Майкъл Корди
Милост за мъжете (45)

44.

Светът се беше обърнал с главата надолу. Цивилните само гледаха как да се скрият от войниците, за да не се заразят. Враговете ставаха приятели, а най-големият бич на човечеството се превръщаше в еликсир на живота. Но Евгения Кротова нямаше от какво да се оплаква, докато вървеше по дългите мрачни коридори на фабриката за бебешко мляко „Ал Манак“ в Северен Багдад — прикритието на най-голямата от седемте лаборатории за бактериологично оръжие в страната.

Иракският президент наскоро бе умрял покосен от епидемията от миролюбие, следователно и заплахата му, че ще убие Кротова и семейството й, ако не открие лекарство, вече не важеше. Но Евгения продължаваше да се тревожи за близките си. Смъртните случаи в Ирак вече бяха няколко десетки хиляди, като все повече и повече мъже — предимно войници — бавно угасваха в набързо построените за целта концентрационни лагери в пустинята. Мерките бяха брутални, но необходими, а напоследък имаше признаци, че болестта е била донякъде овладяна.

Но американците изненадващо бяха влезли в контакт с новия рас, като му предлагаха пари и помощ за възстановяването на съсипаната страна с едно изрично изискване — да се свържат с Евгения Кротова и нейните скрити съкровища. Оказваше се, че само те могат да помогнат срещу друг вирус, предаващ се по въздуха, който вече бил възпламенил епидемия далеч извън пределите на Ирак. Американците бяха предупредили, че до броени дни ще настъпи мор с библейски мащаби, но че с нейна помощ могли да създадат ваксина, която да спаси света, включително и Ирак, от тайнствената напаст.

Кротова слизаше в секретните лаборатории под завода и разсъждаваше върху иронията как апокалипсисът можеше да бъде спрян единствено от нея. Излизаше, че десетте години, които беше прекарала в разработването на едно от друго по-опасни оръжия, не бяха минали напразно.

Мина под душовете, сложи си защитния костюм и потъна в сенчестия лабиринт от бетонни тунели, сред които пазеха арсенала от убийствени патогени. Отвори стоманената врата, петнайсет сантиметра дебела, която служеше за прикритие от погледите на инспекторите от ООН, и продължи по друг коридор покрай просторно хале с олющени метални стени — това беше подземният терен за експерименти с бойни глави. В дъното на коридора имаше друга стоманена врата. Кротова я отключи и се озова сред етажерки със стъклени епруветки. Отиде до отсрещната стена, посегна към най-горния рафт и свали цяла поставка на работната маса в центъра на хранилището. На поставката имаше четири епруветки: четирите предвестника на апокалипсиса.

Първият се казваше ебола. Вторият представляваше подсилена и по-устойчива версия на първия, която трябваше да нанесе сто на сто смъртоносни поражения. Третият беше вирусът на Страшния съд, който беше вдъхнал смелост на иракския президент да предприеме ново нападение срещу Кувейт напук на американците. Това беше вирусът-мечта — комбинация от ебола с други вируси, които помагаха да се разпространява по въздуха. Но за да се превърне мечтата в реалност, беше нужно съдържанието на четвъртата епруветка — вирус толкова рядък, че представляваше уникат. Именно заради него иракчаните бяха похарчили толкова пари да привлекат Евгения при себе си. А сега се оказваше, че не дяволът, а Господ е пожелал тя да открадне пробата и да я изнесе извън Русия. Кротова вдигна епруветката пред очите си и внимателно огледа съдържанието й — разтвор от вируса на вариолата, подобрена версия. Не разбираше как този бич на човечеството отпреди векове би могъл да се превърне в ангел-спасител.

На седмия ден вирусът вече беше засегнал всички клетки на хипоталамуса и тестисите у Бабу Ананд.

Понеже момчето беше само на четиринайсет години, първият етап от болестта бързо отшумя. Теломерите на хромозомите и SRY генът на Y-хромозомата вече бяха дали ход на последния и фатален етап.

Организмът отделяше толкова големи количества андрогени, че само след няколко часа по лицето му избиха пъпки с лимфа. Косата му започна да пада на кичури, гласът му стана по-груб.

Бабу беше откаран веднага в болницата, където се свиваше в болезнени гърчове. С разпръскването на адреналина из тялото му го обзе такъв жесток страх, който започна да се проявява физически. Другите хормони, допаминът и норепинефринът, които подпомагаха мозъчната активност, също бяха влезли в действие. Едновременно с това кръвта беше буквално удавена със серотонин, който задръстваше вените с мономин-оксидаза.

Мозъкът на момчето се пържеше, сякаш го бяха включили в електрическата мрежа. Постоянни сигнали шетаха напред-назад по пренапрегнатата му нервна система, едно след друго се редяха болезнени стимули към агресивност и резки реакции на емоционално успокояване и дори апатия. Болният мозък ту работеше на пълни обороти, ту засичаше и отказваше да изпълнява каквато и да е полезна функция. В крайна сметка, след като не можеха да издържат на подобна смяна на състоянията си, мозъчните тъкани започнаха да се късат.

Доколкото беше запазил съзнание, Бабу Ананд ставаше жертва на халюцинации, жестока уплаха и чувство за вина.

В крайна сметка мозъкът му бе крайно потиснат и като реакция кръвното му налягане рязко се повиши. Това се наричаше симптом на Кушинг — предвестник на неминуема смърт. Мозъкът му изискваше обилно кръв, за да продължи да функционира, а колкото повече се издуваше от възпалението, толкова повече се притискаха артериите и налягането продължаваше да се покачва. Щом кръвното налягане се увеличи отвъд съвместимото с живота, по цялото тяло на Бабу се образуваха жестоки кръвоизливи, които най-сетне стигнаха до мозъка. Струйката кръв, която потече от носа му, само отбеляза смъртта му.

Последните мигове на Бабу Ананд не минаха незабелязани от властите. Само час след приемането му в болницата най-висшестоящите служители в правителствените здравни служби на Индия бяха осведомени за мистериозните симптоми и получиха пълни резултати от проведените изследвания. Още преди тялото на момчето да е изстинало, държавните глави на великите сили вече знаеха за случая.

„Престъпност Нула-Трета фаза“ беше взел първата си жертва. А това беше само началото.