Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (77)

Последна глава
Да живееш винаги добре е скучно. Посрещаните се превръщат в изпращачи. Най-хубаво е у дома, защото оттам можеш да избягаш

Кацнаха на покрива на една сграда, която Туфо бе съгледал още при своето идване. Огромната сграда приличаше на планински хребет и се извисяваше над всички други къщи.

— Помисли си още веднъж — му рече Ози. — Нарочно те разведох из нашия град, за да се увериш, че тук се живее много добре. Остани при нас — ще си хапваш вкусна храна, ще си имаш своя летяща чиния. Ще можеш да обикаляш целия космос, а при удобен случай и до Земята може да се разходиш…

— Как така — да се разходя? — примигна Туфо.

— Ами така — няма да оставаш там дълго. Нашият кораб с неземна скорост ще те връща обратно. Тук, при нас, ще бъде твоето постоянно място.

— Чакай, чакай — обади се най-после Туфо. — Нали ми обеща, че ще се върна у дома завинаги?

— Само ти предлагам да си помислиш. Остани при нас и ще посещаваш Земята винаги когато поискаш. Но ще я посещаваш като извънземно същество…

— Аз съм такъв котарак, драги Ози — помръдна опашка Туфо, — че просто не мога да бъда извънземен. Винаги съм бил вътреземен — все вътре в някоя земна бъркотия! Затова ме наричат Туфо Рижия пират. Но все пак да те попитам — тук има ли пирати?

— Никога не е имало — промърмори озадачено спътникът му.

— Срещат ли се в града крадци на велосипеди?

— Нито велосипеди, нито крадци имаме…

— Един последен въпрос — продължи своя земен разпит Туфо. — Избори правите ли?

— Не, драги приятелю. Кой какъв ще бъде на тази планета решават суперумни машини. Те ни дават информация за всичко. И всеки от нас знае на какво е способен и каква работа трябва да върши. Без изборни шумотевици.

— Жалко! Мно-го жал-ко! — извика Туфо. — Да живееш така е без-ин-те-ресно! Целият ви живот е точно изчислен и напълно безгрешен. А знаеш ли кое е най-вкусното нещо на този свят? Най-вкусното нещо е грешката!

— Аз мисля, че ти правиш грешка — обади се Ози. — На Земята ще бъдеш един обикновен котарак, а тук — господар на природата. Ще пропуснеш велик шанс.

— Да, но така приличам на себе си. Не съм свикнал да бъда такъв, какъвто не съм. И винаги съм такъв, какъвто съм.

— Добре го рече, Туфо — въздъхна неговият спътник. — И мечтая да има точно такъв котарак на нашата планета. Освен това — само ти тук носиш опашка. Ще бъдеш на голямо уважение. Може и президент на планетата да станеш…

— Не, хич не ставам за президент — промърмори Туфо. — Не обичам да ходя в костюм и да се усмихвам по телевизията даже когато ме боли зъб. По-добре да се върна на своята планета. Ако не ме пуснете, сам ще избягам!

— Малко трудничко ще ти бъде да избягаш — засмя се Ози. — Ала ние изпитваме приятелски чувства към теб. И затова ще ти помогнем да изминеш бързо обратния път.

— Веднага ли? — трепна Туфо.

— Да. Ей сега ще се върнем в залата за свръхдалечни полети.

И Ози натисна някакво копче пред себе си.

След няколко мига Туфо се видя пак в просторната зала, изпълнена с усмихнати котарашки физиономии. Точно тук той беше посрещнат най-тържествено — в онзи недалечен ден, когато слезе от летящата чиния на тази странна планета. Ала сега посрещаните се бяха превърнали в изпращачи.

— На добър път, прадядо наш! — подскачаха на едно място безбройните му котешки роднини. — Желаем ти щастие!

„Така и не разбрах какво означава думичката «щастие». Що е то — яде ли се, пие ли се? Дано като се върна на Земята, разбера най-после какво означава…“ — помисли си Туфо.

И пак прозвуча тържествена музика. Туфо забеляза, че котешкото множество бавно се разполовява и се дръпва встрани. Към него заблестя широка пътека, по която се появи голям черен котарак. Той вървеше горделив и изправен, понесъл сребриста ножица в предните си лапи. С всяка негова стъпка музиката се засилваше…

— Това е най-големият учен на нашата планета! — успя да му викне в ухото Ози.

Когато важният безопашатко застана пред Туфо, в залата проехтя тържествен глас:

— Ти, скъпи Туфо, дойде от далечна планета, за да видиш какво може да направи висшият котешки разум. А ние никога не бяхме виждали котарак с опашка. Сега имаш прекрасната възможност да ни оставиш част от своята опашка за спомен. И ние ще съхраним този спомен в нашия космически институт „ИНТЕРСУПЕРМЯУ“.

Щрак!

Туфо не усети никаква болка, но това го изплаши още повече…

— Леле боже! — извика той и разтреперан отвори очи.

Вдигна бавно глава — точно пред него мигаха жълтите светлини на техния софийски блок.

Сякаш всичко досега беше фантастичен сън — и котарашката планета, и летящата чиния сред звездите…

„Всичко в главата ми е объркано. Кога се намерих на моята улица «Незабравка»? — си рече изумен той. — И какви страхотии сънувам напоследък!“

Изви муцуна и се лизна по опашката…

О, чудо! Крайчето на опашката му наистина липсваше!

Значи неговото страхотно пътуване сред звездите беше съвсем действително!

Какви чудеса могат да се случат между небето и земята! Вече самият той не знаеше какъв е точно — земен котарак Туфо или космически УФО. Ами ако извънземните го бяха оставили завинаги на онази далечна планета?

— Край! Писна ми! — извика към звездното небе той. — Вече не ми трябват космически пътешествия! Искам да си отида у дома. Искам да си отида у дома, защото… Защото оттам винаги можеш да избягаш!

И решително тръгна към входа на блока.