Майкъл Корди
Милост за мъжете (34)

33.

Двама старши научни сътрудници във „Вайро Вектър“ откриха металната играчка в хладилника на утробата още в събота сутринта. И двамата разработваха вирусен вектор срещу синдрома на Алцхаймер и бяха притиснати от сроковете. Неприятно им беше, че някой колега си е присвоил място в хладилника, което по право се полагаше на тях.

Когато се оплакаха на Алис Принс, в първия момент тя просто се подразни. Последното, с което й се занимаваше, беше да разрешава спорове кой какъв хладилник използвал. Но след като никой от сътрудниците не си призна да е собственик на загадъчния предмет и след като никой не можа да обясни как е попаднал той в лабораторията, тя се разтревожи.

Надяна защитния си костюм и се пъхна в Утробата да разгледа на място тайнствения уред. Според думите на колегите били го намерили скрит в кутия за епруветки в долното чекмедже на един от хладилниците. Принс се допита до „ТИТАНИЯ“ и се увери, че през последните няколко дни само хора с разрешение са влизали в Утробата. За всеки случаи компютърът изброи имената на всички колеги, получили достъп до лабораторията. Алис ахна, когато прочете в списъка името на Кати Кер. Изненадата й беше още по-голяма, след като се разбра, че и Люк Декър е бил в сградата предишната вечер. Беше невъзможно. И Алис, и Мадлин се намираха по същото време в комплекса. Но след това си даде сметка, че не бе наредила да се отнеме достъпът на Кати — Мадлин лично я увери, че нямало нужда. За „ТИТАНИЯ“ Кати Кер продължаваше да се ползва с правото на свободно движение из сградите.

Алис бързо отиде до сейфа и набра кода. Отвори вратата, погледна вътре и веднага извади поставката със запечатаните ампули. Всичко си беше както го беше оставила. Взе една от ампулите с „Престъпност Нула“ и прокара лазерния четец по кода. Погледна на монитора, където се отвори съответният файл. В долния десен ъгъл стоеше датата и часът, в който файлът е бил преглеждан за последен път: 7 ноември, 21:22 ч. С други думи, предишния ден.

Алис се насочи към телефона и без никакво желание набра номера на Мадлин Нейлър.

„Хийтроу“ винаги е било едно от най-оживените летища на земята, но от 2005 година, когато влезе в експлоатация първият етап от Петия терминал, вече нямаше конкуренция. С над сто хиляди служители и близо осемдесет милиона пътници годишно летището представляваше истински град.

Сред толкова хора, които използваха съботата за пътуване, никой не си даваше сметка, че три от ръкавите за качване и слизане от самолетите вече два часа стоят затворени. Пътниците бяха отклонявани към други врати и неудобството почти не се усещаше. Малцина обръщаха внимание на двамата мъже със сини комбинезони, които влязоха в затворените ръкави заедно с количка, натоварена с бели картонени кутии. На всички кашони бяха залепени едни и същи етикети: „Еършийлд Индъстрийз“. В долния край на кутията имаше тънка синя лента, на която се обясняваше, че „Еършийлд Индъстрийз“ е подразделение на „Вайро Вектър Солушънс Инкорпорейтид“ с център Пало Алто, Калифорния.

Изпълняваха рутинна задача. Компютърът беше съобщил на отговорните лица, че някои филтри са се изхабили по вина на производителя и че филтрите с определени серийни номера трябва да бъдат сменени с нови. Двамата служители си вършеха работата. Дори не им хрумваше да попитат защо. Нямаше как да знаят за последствията от това, което вършат.

Ръкавът беше напълно пуст, на електронния дисплей, който сочеше номера и дестинацията на полета, стоеше надпис: „Затворено за профилактика“. Подобно на повечето големи летища и „Хийтроу“ използваше въздушни филтри с бактериофаги в ръкавите за слизане и качване от самолетите. Пътниците едва ли си даваха сметка, че в движение биват подлагани на щателна санитарна процедура и че филтрите убиват всички бактерии, които са донесли или могат да отнесат със самолета. Всичко се заключаваше в един лек и приятен полъх с мирис на сапун, който създаваше по-скоро приятно впечатление. На подобна процедура гледаха като на благоразумна проява на предпазливост.

Двамата служители по поддръжката подминаха празното гише за паспортен контрол и пустата чакалня и се отбиха в служебната кабина встрани. От нея се слизаше в лабиринт от пресичащи се коридори, които минаваха под отделните ръкави и даваха достъп до кутиите с филтрите. Веднъж влезли в кабината, работниците оставиха количката, взеха по един кашон и слязоха по стълбите. Пред тях се откри дълъг коридор с метални стени. От лявата страна на коридора имаше редица херметически затварящи се врати. Всяка си имаше номер, съответстващ на ръкава над нея.

Единият от работниците извади ключ и отвори врата номер двайсет и осем. Под въздушната тръба за бактериофагите имаше място колкото да клекне човек. Колегата му продължи към следващата врата. Първият от двамата се пъхна под тръбата и влезе в малката контролна кабина. Лесно намери квадратната кутия на системата за пречистване на въздуха, която висеше от тавана. Отвинти решетката и отдолу се показа червен бутон с надпис „запечатване“, а до него — зелена лампичка. До бутона имаше лост, чрез който се освобождаваше цилиндричният пълнител. В него имаше шест отделни ампули — всяка с определен бактериофаг.

Човекът натисна бутона и изчака вратата да се затвори зад гърба му. Когато зелената лампичка стана червена, което означаваше, че в помещението не влиза въздух отвън, човекът за всеки случай провери номера на кашона, отвори го и го остави на земята.

Протегна ръка, дръпна лоста и освободи заредения пълнител. Като внимаваше да не счупи стъклата на ампулите, работникът свали пълнителя и го постави в празния кашон. Както обикновено провери съдържанието на цилиндричното устройство. За негова изненада повечето ампули бяха все още пълни наполовина. Но не му трябваше да си задава въпроси: плащаха му, за да следва инструкциите на компютъра.

Без да се замисли, човекът бързо пъхна новия пълнител във филтъра. Между този, който махаше, и този, който слагаше, нямаше никаква видима разлика. Дори не обърна внимание, че една от ампулите съдържаше течност с леко различен цвят. Не му беше работа да преценява цветовете. Не го заинтригува и антената, която се показваше от единия край на устройството. Намести обратно решетката, прибра кашона и напусна тясната кабина. Беше свършил и тази работа.

Навремето смяташе, че работата му е отговорна, защото спомага за доброто здраве на хората. Вече не го интересуваше. Трябваше да си плати ипотеката.

Може би точно днес щеше да се позамисли, ако знаеше, че десет негови колеги по света точно днес извършват кажи-речи същите процедури като него и приятеля му в други пет летища по света. И че заедно бяха помогнали целият свят да се промени.