Майкъл Корди
Милост за мъжете (7)

5.

Доктор Виктория Валдес погледна момчето на кушетката и въздъхна. Фернандо беше само на тринайсет години и беше сред любимците й. Беше смел и нахакан, слабичък, с големи черни очи, играеше футбол и умееше да я разсмива. Беше твърде малък, за да получи мозъчен кръвоизлив. Лекарката се огледа из малката, безупречно чиста клиника, пристроена към сиропиталището. Смъртта на момчето беше особено болезнена, защото тук децата по принцип рядко умираха.

Сиропиталището за момчета „Картамена“, трийсет километра на юг от Мексико Сити, беше добре поддържано. Голям дял от разходите, както и цялата медицинска поддръжка бяха осигурени от малко известен американски благотворителен фонд, наречен „Ново начало“. Вече девет години фондът осигуряваше финансова издръжка за пансиона с едно-единствено условие — да не се дава гласност кои са спомоществователите. Валдес знаеше, че „Ново начало“ е прикритие за калифорнийската компания „Вайро Вектър Солушънс“, но ако една голяма компания иска да помогне на децата, без да си присвоява заслугата за това, коя беше тя, че да възразява.

Великата Алис Принс лично посещаваше от време на време пансиона и сама избираше някои от момчетата за по-специални грижи. Ако децата се сблъскваха с по-сериозни проблеми — такива каквито доктор Валдес не беше в състояние да разреши, Алис Принс и нейната компания винаги изнамираха подходящи специалисти. Валдес беше на мнение, че тя и сиропиталището имат за какво да са благодарни. Момчетата тук се радваха на грижи, каквито техните връстници нямаше да намерят в никоя друга известна на нея институция. През последните девет години Валдес знаеше само за седем смъртни случая, което беше уникално постижение тук, в Мексико, а и седемте случая бяха внезапни и необясними подобно на смъртта на Фернандо. Напоследък беше започнала да му пада косата, но това може би се дължеше на недостиг на витамини, а акнето по лицето му беше нормално за тази възраст. Когато си лягаше миналата нощ, той се чувстваше добре, но ето, че днес беше мъртъв.

Колкото да спази процедурата, Валдес веднага се обади на „Ново начало“: оттам държаха да ги уведомява за всеки смъртен случай. Най-накрая я свързаха лично с доктор Алис Принс. Виктория й съобщи, че момчето е умряло, вероятно от мозъчен кръвоизлив. В началото наглед искрената загриженост на доктор Принс почти я трогна, но в крайна сметка беше изненадващо, че й зададе един-единствен въпрос: дали Фернандо е бил достигнал пубертета?

Виктория можеше и сама да се досети за отговора, но все пак обеща да провери и остави слушалката. В пансиона се грижеха само за малки момчета, ненавлезли в пубертета. Щом пораснеха, ги пращаха в други заведения или им намираха работа. Правилата бяха стриктни и „Ново начало“ настояваше да се спазват, но все пак Виктория възприе въпроса на доктор Принс за доста необичаен. Момчето вече бе мъртво. Какво значение имаше дали и занапред би могло да живее в сиропиталището?

Тя погледна голото тяло на детето и отново поклати глава. Върна се при стената, хвана слушалката на телефона и набра номера, който доктор Принс й беше оставила.

— Да — отговори лекарката в отговор на въпроса на американката. — Съвсем отскоро.

Валдес се намръщи, щом чу въздишката на облекчение отсреща. Подобна реакция й се струваше неуместна.

Щом паркира пред къщата във викториански стил на дядо си, Люк Декър вече се чувстваше по-спокоен. Беше прекарал последните няколко часа в безцелно шофиране из улиците на града. За малко да се обади на един от старите си приятели от Бъркли — журналист на име Ханк Бучър, който живееше в Саусалито, — само и само да се разтуши.

Още беше бесен на Акселман. Каква игричка си играеше този човек, по дяволите? Декър се беше опитал да го притисне, но осъденият закрещя повторно и замръзна неподвижен на едно място, все едно искаше да се скрие като щраус. Розенблум трябваше да прекрати разговора.

Очевидно това не можеше да е истина. Акселман или се беше побъркал, или си играеше на глупави психологически игрички. Убиваше времето, преди да дойде неговото време да бъде убит. Но колкото и да пропъждаше всякакви мисли, че би могло да е истина, самото изричане на тези няколко думи беше раздвижило нещо дълбоко скрито в душата му.

Преди осемнайсет месеца, когато майка му почина, той работеше едновременно по шест доста мрачни случая. Намираше се в Бъфало, щата Ню Йорк, когато дядо му, Мати Райман, му позвъни, за да му съобщи. Изглежда, майка му беше починала почти внезапно, но последните й думи били: „Искам да видя сина си, преди да умра.“ Едва на другия ден, когато погали студеното й лице в моргата, той си даде сметка колко е закъснял. Декър беше толкова зает, че не беше намерил време да я види цели девет месеца. Съвестта не му даваше покой, все едно носеше на гърба си напоена със студена пот риза. Дядо му, иначе мил човек, също го беше укорил:

— Какво става с теб, Люк? Майка ти имаше нужда от теб, а ти дори не дойде да я видиш. Сякаш предпочиташ да прекарваш времето си в лов на убийци.

Дядо му веднага се беше извинил, но думите му бяха разстроили Люк. Мисълта, че психологическите игри, които води с извратените убийци, може би го забавляват, ужасяваше Декър. Не желаеше да мисли за това, но дали не изпитваше такъв интерес към злото у другите, защото го усещаше у себе си? Заедно с преумората и чувството за вина пред майка му тази мисъл го доведе до нервен срив. Въпросният нервен срив беше официално регистриран и той проведе голям брой — по-голям от обичайното — сеанси с любезната доктор Сара Куърк в „Светилището“. Дотогава Декър винаги бе вярвал, че между неговото собствено съзнание и болните мозъци на хората, които представлява, съществува висока огнена преграда, че злото, което преследваше, по необходимост стои далеч от самия него.

Когато беше по-млад, беше разговарял с майка си за притегателната сила, която упражняваше върху него тъмната страна на човешката душа. Но тя го беше успокоила, беше го уверила, че е напълно нормален, че баща му е бил същият като него. Затова капитан Ричард Декър бил такъв добър следовател, обясняваше майка му. Той знаел какви въпроси да задава на враговете, защото можел да разсъждава като тях.

Ами ако Ричард Декър не му е бил баща? Ако е наследил способността си да прониква в мрачните дълбини на чуждото съзнание от някой по-зловещ източник?

Колкото и да се опитваше да не мисли за тях, подобни подозрения оставаха. Декър продължаваше да размишлява за Уейн Тайс и неговото родословно дърво, спомняше си как се беше смял на теорията на Кати за унаследяването на злото.

Излезе от колата и се приближи към дома на дядо си. Чудеше се дали не е трябвало да се обади предварително на Мати, но дядо му винаги се радваше да го види. Изглеждаше очарован от самата мисъл, че внукът му се е сетил да се отбие, че дори след смъртта на майка си той продължава да гледа на дядовата къща като на свой дом, вместо да се обажда предварително като на хотел с резервации. Преди да стигне до входната врата, Декър дочу от горния етаж своя любима мелодия. Дядо му сега стоеше в музикалната стая, прикрепяше цигулката си на рамо и с дебелите мазоли по пръстите си редеше арпеж след арпеж. Беше отворил широко прозорците, сякаш канеше морският бриз да дойде да послуша изпълнението му.

Външната врата рядко беше заключена. Декър се озова в просторното антре. Рода, икономката, която живееше в къщата и се грижеше за Мати, го поздрави от своята стаичка. Беше едра жена с широка усмивка и живееш с Мати от деня, в който жена му почина преди дванайсет години.

— Люк, каква изненада — притича да го прегърне жената. — Той е горе — прошепна и съучастнически му намигна. — Хайде, дай си нещата.

— Благодаря, Рода, радвам се да те видя. — Подаде й старата си пътна чанта и се запъти към горния етаж. Махагоновият парапет току-що беше лъснат и ароматът на лак върна Декър в детството му. Майка му, баба му и дядо му го бяха отгледали в тази къща. Беше прекарал в нея половината си живот и колкото пъти прекрачеше прага, се чувстваше така, сякаш се връща у дома. На втория етаж се намираше просторната стая за музика. В единия край стоеше пиано, на него зееше отворен калъф на цигулка. Олющеният саксофон на Люк беше облегнат на висока библиотека, претрупана с касетки, компактдискове и антикварни грамофонни плочи.

На пианото имаше няколко снимки на дядо му, до тях беше старият метроном. Повечето от снимките бяха правени в Дейвис Хол, където въпреки предложенията на най-добрите оркестри в света той беше свирил по-голямата част от успешната си кариера заедно със Симфоничния оркестър на Сан Франсиско. На други снимки Мати свиреше в лондонската „Ройъл Албърт Хол“ заедно с Йехуди Менухин. Там беше, разбира се, и знаменитият кадър, на който се прегръща на сцената на „Карнеги Хол“ с Исак Щерн. Встрани от останалите, някак самотно стоеше и снимката на висок рус мъж и дребничка чернокоса жена: Ричард и Рейчъл Декър, родителите на Люк. Мъжът носеше морска униформа и късо подстригана коса — точно като Декър.

Както Люк очакваше, дядо му беше застанал пред широкия прозорец и свиреше на кучето Брутус, легнало в краката му. Мати Райман беше доста прегърбен, направо се беше смалил, по темето му бяха останали само тук-таме няколко косъмчета и все пак свиреше, все едно животът му зависеше от това. Навремето така си е и било.

Мати беше прекарал ранните си юношески години по време на Втората световна война в концлагера в Бухенвалд, където повечето му роднини бяха свършили в газовите камери. Бил е ослепен от нацистките лекари в лагерната експериментална болница, които инжектирали синя боя в кафявите му ириси, за да го превърнат от евреин в ариец. Това, което го спасило изобщо, била изключителната му дарба. Съпругата на коменданта, фрау Илзе Кох държала да има талантлив цигулар, който да забавлява гостите й в семейната вила насред лагера. Фактът, че Мати бил още юноша, само увеличавал интереса към него.

— Здрасти, дядо. — Декър влезе в стаята и отиде да го прегърне. Щом обгърна крехките му рамене, си спомни възрастта му — през декември Мати навършваше осемдесет и една години.

Музиката спря, затова пък избухна гръмкият смях на стареца, който обърна невиждащите си яркосини очи към Декър и широко се усмихна.

— Здрасти, Люк. — Внимателно остави скъпоценната си цигулка на пианото. — Брутус, я виж кой е тук — подвикна той на кучето и на свой ред прегърна Декър. Люк усети топъл и влажен език да го ближе по дланта. Брутус се изправи на два крака и с шумен лай поздрави новодошлия.

— Ела, Люк, седни при мен — покани го дядо му на близкото канапе. — Колко време ще останеш този път?

Декър долови радостта в гласа на дядо си и се почувства виновен, че ще го разочарова.

— Само за тази вечер, утре трябва да отида в Куантико. Но съм решил да се прибера тук за постоянно.

— Наистина ли? — попита старецът с тон, който издаваше, че и преди е чувал подобни обещания. — Да не би да им е писнало от теб във Вирджиния?

— Не, смятам да напусна Бюрото.

Декър обясни за предложението от Бъркли и как искал да се прибере в Сан Франсиско, за да подреди живота си.

— Е, на мен това ми изглежда един много добър план. Пък и точно навреме. — Мати се усмихваше доволно. Наистина беше изненадан. — Можеш да останеш и тук. В крайна сметка това е твоят дом.

Декър се усмихна. Изведнъж му се прииска да го попита има ли нещо вярно в твърденията на Акселман, искаше му се да чуе дядо си да се смее на тези налудничави лъжи. Но преди да е изрекъл каквото и да е, някой позвъни на вратата.

Очите на Мати грейнаха.

— Това трябва да е Джоуи. Идва да му дам някой урок по цигулка. Че какво, ще посвирим и тримата, нали, Люк?

— Джоуи Барзини? — изсумтя Декър. — О, хайде, дядо, да не ми кажеш, че още общуваш с тоя криминален тип? — Той искаше да поговори с дядо си за Акселман, а вместо това щеше да присъства на урок по музика, при това на мафиот, за когото се смяташе, че стои начело на най-могъщата фамилия по Западното крайбрежие. Много неща знаеше за Барзини. Семейният бизнес — агенция за недвижими имоти, при това с огромен оборот — беше абсолютно законен и беше като трън в очите на полицията. Освен това през последното десетилетие Барзини неизменно даряваше по един милион долара годишно на симфоничния оркестър. И все пак всички по-знатни фигури в града бяха единодушни, че той не е изоставил непочтените си занимания.

Но Мати не се интересуваше от мнението им. През последните няколко години шейсетгодишният мафиот и осемдесетгодишният цигулар се бяха сближили. Може би това беше истинската причина Мати спокойно да живее на отключено и да стои по цял ден на прозореца? Никой не би посегнал на дома на приятел на Джоуи Барзини.

— Защо се виждаш още с него, дядо? И защо го каниш вкъщи? Не ми харесва, че общуваш с крадци.

Мати се навъси.

— Защото ми е приятел и защото той държи да ме посещава. А това, че е от престъпно семейство, не означава, че е крадец.

Декър нямаше какво да му отговори.

— Мати, как си? — извика плътен глас от стълбите.

— Добре съм, Джоуи, качвай се.

Декър поклати глава.

— Това да ти е за урок, дядо — посочи той с пръст. — Отивам да пийна едно.

— Люк, не си тръгвай.

Той сложи ръка на рамото му.

— Дядо, дойдох да видя теб, не Джоуи Барзини. Не се тревожи, ще се прибера по-късно. — Декър не можеше да каже, че се сърди на дядо си заради Барзини. Не се сърдеше дори, че не му остана време да поговори за Акселман. В действителност по-скоро се радваше, че не е подхванал болезнената тема. Ако трябваше да е справедлив, сърдеше се на самия себе си, че не намира сили да забрави глупавите слова на престъпника.

На стълбите се размина с едър мъж в костюм — калъфът на цигулката, която носеше, изглеждаше като играчка в ръцете му. Косата му беше гарвановочерна, а Декър не познаваше друг човек с толкова тъмни очи. Знаеше, че Барзини е около шейсетте, но изглеждаше на не повече от четирийсет и пет.

Двамата предпазливо се усмихнаха един на друг. Досега не се бяха срещали.

— Дядо ви е забележителен човек — беше единственото, което Барзини изрече.

— Това си го знам — увери го Декър. — Приятен урок.

Излязъл на улицата, той жадно вдъхна от прохладния въздух и се запъти към колата си. Мислеше да се обади на Кати Кер, но се отказа. Щеше да позвъни на Ханк Бучър, за да обърне няколко студени бири. Така щеше да се почувства най-добре.

Декър не забеляза бялото БМВ, което паркира пред къщата на Мати, докато той самият минаваше покрай завоя и поемаше към центъра. Не видя и адвоката на Акселман, Тад Розенблум, който позвъни на вратата на дядо му. В дясната си ръка носеше плик с изписан доста нечетливо адресът на специален агент Люк Декър.