Майкъл Корди
Милост за мъжете (28)

27.

 

Директорката на ФБР с досада установи, че някаква групичка се е спасила от погледа й. Дръпна пак спусъка и продължи нататък. Дразнеше се при мисълта, че колкото и бързо да ги избива, те пак прииждат. Никога нямаше да успее да ги изкорени окончателно.

Хванала спрея с инсектицид като пистолет, тя обикаляше лехите с юка, африкански теменужки и редки орхидеи в оранжерията до къщата й в Александрия — луксозното предградие на Вашингтон. През стъкления покрив на охлажданото с климатик помещение луната я гледаше безизразно през разкъсаните облаци. Вътрешната градина на къщата беше свързана с просторния хол и всъщност представляваше допълнителна стая. Беше цялата от стъкло и позволяваше пълен контрол над всичко, което живееше вътре.

След като се увери, че си е свършила добре работата, Мадлин се прибра в хола, където си наля чаша бърбън и се излегна на ниското кресло до телевизора в ъгъла. Две от стените бяха заети — едната с голямата камина, другата — с входа към оранжерията. Третата се губеше зад огромната библиотека, претрупана с книги на всякаква тема, но най-често история или градинарство. Четвъртата стена пък беше заета с рафтчета за касетки и компактдискове.

Нейлър се беше изкъпала и сега беше в синя хавлия. Дългите й бели коси се спускаха свободно над раменете й. Бледото й лице беше като от седеф — сякаш още малко и човек би могъл да проникне с поглед през кожата й. Жената насочи дистанционното към уредбата и цялата стая се изпълни с музиката на Вагнер. Престана да мисли за задълженията в службата, за „Престъпност Нула“, Кати Кер и Люк Декър, а се пренесе в един по-добър и мирен свят.

Според „ТИТАНИЯ“ всичко вървеше по график, значи Нейлър нямаше какво повече да върши. Скоро щеше да си легне и да настрои будилника за шест часа — няколко часа сън й бяха напълно достатъчни.

Както обикновено, когато искаше да се отпусне, тя си мислеше за градината си и за това, как да опази любимите си растения. И докато разсъждаваше над въпроса, неусетно се върна към онзи далечен рожден ден, когато навършваше четиринайсет, и подаръка, който беше получила от Алис.

 

 

Единствената приятелка на Мадлин в училище беше Алис. Повечето деца гледаха на агресивното й поведение, както и на снежнобелите й коси като на причини да странят от нея, дори да се страхуват. Нищо чудно, че на четиринайсетия си рожден ден не получи нито подаръци, нито поздравителни картички, още повече че се падна събота.

Но Мадлин не беше нещастна. Баба й, госпожа Престън, бе страхотна. Старицата й забраняваше да кани момчета на гости, а в къщата мъже изобщо не се допускаха. Баба й винаги обясняваше, че те са „различни“ и не може да им се има доверие. Но тя няма нищо против това, а пък баба й нямаше нищо против Алис. За рождения ден на Мадлин старицата й беше приготвила специална закуска от ягоди със сметана и чаша мляко с какао.

Беше юни и навън грееше слънце. След закуска Мадлин излезе на двора. Къщата на баба й бе порутена и стара. За момичето беше голямо удоволствие да изследва изоставените помещения, но най-интересен беше дворът. Толкова бе голям, че Мадлин бе успяла да си огради едно кътче само за себе си. Там можеше да сади каквото си поиска. Беше сложила табелка на ръждясалата ограда никой да не влиза. Дори баба й чукаше на вратата, преди да влезе, за да донесе студена лимонада и бишкоти.

Рождения си ден Мадлин прекарваше като всички други съботи — грижеше се за цветята си и скубеше плевели. Беше си създала строго подреден свят, в който съществуваха само лехи и добре разчистени пътеки. В съседство с оранжевите невени имаше няколко редици слънчогледи. Днес вниманието й бе насочено най-вече към изтребването на мравките по лехите и пътеките. Това бе нейното кътче и тя бе в правото си да осъди на унищожение всичко, което ненавижда във външния свят. Това беше мястото, където мислено наказваше убийците на баща си; пак тук мечтаеше как майка й, която я бе напуснала, се завръща. В това малко дворче всичко бе под неин контрол.

Но мравките-нашественици я върнаха в реалността. Каквото и да правеше, каквото и да опитваше, не може да се отърве от тях. Лехите бяха надупчени като с перфоратор, понеже Мадлин се опитваше да открие мравуняка. Във всеки ъгъл на малката градинка имаше по един празен буркан от майонеза, където се складираха убитите мравки. Бурканите трябваше да служат за назидание на мравешкото войнство, но то като че ли само усилваше атаките си. Колкото повече мравки убиваше, два пъти повече се завръщаха на бойното поле.

— Мадлин, Мадлин — чу се възбудено гласче през оградата. — Там ли си?

— Да, прескачай.

Задният двор на Алис опираше в оградата на голямата градина. Много често Алис прескачаше, за да й погостува във вълшебната градина. Мадлин се засмя, като видя приятелката си, която непохватно се прехвърляше през оградата.

— Не се смей или няма да си получиш подаръка — закани й се Алис, след като се стовари между слънчогледите. Носеше огромни очила и въпреки лятната горещина бе облечена в рокля с дълъг ръкав.

— Подарък? — Мадлин изпита непознато вълнение. — Донесла си ми подарък?

— Е, малък подарък. — Приятелката й погледна дупките в краката си. — Но пък много полезен. — Бръкна в чантата си, но при движението единият й ръкав се надигна и Мадлин забеляза синкаво-жълтеникав белег на ръката й. Белегът беше толкова ясен, че Мадлин сякаш различи мъжките пръсти, които са стискали жестоко ръката на приятелката й.

— Кой ти направи това? — попита тя. Не й бе нужно обяснение. Баща й доста често я биеше, затова се бе научила да разпознава синините.

Алис поклати глава и бързо дръпна ръкава си.

— Няма нищо.

— Баща ти? — гадаеше Мадлин. Бащата на Алис бе уважаван лекар, но в това нямаше нищо чудно. Бащата на Мадлин също беше уважаван полицай, това не му пречеше да я бие. Тя се ядоса заради приятелката си, но изпита и известно удовлетворение. Винаги бе завиждала на Алис заради чудесните й родители, затова мисълта, че и нейният татко е лош, някак ги сближи. — Той често ли те бие?

Но Алис бе дошла за друго.

— Искаш ли подарък или не?

Мадлин реши да остави въпроса за боя за друг път.

— Разбира се, че искам.

Алис извади от чантата си малък плик и го сложи в шепата й. В първия момент приятелката й изпита разочарование. Подаръкът представляваше продълговата кутийка, по-малка и от пръстите й.

— Отвори де — подкани я нетърпеливо Алис и си намести очилата. — Надявам се да ти хареса.

Мадлин разкъса синята хартия. Вътре имаше малко шишенце, подобно на онези за капки за очи, които ползваше баба й.

Отвари шишенцето и помириса съдържанието.

— Сироп от клен — отсъди тя. Поиска да го опита, но Алис с писък я възпря.

— Не го опитвай!

— Защо не? Какво е това?

Приятелката й грабна шишенцето от ръката й и се наведе над редицата мравки край оградата. Откъсна листо от близкия слънчоглед и го постави на земята, точно на пътя на мравките. След това взе шишенцето и капна капчица сироп на листа.

— Гледай сега.

Мадлин видя как в първия момент мравките подминаха капката, сетне я наобиколиха.

— Това отрова ли е? — пита радостно тя.

— Много по-добро от обикновена отрова.

Мравките продължиха по пътя си и оставиха и другите да опитат от сиропа.

— И какво прави?

— Ами — Алис сви вежди, сякаш не бе съвсем сигурна, — според книгите, които четох, сиропът и химикалите, които разбърках вътре, трябва най-напред да примамят мравките да опитат. След това, като се приберат в мравуняка, те ще изповръщат каквото са яли, та да може и цариците да се нахранят. Химикалите трябва да убият цариците, преди да са снесли нови яйца. Основата на отровата е трихлофон, но съм добавила и известни подобрения. Действа бавно, затова ще убие не само мравките, които я погълнат първи, но и целия мравуняк. Няма да ровиш вече: мравките сами ще ти свършат мръсната работа.

Мадлин закрещя от радост.

— Страхотно. И това си го направила сама?

— О, да, не беше трудно. Татко има разни химикали, а всичко останало можах да го свърша в лабораторията в училище. Това би трябвало да те отърве от мравешкия проблем веднъж завинаги.

 

 

Бип-бип-бип.

Телефонът до телевизора настоятелно напомни за себе си. Звукът на уредбата се намали автоматично и от тонколоните се дочу нежен женски глас: „Имате извънредно спешно съобщение. Моля вдигнете.“

Нейлър се сепна. Беше й нужно известно време да осъзнае какво става. Подобно внезапно обаждане в мига, в който се беше отдала на мислите си, я подразни. Дори когато посягаше към слушалката, продължаваше да мисли за вълшебната смес на Алис, която за броени седмици бе унищожила мравките в градината й.

— Мадлин, тук е Бил Макклауд. Намирам се в залата за извънредни съвещания. В момента гледаме кадри от спътника. Мисля, че ще искаш и ти да видиш. Иракчаните като че ли се готвят да нахлуят в Кувейт.

 

 

 

Половин час по-късно директорката на ФБР Нейлър беше в залата за извънредни съвещания на приземния етаж в сградата на ФБР на Пенсилвания авеню. На големия екран се разиграваха мащабни събития. Вдясно от Нейлър седеше заместник-директорът Бил Макклауд. На светлината от екрана косите му изглеждаха още по-сиви от обикновено. Край масата се бяха наредили още трима високопоставени служители в Бюрото. На подвижната маса до вратата имаше кана с горещо кафе и ароматът изпълваше цялата стая.

— Ще го направят — ядосваше се Макклауд и потърка очите си. Обикновено говореше провлачено като типичен тексасец, но този път в гласа му се чувстваше напрежение.

— Така изглежда — съгласи се Нейлър, която също не сваляше поглед от екрана. Опитваше се да не се издава. Според предвижданията на „ТИТАНИЯ“ това, което в момента се случваше, не трябваше да се случи. — Нашите сили в готовност ли са?

— В пълна бойна готовност — отговори й вторият заместник-директор Рей Тейт, нисък и набит мъж, началник на контраразузнаването. — Наскоро актуализирахме списъка на потенциалните иракски поддръжници. Основните фигури сред тях са под постоянно наблюдение и при заповед могат да бъдат отстранени. Всички потенциални цели на терористични нападения се охраняват.

Нейлър кимна. Това, което гледаха на екрана, бяха спътникови кадри, предавани по Си Ен Ен. От правителството нямаше да предоставят по-добра картина. В десния горен ъгъл на екрана златното лого на Си Ен Ен почти се губеше на златистия фон на пустинята. В първия момент нищо не бе различила от сенките по екрана: огромен брой размазани тъмни точки, които пъплят по жълтеникавия фон. Все едно наблюдаваше през микроскоп колония бактерии, която се разпръсва из пробата.

— Искате ли да чуем коментара на Си Ен Ен? — предложи един от агентите зад нея.

— Да — позволи му тя. Погледът й беше прикован в екрана.

„Това е невероятно — говореше в ефира мъжки глас с британски акцент. — Чрез нашия достъп до спътника «Камагачи» сме в състояние да ви предадем кадри, които навярно представляват първия случай на военни действия, заснемани на живо. В момента сме свидетели на исторически събития. Докато говоря, инженерите ни правят всичко възможно да увеличат образите. Над Ирак е слънчево и скоро ще сме в състояние да различим всеки отделен танк. Армията се намира на по-малко от двайсет километра от Трийсет и втория паралел — няма нужда да напомням на зрителите, че преди осем години той се превърна от граница на забранената за полети зона в демилитаризирана зона, в която никакво иракско военно поделение не може да действа. Ако републиканската гвардия прекоси паралела и нахлуе в Южен Ирак, това ще бъде прието като знак, че искат да завладеят Кувейт. Щом това стане, а по всичко изглежда, че е неизбежно, коалицията под егидата на ООН, начело със Съединените щати, ще бъде принудена да реагира.“

Нейлър се приведе напред. Ако не друго, то поне имаше оправдание защо е използвала тъкмо иракската армия за зона на усилено действие по Втора фаза на „Престъпност Нула“. Не само че иракският народ се беше показал най-агресивно настроен, но това щеше да е и най-убедителният тест за ефикасността на проекта, преди да се започне Трета фаза. Умишлено бяха изтеглили Втора фаза по-рано във времето, за да се възползват от иракската криза. Но като че ли бяха закъснели. Всичко това не беше по план. Не трябваше изобщо да се стига до война. Достатъчно време беше минало операцията да задейства.

Нейлър отпи от чашата с кафе. Картината на екрана изчезна, след което образът се възстанови, многократно увеличен. Ясно се забелязваха отделните танкове. Хиляди бойни машини прекосяваха в стегнати редици пустинята. С повече усилие се забелязваха дори каските на офицерите, подали се през люковете на танковете. Нейлър се чудеше дали и Алис следи предаването. Памела със сигурност гледаше, навярно точно в този момент се намираше във Военната зала, дълбоко в подземията на Пентагона.

„Президентът Вайс и другите световни лидери потвърдиха решимостта на силите на ООН да ударят редиците на Ирак и да унищожат всяка бойна единица, прекрачила Трийсет и втория паралел — обясняваше репортерът. — Въпросът, който всеки от нас си задава, е как ще реагира иракският президент? Имаме сведения, според които Ирак разполага с най-малко десет балистични ракети, заредени с бойни глави със смъртоносен вирус, които са насочени към определени градове по цялата земя. Всяка ракета е готова за изстрелване и ще бъде изстреляна, ако на иракската армия бъде попречено да завладее Кувейт, който иракският президент смята за иракска провинция.

Съюзниците от своя страна са гарантирали, че ако Ирак пусне в действие бактериологично оръжие, то те ще подложат Багдад на ядрен удар. Това е истинско бойно кръщение за Памела Вайс, новия американски президент. Ако има хора, които се съмняват дали една жена има нужната решителност да започне война, те съвсем скоро ще получат отговор.“

Камерата от спътника следваше бавно движението на войската. Екранът беше изпъстрен с тъмните силуети на бойните машини. Може би „ТИТАНИЯ“ беше сгрешила, мислеше си Нейлър. Може би предвижданията на компютъра бяха допуснали един-два дни грешка и пред очите й се разгръщаше последната война в историята на човечеството.

При вида на цялата тази войска Нейлър се сети за разказа на Херодот как персийският цар Ксеркс наблюдавал армията си, докато прехвърляла Хелеспонта и нахлувала в Европа. Царят изведнъж заплакал. Попитали го защо, а той казал, че плаче за всички тези десетки хиляди човеци пред себе си, защото след сто години всички щели да са мъртви.

Нейлър не заплака, а отпи от кафето си. Само един мъж може да изпитва подобни чувства, докато гледа как другите се канят да се колят като варвари. Тя знаеше, че всички тези войници на екрана ще умрат много преди да изминат стоте години — и не само те, ами много други. И все пак това не я изпълваше нито с тъга, нито с угризения.

На екрана се забеляза раздвижване. Някои от танковете сякаш изоставаха. В същия момент камерата разшири ъгъла и образът стана по-неясен. На екрана изведнъж се появи червена линия, която трябваше да изобразява Трийсет и втория паралел. Подредените в строй черни точици на танковете се оказваха в смъртоносна близост. Нейлър си представяше как Вайс седи като на тръни във Военната зала и заедно със съветниците си обсъжда всички възможности, сякаш тя държи в ръцете си ключа към бъдещето.

Нейлър присви очи и забеляза как машините нарушават строя. Някои танкове дори спираха на място. Но понеже на нея толкова й се искаше танковете наистина да спрат, не можеше да е сигурна: може би просто си внушаваше.

„Намират се на около петнайсет километра от Трийсет и втория паралел — коментаторът повишаваше тон, все едно наблюдаваше спортно състезание. — Червената линия обозначава границата, която не бива да преминават. Чакайте! Нещо се случва…“

Така беше, макар Мадлин да не можеше да каже какво точно. Застана на самия ръб на стола си, стисна чашата с кафе и внимателно се вгледа в екрана. Танковете спираха.

— Дайте близък план, идиоти — ядосваше се Макклауд.

Сякаш в отговор на думите му картината стана толкова ясна, че Нейлър още малко и щеше да различи отделните лица. Но нищо съществено не се случваше.

„Целият свят следи напрегнато събитията — обяви коментаторът. — Какво ще сторят? Дали не чакат окончателна заповед за настъпление?“

Изведнъж построените редици се разбъркаха и за броени секунди настъпи хаос. Някои от танковете обръщаха. Същото сториха и камионите с пехотинци. Войниците скачаха от машините, захвърляха оръжията си и поемаха обратно.

— Боже мили — промълви тихо Макклауд. — По дяволите, какво става тук?

Нейлър не му отговори. Трябваше да се увери, че нещата са такива, каквито й се иска да бъдат.

„Ако не го виждах със собствените си очи, не бих повярвал — говореше смаян коментаторът. — Десетки танкове и камиони обръщат. Много войници захвърлят оръжията си и се отправят обратно към пустинята. По всичко изглежда, че офицерите и другите войници се опитват да им попречат. Някои дори стрелят по тях, но пак не могат да ги спрат. И което е най-необяснимото — дезертьорите, а те са хиляди, не отвръщат на стрелбата. Те просто напускат строя и се връщат назад.

Повече от двайсет години съм бил свидетел въоръжени конфликти и такова чудо не съм виждал. Броят на дезертьорите нараства, някои танкове дори се обръщат и потеглят обратно на север. Изглежда, че в единайсетия час, когато бяхме на самия праг на войната, Армагедон беше избегнат.“

Четиримата мъже край Нейлър се развикаха от възторг.

Тя усети как нещо напира в гърдите й. Никога не се беше чувствала толкова горда и удовлетворена. Компютърът „ТИТАНИЯ“ се беше оказал прав, предвижданията му бяха точни до секундата. Беше предотвратена възможна ядрена война. Човечеството беше спасено от безсмисленото насилие на мъжете.

Представяше си как хората в целия свят, включително Памела Вайс, си отдъхват в този паметен миг. След като е станала свидетелка на ефекта от „Престъпност Нула“, Памела по-лесно щеше да осмисли историческата полза от това, което бяха осъществили.