Майкъл Корди
Милост за мъжете (47)

46.

Никой не се заинтересува от високия агент на ФБР в черния биозащитен костюм. На входа, където костюмът не позволяваше да се подложи на ДНК-проверка, непознатият нинджа въведе личния си код с клавиатурата. Веднъж влязъл в комплекса, отговаряше на всички поздрави както се очакваше, а когато от централната служба за охрана се обърнеха към него, даваше нужната парола.

Минаваше два през нощта и из комплекса цареше пълна тишина. На значката на нинджата пишеше: „специален агент Лана Бауер“. Тя разбираше от слушалките къде се намират точно в този момент другите агенти и старателно ги избягваше. Докато стигне до потъналата в тишина централна сграда, почти никой не се размина с нея по двора. А дори да се засечеше с някого, той не й обръщаше внимание.

Мадлин Нейлър не усещаше страх. Спря за секунда пред вратата на остъклената сграда и стисна дръжката на чантата си, сякаш искаше да й внуши колко сериозна задача изпълнява. Някакъв научен работник с бяла престилка излезе през вратата и застана на двора, за да подиша чист въздух. Лаборантът дори не понечи да се приближи към нея. Черният костюм лишаваше Нейлър от лице, оттам я правеше кажи-речи невидима. Беше научила адреса на Лана Бауер от личните досиета в архива на ФБР. Живеела сама в собствен апартамент в Сан Франциско. За Нейлър не представляваше трудност да я открие. Преди да умре, Бауер й изброи всичко, което трябва да знае, за системите за сигурност в сградата, включително кодовете и движенията на охраната.

Между един и шест часа сутринта никой не оставаше из лабораториите. Всички изследователи се прибирали да поспят в стаите по горните етажи на голямата сграда. Ако някой проникнел в комплекса, разчитало се на „ТИТАНИЯ“ да предупреди пазачите. Според Бауер обаче шефовете не очаквали неканени гости.

Нейлър не искаше да я убива, но нямаше друг избор. Както и другояче да постъпеше, подлагаше се на жесток риск. Стреля два пъти в главата й, след което уви тялото й в килима и я претърколи под леглото. Щяха да намерят трупа скоро, но в понеделник вече нямаше да има значение.

Нейлър пак си мислеше за Люк Декър и Кати Кер. Алис я беше предупредила, че ще предаде ваксината на Декър. Нейлър беше сигурна, че Кер е в състояние да я използва. Двамата заедно представляваха сериозна заплаха.

Нейлър не виждаше как Кати би могла да спре „Престъпност Нула“ на глобално равнище, но не беше изключено да разработи ваксина, която сериозно да ограничи ефекта на епидемията. А „Престъпност Нула“ имаше смисъл само ако действаше сто на сто. Само няколко болни клетки да останеха в организма на човечеството, туморът би се възстановил.

Кати Кер погледна светещите часовници на инструментите до леглото. Не беше мигнала. Може би решението й отпреди малко бе жестока грешка.

След като никой нищо не можеше да предприеме, преди да са известни резултатите от тестовете на двайсетте мъже-доброволци, хората от екипа се бяха прибрали по стаите си да починат. Когато другите си отидоха, тя се върна отново в Утробата и си открадна една проба от „Милост за мъжете“. Остави до геноскопа бележка, в която обясняваше какво е решила и защо, след което се беше скрила в една от изолираните стаи в болницата.

Беше вдъхнала преди четири часа от ваксината „Милост за мъжете“ и оттогава стоеше затворена в гумения балон на изолатора. В мига, в който научи, че „Престъпност Нула“ е отнел първата си жертва, знаеше, че трябва да действа — налагаше се да изпробва ваксината върху себе си. Ако тя беше добре и ако ваксината помогнеше на заразените мъже, щяха да спасят живота на стотици хиляди младежи по планетата. Кати не беше споменала за решението си пред другите, защото щяха да се опитат да я спрат. Но и тя беше толкова уверена в правотата си, че не смяташе за нужно да слуша чужди съвети. Вярваше в успеха на „Милост за мъжете“.

Но вече не беше толкова сигурна.

Провери металната гривна на лявата си китка. На нея имаше малък сензор с игличка, впита в ръката й. Сензорът отчиташе състава на кръвта й и ДНК-информацията. Гривната имаше дисплей с течни кристали, с две малки отделения, големи колкото екранчето на ръчен часовник. Едната половина показваше състава на кръвта й, другият — генетичната й информация. В момента нямаше никаква информация. Но след два-три часа Кати щеше да знае дали е добре, или са настъпили усложнения. Въпросните усложнения можеха да се окажат смъртоносни, а можеха да представляват трайни генетични мутации, които да се проявят по-късно през живота й — независимо колко й оставаше да живее.

Кати знаеше, че в другия край на болницата двайсет мъже в момента са подложени на подобен тест. Но не се чувстваше в едно и също положение с тях. Те вече бяха заразени и така или иначе ги очакваше смърт. За тях „Милост за мъжете“ беше последен шанс да оцелеят. Докато тя не живееше под пряка угроза, а в същото време си даваше сметка какво ще стане, ако ваксината й е погрешна, ако в гените й настъпят промени, за които не е предполагала. Това, което правеше в момента, беше правилно, Кати беше сигурна, но при мисълта, че може да се зарази с мутирала версия на вариола или с някоя още по-чудовищна смес от едрата шарка с „Престъпност Нула“, кръвта й се вледеняваше. При мисълта за обрива по кожата й й идеше да задращи с нокти по лицето си.

До този момент не й беше оставало време да мисли за друго, освен как да победи болестта. Всяка минута беше съсредоточена върху тази цел, а когато й се предоставеше възможност да поспи, потапяше се мигновено в сънищата. Но сега сънят не я спохождаше. За пръв път си даваше сметка за истинските мащаби на това, което се беше случило, и на това, което предстоеше да се случи.

Трудно й беше да повярва, че от деня, в който Мадлин Нейлър се опита да я затвори в Убежището, са минали по-малко от три седмици. Ако умреше сега, кой щеше да съобщи на родителите й в Англия? Пък и щеше ли да има значение, ако „Престъпност Нула“ опустошеше цялата планета? Какво би правила, ако оцелее и ако се установи, че ваксината действа? Оказваше се, че проект „Съвест“ се реализира в далеч по-широк мащаб, отколкото тя някога е могла да мечтае. Тогава с какво щеше да се занимава.

Кати разсъждаваше над подобни въпроси и гледаше да мисли повече за бъдещето, отколкото за настоящето. Така поне донякъде се отърсваше от кошмарите си.

Изведнъж вратата на отделението се отвори и в помещението се вмъкна нечия висока фигура. Кати присви очи и впери поглед през прозрачната пластмаса, за да различи на оскъдната светлина лицето на новодошлия. Стъклото на каската му го скриваше. Изведнъж тайнственият гостенин посегна с ръка към пластмасовата стена на изолатора й. Кати настръхна, но в следващия миг каската се извъртя на една страна и тя видя лицето на Декър.

— Мислех си аз, че ще сториш някоя подобна глупост — подхвърли той.

Кати не знаеше какво да му отговори.

— Но след като тъй и тъй си го направила — продължи Декър и седна на стола до леглото, — казах си, че мога да ти правя компания. Вече сам знам какво е да живееш в този мехур. Със сигурност не е много забавно.