Майкъл Корди
Милост за мъжете (39)

38.

 

Алис Принс не виждаше друго решение. Мадлин щеше да я разбере, щом се успокои. Трябваше да я разбере.

Пресече просторното фоайе, изпълнено с бързащи пътници. Откри рекламата на „Калвин Клайн“ до голите циментови колони, които щяха да носят покрива на новия търговски център.

Алис прескочи синята пластмасова лента и надписа „Строеж. Моля не влизайте.“ Отвори някаква врата и се качи по служебно стълбище, прескачайки кутиите с боя и изоставените бояджийски стълби.

Съжаляваше, че насочи пистолет срещу Мадлин, но нямаше избор. Нейлър беше свикнала да й нарежда. Винаги беше упражнявала силно влияние над нея, знаеше как да извърти всичко в своя полза. Още от детските им години. Още от деня, когато й обясни, че са били прави да накажат баща й. При спомена за онзи ден на заледеното езеро се разтрепери. Но миналото само я убеди, че това, което смята да извърши, е правилно.

 

 

До къщата им в Бадингтън имаше езеро. През зимата то замръзваше и Алис обожаваше да кара кънки по леда — освен когато баща й идваше с нея. Алис не знаеше дали обича баща си, защото той често се напиваше и биеше нея и майка й. Но вече бе свикнала, затова не й бе особено приятно, че приятелката й е разбрала.

Беше месец януари, седмица преди рождения й ден. Алис и Мадлин отидоха да карат кънки на леда. Денят беше събота, късният следобед. Навън беше много студено. Небето беше бледосиньо, а малкото езерце, заобиколено с високи елови дървета, блестеше на слънцето. В далечния край стоеше опънато въже, на което пишеше: „Стой далеч — ледът е тънък.“

Денят беше студен и на леда се пързаляха само неколцина души.

До мига, в който бащата на Алис се присъедини към тях. Веднага си личеше, че е пиян, защото й нареди да се пързаля с него. Алис искаше да си тръгне, но Мадлин я спря. Мадлин носеше яркочервено яке с качулка, белите й кичури се подаваха изпод качулката като ледени шушулки. Черните й очи следяха бащата на Алис и тя надменно се приближи до него, хванала Алис за ръка. Подобно на малки патенца, те се наредиха подире му и започнаха да го следват.

Бащата на Алис бе едър мъж с червендалесто лице. Сълзливите му очи гледаха изпод руския калпак, който му придаваше вид на разгневена мечка-гризли.

— Следвайте ме — нареди им той. — Двете заедно!

След това започна да изписва скучни кръгове по езерото. Бащата на Алис беше добър кънкьор и колкото повече обикаляше езерото, толкова повече увеличаваше скоростта. Тази игра беше позната до болка на Алис. В един момент баща й щеше да набере толкова висока скорост, че щеше я настигне и при всяко подминаване щеше да я блъска. Той много обичаше да я блъска и да се смее, докато я караше насила да се пързаля по-бързо.

Но днес нещата не стояха така, защото с нея беше Мадлин. За разлика от Алис тя беше истинска спортистка. Пързаляше със скоростта на вятъра и нито за миг не изпускаше Алис далеч от себе си.

Колкото по-бързо се движеше бащата на Алис, толкова по-усърдно го гонеше Мадлин; Алис бе сигурна, че за приятелката й това дори не представляваше усилие. Тя не се надбягваше с баща й, само го следваше — нито по-бързо, нито по-бавно, колкото да поддържа дистанцията между двамата. Но бащата на Алис беше упорит. Цял час той обикаляше езерото с надеждата да намали дистанцията.

Ставаше късно и останалите кънкьори на езерото вече си бяха тръгнали. Алис обаче се опияняваше от своето превъзходство и се радваше от състезанието. Да се пързаля заедно с Мадлин създаваше у нея усещането, че са й поникнали криле. Беше в пълна безопасност, никой нищо не можеше да й стори.

Още десет минути и баща й се измори. Даваше си сметка, че не може да ги настигне. На езерото нямаше други хора, затова той изведнъж спря и посочи опасния край с въжето.

— Карайте покрай въжето — подкани ги той и в очите му проблесна онзи суров, заплашителен поглед, който Алис ненавиждаше. — Или ви е страх?

Но дъщеря му не се страхуваше, щом Мадлин беше с нея. Пък и приятелката й предложи нещо по-смело.

— Аз ще се пързалям и оттатък въжето, ако вие ме последвате — заяви тя на бащата на Алис. — Или вас ви е страх?

Изражението му се промени. Той свъси вежди. Приближи се към двете и Алис изведнъж се изплаши. Но Мадлин се обърна на другата страна, хвана я за ръката и я поведе към въжето.

— Елате тук — викаше ги бащата на Алис.

Но Мадлин продължи да я дърпа в обратната посока. Кънките им стържеха по леда. За пръв път в живота си Алис се чувстваше господар на положението. Не я интересуваше какво ще стане, щом се прибереше вкъщи вечерта. В този миг бе изпълнена единствено с желанието да докаже своето надмощие.

— Няма — заяви тя на баща си. — Ела ме хвани.

Мадлин изобщо не обърна внимание на надписа, ами клекна и се плъзна под въжето. Алис мина след нея, заби кънките в леда и се обърна към баща си.

Той й се закани с поглед от другата страна на въжето.

— Алис, върни се. Чуваш ли! Веднага!

— Да не си мръднала — прошепна й Мадлин в ухото. — Тук си в безопасност.

Очите й блестяха от вълнение, на устните й бе разцъфнала усмивка. Алис погледна в краката си: ледът бе толкова тънък, че тъмните води на езерото прозираха под кънките й.

Изведнъж Мадлин извика към баща й:

— Ако искате да биете Алис, трябва да дойдете тук.

Той почервеня от яд.

— Внимавай, Мадлин — посъветва я Алис. Знаеше колко зъл може да бъде баща й. — Може и теб да удари.

Тя поклати глава.

— Няма да ме удари. Само гледай.

Алис се възхищаваше на смелостта й, но погледът й я плашеше.

— Чакаме — продължи приятелката й да дразни баща й. — Или наистина ви е страх?

Той изчака за секунда. Не можеше да повярва на ушите си. Но в следващия миг се хвърли като звяр към тях и прескочи въжето. Внимателно стъпи с едната си кънка на тънкия лед, след което прехвърли и другия крак. Когато се увери, че ледът удържа на тежестта му, на лицето му се изписа зловеща усмивка.

— А сега да видим кой го е страх? — просъска той и посегна към Алис.

Тя се сепна от ужас, но след това се чу някакъв пукот и Мадлин я дръпна настрани, към въжето.

Всичко стана за секунди.

В първия момент баща й стоеше насред езерото и й се заканваше с поглед, в следващия беше потънал до рамене във водата и с две ръце се бе вкопчил в леда, за да се измъкне навън. Алис изчака баща й да спре да се върти, за да може да се приближи.

— Подай ми въжето — нареди й той. Лицето му изразяваше гняв, но за пръв път Алис прочете в очите му страх.

Тя застана пред него и го погледна внимателно, но преди да се доближи, Мадлин я хвана.

— Само гледай!

— По-бързо — настоя баща й. — Не мога да се държа дълго! — Гласът му я умоляваше, защото дъщеря му дори не бе посегнала да му помогне. Надигна глава към нея, но не посмя да мръдне, да не би да се изхлузи по хлъзгавата повърхност. В очите му се четеше ужас. — Моля те, Алис, помогни на татко. Помогни ми. Хвърли ми въжето.

Но тя също не помръдваше. Мадлин я бе пуснала, но някак си й налагаше своята воля. Алис изпитваше удоволствие от това да гледа как й се моли баща й. Искаше й се той да си спомни колко пъти тя го е умолявала, но той пак я е удрял.

И все пак, като виждаше как пръстите му се плъзгат по леда, как тялото му потъва все по-дълбоко под повърхността, тя беше готова да отиде при него, да му помогне.

Но Мадлин й говореше в ухото:

— Остави го. Нека напусне живота ти. Нямаш нужда от него. Ти не го обичаш. Той ти носи само мъка. — Баща й вече беше потънал до шия и отчаяно викаше за помощ, но Алис не можеше да помръдне. Мадлин дори не я докосваше, но на нея й се струваше, че я е вързала за себе си.

— Помощ — крещеше баща й.

Но Алис беше като парализирана.

Той се бореше с водата, опитваше се да извика повторно, но езерото го поглъщаше и удавяше крясъците му. Алис стоеше на едно място и гледаше в краката си как безжизненото тяло на баща й плува под тънкия лед. Мадлин я дръпна за ръката и я изтегли вън от езерото.

— Не ти е нужен баща — увери я приятелката й. — Ето, аз нямам баща. Имаме нужда просто една от друга. Твоята тайна е и моя тайна. Не си сторила нищо лошо.

 

 

Но това не беше истина. Алис винаги бе съзнавала, че е сторила нещо много лошо. Беше извършила такова злодеяние, че за наказание бяха отнели дъщеря й. Цял живот беше следвала Мадлин, вързана като с вериги за нея заради собствената си вина. Беше вярвала, че приятелката й винаги е права; веднъж да се усъмни в правотата й и трябваше да признае истината за самата себе си — смъртта на баща й беше нещо ужасно. Днес вече се примиряваше с тази истина, както и с много други.

Алис стигна служебната врата на нивото на мецанина и се спря. Джаксън беше казал, че ще остави Декър до рекламата на „Калвин Клайн“. Тя бавно открехна вратата и излезе от стълбището, без да обръща внимание на широката табела: „Строеж. Моля не влизайте.“

Обърна се наляво, мина между две рекламни пана и погледна през парапета към оживения приземен етаж. Точно в този момент група бизнесмени в тъмни костюми влизаха през главния вход. Навярно бързаха за някакъв конгрес и изпускаха самолета си, защото доста грубо разблъскаха тълпата, дори жените и децата. За малко да преобърнат количката на едно бебе.

Алис се взираше в тях, но вместо хора пред очите й сякаш се движеха живите клетки от някоя лабораторна проба. Някои от клетките бяха здрави, но други бяха заразени — това бяха мъжките клетки. Представи си как тези тъмни, нагли мъжки клетки биват унищожени и останалите клетки започват да се ширят и да се развиват на спокойствие. След това си представи как жизнените процеси се успокояват, как всички живи клетки си помагат и сътрудничат, вместо да се блъскат една друга. Това кратко видение се хареса на Алис, донякъде я успокои, но беше достатъчно да вдигне поглед, за да усети студ в сърцето си.

До един циментов пилон в съседство с рекламата на „Калвин Клайн“ седеше Декър. Джаксън беше удържал на обещанието си. Декър беше облечен в тъмен костюм, имаше лепенка през устата, а ръцете му бяха вързани зад гърба. Но когато Алис погледна в зелените му очи, той изглеждаше по-скоро учуден, отколкото уплашен. Погледът му постоянно блуждаеше, сякаш търсеше няма ли да дойде някой друг.

Тя се наведе над него и дръпна лепенката от лицето му. Бяха му я сложили скоро, иначе устата му нямаше да е толкова суха.

 

 

— Къде е Нейлър? — бяха първите думи на Декър. Нямаше време за губене. Целият този план служеше, за да я заловят и нея. Ако хванеха Принс, но Нейлър избягаше, Трета фаза…

Алис се усмихна.

— Тя не е важна. На сигурно място е.

Декър успя да запази самообладание. След като беше накарал Джаксън да се обади на Нейлър, го беше оставил на хората на Макклауд и веднага беше хукнал към летището. Макклауд вече беше блокирал летището и макар нинджите да не се бяха появили, Декър беше сигурен, че са наблизо, че чакат момента да се покажат.

— Какво сте направили в Трета фаза? — попита той.

Тя приближи лице до неговото и му обясни с подробности всичко. Декър неволно се наведе напред, за да чуе по-добре. В следващия миг жената посегна към герданчето със стъклената сълза и сякаш понечи да го захапе.

В този миг зад гърба й изникнаха двама агенти на ФБР със спрейове за бактериологична защита в ръце.

Изведнъж Декър сякаш започна да вижда на забавен каданс.

Алис беше усетила посоката на погледа му и надзърна през рамо. Изправи се, издърпа амулета си от верижката и със зъби го строши надве. От едната половина се показваше малка игла.

Нинджите се бяха затичали към нея.

— Не — изкрещя им Декър, щом прочете паниката в очите й.

Тя отстъпи към високия парапет и седна на него. Стискаше с две ръце амулета. В следващия миг загуби равновесие.

Декър посегна към нея и сграбчи амулета, преди съдържанието му да се е разпръснало над тълпата. Стори му се, че вижда с очите си как малките капчици плуват из въздуха и слънчевите лъчи се отразяват в тях, преди да са се спуснали над приземния етаж.

— Не — извика той отново и се хвърли към Алис Принс. Тя протегна широко ръце и го прегърна, преди да литне назад през парапета.

— Таласъм — извика Макклауд зад гърба му, но Декър вече се беше озовал в празното. Алис в движение заби иглата в ръката му. Хората под тях крещяха ужасени.

Алис се усмихваше. Притисна Декър към себе си и промълви в ухото му:

— За Либи.

След което настъпи мрак.

 

 

Алис Принс беше подскочила от ужас, щом я наобиколиха мъжете с биозащитни костюми. Но в мига, в който си даде сметка, че е в капан и няма изход, страхът я беше напуснал.

Алис не се страхуваше от смъртта, така само по-скоро щеше да се събере отново с Либи. Беше сторила каквото можеше. Струваше й се знак на справедливост, че тъкмо Декър, синът на убиеца на дъщеря й, ще загине заедно с нея.

В краткия летеж от балкона тялото й застана точно под това на Декър и се удари в количка с багаж. Дори в мига, в който вратът й се прекърши и животът внезапно я напусна, Алис се усмихваше.

 

 

Мадлин Нейлър не успя да дотича навреме. Не можеше да повярва на очите си. Стоеше на едно място и безпомощно наблюдаваше събитията. Все едно два тежки чувала се удариха в дъсчен под с оглушителен, зловещ трясък на счупено.

Веднага след като бе разбила вратата на тоалетната, Мадлин беше дотичала на мястото, за да спре Алис, за да я спаси от самата нея. Но не успя. Приятелката й беше мъртва. Алис я беше напуснала.

Нейлър се движеше като замаяна из тълпата. Проби си път и се увери, че телата на двамата лежат безжизнени върху куфарите. Декър се беше проснал върху Алис, сякаш се бяха любили. Нейлър неволно изтръпна при вида на изкривения врат на Алис и бързо се отдръпна.

Някак механично отбеляза присъствието на облечените в защитни костюми нинджи от ФБР. Агентите вече наобикаляха телата на загиналите със своите спрейове, докато техни колеги заграждаха изходите. Мистериозните им силуети само подсилваха усещането, че е изпаднала в нереален свят. Но дори и в плен на своя унес, Мадлин предусети опасността. Беше се дегизирала, но не чак до такава степен, че да не я разпознаят при проверка. Трябваше да се измъкне незабавно, затова си припомняше всички етапи от операциите по блокиране на летища — така както сама беше провеждала навремето учение на „Джей Еф Кей“ в Ню Йорк.

Преметна зелената си чанта през рамо и бръкна в нея. Чувстваше се по-сигурна с ръка на пистолета си. Премина през тълпата от пътници и се насочи към служебната врата в съседство с книжарницата на „Барнс и Ноубъл“. Повечето от агентите на ФБР стояха в противоположния край на халето и пазеха изходите. Като че ли никой не я забеляза, докато се шмугваше през вратата. Беше се озовала сама сред лабиринта от служебни коридори.

Алис й беше споменавала за служителите по поддръжката, които сменяха бактериологичните филтри „Еършийлд“. Персоналът разполагал със собствени шкафчета и душове под нивото за слизане и качване от самолетите. Нейлър слезе по стълбата и се озова в началото на широк коридор. Покрай стените му се точеха дълги тръби, по тавана светеха множество неонови крушки. Канеше се да свърне вдясно, когато забеляза стрелката, сочеща наляво към служебната стаичка за персонала. На табелката имаше няколко фирми, едната беше на „Еършийлд“.

Вратата беше заключена, но Нейлър лесно я разби. В тясното, мрачно помещение си нахлузи комбинезона на служител от „Еършийлд“, нахлупи бейзболна шапка и разучи плана на летището, опънат на стената зад мръсен плексиглас. Дръпна плексигласа и измъкна хартиената карта изпод него. Имаше някакъв коридор, който щеше да я отведе покрай помещенията за багажа и под още няколко подвижни ръкава за самолетите към външната стена на сградата. Щеше да излезе от служебен изход 3-Ц. Оттам най-бързо щеше да избяга далеч от охранявания район.

Нейлър пое по безкрайните коридори с неонови лампи по тавана, без да обръща внимание на служителите, които срещаше по пътя. Изчисляваше колко време ще е нужно на хората от ФБР да блокират всички изходи. Навярно обаждането на Джаксън е било част от капана, затова Макклауд разполагаше с предостатъчно време да покрие с хората си главните входове и изходи. При провежданите навремето учения за целта бяха необходими не повече от петнайсет минути. Но да се ограничат вируси, предавани по въздуха, щеше да е по-сложно. Всеки от агентите, участващи в операцията, трябваше да е снабден със защитен костюм, освен това се налагаше силите да бъдат съсредоточени там, където имаше най-много пътници. Страничните пространства нямаше да бъдат строго охранявани. Не и през първия час от операцията.

С помощта на картата Нейлър наближи големия възел, от който тръгваха всички по-големи коридори под пистата. Ако тя стоеше начело на операцията, най-напред би сложила човек на това място, за да прекъсне всякакво движение. Макклауд би следвал същата процедура, затова агентите му най-вероятно вече чакаха там. Мадлин можеше да заобиколи или напротив, да използва разположението на нинджите в своя полза.

Забави крачка и избърса потта от челото си. Широките тръби покрай дясната стена на коридора бяха горещи. Макклауд навярно беше изключил климатичната инсталация, за да не се разнася заразеният въздух навън. Нейлър се спря на десетина метра от края на коридора и остави зелената чанта на земята. Заслуша се и скоро чу гласовете на двама души. Мъж и жена. Изчака още минутка, колкото да се увери, че са само двама, и се насочи към кръстовището. Дори не правеше усилие да заглушава стъпките си. Вървеше бавно и невъзмутимо: най-обикновен служител в работен костюм, който си върши рутинната работа.

Черният силует в защитния костюм я забеляза доста късно, но Нейлър дори не се опита да избяга.

— Стой. ФБР — извика мъжът, след като я забеляза. Гласът му излизаше през високоговорител и имаше странно звучене, все едно се обаждаше по телефона. — Съжалявам, госпожо, но не можете да минете оттук. Трябва да се върнете в централната сграда.

— Какво става? — попита Нейлър с преправен глас, да не би агентът да я разпознае. — Трябва да проверя сума неща. — Тя дори бръкна в чантата си. — Вижте, имам си пропуск и всичко…

Мъжът насочи пистолета си към нея, а жената застана до него.

— Не става дума за пропуски — обясни тя. — Не можете да продължите по-нататък. Просто се върнете. Да не си създаваме неприятности.

— Какво се е случило? — попита уж изплашена Нейлър. — Защо сте облечени така?

Мъжът свали оръжието си и й се усмихна през стъклото на костюма си. Искаше да й вдъхне спокойствие.

— Не се тревожете. Върнете се в централната сграда. Там всичко ще ви бъде обяснено.

Нейлър вдигна рамене.

— Добре.

— И умната — подвикна й мъжът и й обърна гръб.

Нейлър извади веднага пистолета си и само след секунда двамата агенти, нейните собствени агенти лежаха простреляни в гърба.

След две минути Нейлър вече беше навлякла черния костюм на жената и с помощта на вградената радиостанция спокойно можеше да следи движенията на другите агенти. След шестнайсет минути вече беше излязла извън санитарния кордон и с помощта на открадната кола бързаше обратно за града.

Трета фаза на „Престъпност Нула“ вече беше пусната в действие. Но по слушалките Нейлър беше дочула нещо, отнасящо се до Алис Принс и Люк Декър. То й подсказваше, че е рано за почивка. Опитваше се да не мисли за Алис. Щеше да дойде време да я оплаче. Най-напред трябваше да защити нейното наследство.