита Памела Вайс, докато преглеждаше бележките в папката пред себе си.

Алис се облегна на масата и изгледа Памела, Мадлин и Тод Съливан. Трябваше й време да се овладее.

— С абсолютна сигурност. Все още е нужно време да се оценят плюсовете на подобна програма, но вече разполагаме с неопровержими доказателства, че терапията дава резултат. Имаме необходимите данни, за да обявиш утре проекта в своето изявление.

— И сме сигурни, че не съществуват рискове за безопасността на пациентите? — прехвърли се на втората част от документацията Памела.

Алис се усмихна.

— Пам, провеждали сме тестове вече осем години и досега не са се появили усложнения или противопоказания. Току-що привършиха и успешните тестове за безопасност върху доброволци. От ККХЛ ги одобриха и ни дадоха благословията си да преминем към практически тестове. Вече сме доказали в голяма степен качествата на Девета версия и пред националните здравни институти, откъдето също получихме одобрение. Това означава, че що се отнася до двете най-взискателни институции в Съединените щати, те са убедени в безопасното лечение на хора с въпросния метод. И след като нашите тайни тестове доказаха своята ефикасност, никой не може да ни обвини за тях. Дори някой да се загрижи защо сме започнали толкова рано с тестовете над затворници, щом обществеността разбере крайния резултат, въпросите ще бъдат забравени. Вече съм говорила с Келвин Бригс от ККХЛ, умишлено му зададох няколко въпроса в условно наклонение, все едно става дума за хипотези. Въпреки цялата бюрокрация ККХЛ е за това да подпомага прогреса, не да го възпира. Затова, ако лечението е безопасно и дава резултати, всички ще са доволни.

— И недей забравя — добави Мадлин, — че при този журналистически интерес към намаляването на престъпността в Калифорния, и ти, и Боб Бърбанк ще бъдете обявени за герои, за пророци. Нека погледнем истината в очите, Памела, нашите опитни мишки не бяха деца или беззащитни старици. Това са все опасни престъпници — хора, които обществото ненавижда и от които се страхува.

Памела се приведе напред.

— Значи, Али, лечението, което сте прилагали, е едно и също с това, което са одобрили от ККХЛ?

Алис не отговори веднага. Усети погледа на Мадлин върху себе си, която й кимна почти незабележимо. Неприятно й беше да лъже Памела, но нямаше избор.

— Да — отвърна тя и дори се усмихна. — Вярвай ми, Памела, проект „Съвест“ е не само ефективен, но и безопасен. Ти разполагаш с всички съображения — политически, научни, социални, морални — да го обявиш в своето изявление.

Вайс се усмихна, но известно време нищо не каза. Стоеше вперила поглед в бележките пред себе си. Най-накрая вдигна глава и се обърна към приятелките си. Сините й очи се спряха за няколко секунди първо на едната, сетне и на другата. Алис се уплаши да не би да им зададе някой от онези трудни за отговаряне въпроси, които винаги бе измисляла, и за миг дори се запита с ужас, дали Памела вече не е разбрала за „Престъпност Нула“ и за смъртните случаи в „Сан Куентин“. Но нямаше защо да се тревожи. На лицето на Памела се изписа широка, щастлива усмивка.

— Браво. Знам, че всички ние сме поемали известни рискове, но обещавам, че ако стана президент…

— Когато станете президент — поправи я Тод Съливан.

Тя се засмя.

— Тогава ще направя всичко възможно нашата мечта за едно по-миролюбиво общество да стане реалност — общество със съвест.

Тод Съливан се надигна от стола си.

— Съжалявам, че ви го казвам, но трябва да тръгваме.

— Ще се видим по-късно на вечерята с Боб Бърбанк в Лос Анджелис — сбогува се Памела. — Ще отпразнуваме началото на „Съвест“ с утрешното изявление. Така ще имам възможност да запозная президента с последните данни. Ще бъде една много приятна вечер.