Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (75)

Двадесет и първа глава
Летяща чиния над есенния храст. Котарашка цивилизация без опашка

Колко дълъг и труден път го чака, Туфо разбра още в тази първа нощ. Скоро пъргавото му припкане се превърна в обикновено ходене, а след това лапите му започнаха да се подгъват от умора. Зад него просветваха очертанията на пристанищния град, а пред него извиваше лунната лента на шосето. Прелитащите коли с пламтящи фарове засилваха усещането му за беззащитност и самотен страх — нощем всичко можеше да се случи с един четирикрак пешеходец…

Реши да свърне в близката нива и да потърси място, удобно за преспиване. Един скок встрани — и страшният път остана зад гърба му. След дълго лутане из наболите бразди неочаквано откри в края на нивата висок храст с трепкащи млади листа. Шмугна се вътре и мъркайки, притвори очи…

Тогава дочу пак онова странно бръмчене над себе си — звънки звуци, които приближаваха от звездното небе. Сякаш някой беше прекарал пръчка по блесналите отгоре звезди и те прозвънваха като разлюлени камбанки. След минута-две мелодичното бръмчене се спря точно над главата му. И внезапно придоби формата на ярко светеща чиния.

Удивеният Туфо забеляза как от бръмчащата чиния излиза синьо-зелен лъч, който се насочва право към него. В меката светлина на лъча се завъртяха плавно две сребристи фигури, които докоснаха върха на храста и една след друга стъпиха на земята. Неочакваните звездни гости носеха на главите си прозрачни скафандри, през които се виждаха ухилени котарашки муцуни.

— Хайде, Туфо, заповядай в нашия космически кораб! — рече първият звезден котарак, без да си отваря устата. Туфо чу думите му, както понякога чуваше ясно своя вътрешен глас.

— Радваме се, че на тази далечна планета живеят същества, подобни на нас! — обади се и вторият звезден гост. — И най-много ни интересуваш ти. Ние проследихме твоя полет в космоса и храброто ти плаване в океана. Вашите кораби са твърде несъвършени, но ти се справи отлично!

— Ти сам не знаеш на какво си способен! Тази планета не те оценява достатъчно добре — прибави първият гост.

— Аха. Благодаря за похвалата. Обаче нищо не разбирам — мръдна наострени уши Туфо. — Откъде идвате? И как сте научили името ми?

— Идваме от другия край на Млечния път. Там котарашката цивилизация е много, много напреднала. Знаем, че земните жители наричат нашите летящи чинии УФО. А ти се казваш Туфо. За нас не беше сложно да открием още една буква — измяукаха в един глас двамата пришълци.

— Ама че среща. Явно, че докато съм жив, все ще ми се случват чудати неща. Наистина ли на вашата планета котараците управляват другите същества? — попита заинтригуван Туфо.

— На нашата планета има само котешки същества — гордо подскочи първият звезден гост.

— И трябва да знаеш: нашите прадеди са тръгнали оттук. Още преди хиляди години! — разпери лапи вторият. — Затова ние с теб доста си приличаме. Само дето ние опашки си нямаме. Така е в голямата вселена — който много поумнее, загубва опашката си…

После двамата продължиха в един глас:

— Повтаряме поканата! Искаш ли да дойдеш с нас и да видиш с очите си как живеем там?

— Любопитни неща разказвате. На всичко отгоре твърдите, че сме нещо като роднини — рече колебливо Туфо.

— Всичко, което ти казахме, е истина — кимнаха утвърдително двамата.

— Абе какво да му мисля. Съгласен съм! — тръсна глава рижият котарак и изскочи от храста.

Усети как синьо-зелената светлина го обвива в прозрачен мехур и го понася към бръмчащата чиния. „Да става каквото ще! — си рече той. — Поне ще видя тази котарашка планета, която няма опашка!“

Мястото, в което попадна след миг, приличаше на космическа кабина. Пред очите му проблесна екран с купчина млечни звезди и дъговидна линия между тях.

„Това е звездният маршрут, по който след малко ще полетим!“ — веднага позна Туфо. Мелодичното бръмчене се засили и рижият котарак стисна очи…

— Хей, приятелю! Стига си дремал — пристигнахме! — дочу той вътре в себе си глас. Завъртя глава ококорен и се видя седнал на висок златист трон, сложен в центъра на просторна зала. Тя цялата беше изпълнена с усмихнати котешки физиономии.

Туфо никога в живота си не беше виждал такова множество от свои събратя. Стените на залата излъчваха кадифена светлина с мирис на мляко, а котките подскачаха на едно място и приветствено размахваха лапи. Чудна работа — те също не си отваряха устата, но Туфо ясно долови техния хоров привет:

— Добре дошъл на нашата планета! Привет, далечен наш прадядо! Прадядо наш, привет!

Туфо озадачен се размърда на коравия трон. „Чак да съм ви прадядо — сигурно не съм! — промълви той. — Още се чувствам млад и силен. Ако искате да знаете, и досега мога да се изкача по стълбите без асансьор до шестнайсетия етаж. Но щом толкова настоявате — приемете моя прадядовски привет!“

Макар и прошепнати под мустак, неговите думи сякаш бяха чути от всички в залата. Нещо повече — по всичко личеше, че и добре го разбраха. Дори споменаването на асансьора беше възприето с одобрителен шум — май всички имаха представа как живее и какво прави на Земята.

Посрещаните весело заподскачаха до тавана, като извиваха в млечния въздух своите бели, тъмни или шарени гърбове.

Едва сега Туфо се увери в твърдението на своите звездни спътници — нито един от подскачащите посрещани нямаше опашка.