Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (42)

Трета глава
Отчаян скок към свободата. Доктор Брюх тръгва в обратна посока. Еврика! Прегръдката на Мариела Марон

Затворен между парчета въглища и вдървен от дългото пътуване, примиращ от глад и жажда, котаракът търпеливо чакаше щастливия миг на свободата. Беше решил да не повтаря последната си грешка. Този път трябваше да се измъкне навреме…

И когато хеликоптерът кацна в широкия двор на института, Туфо предварително сви лапи и се приготви за отчаян скок в неизвестността.

Още хората не бяха поставили обемистия кашон на тревата, и ето че от него излетя като футболна топка, като жив снаряд, един въглищночерен котарак, който се втурна лудешката към входа на института…

Дали в горещия спор за междупланетния полет нямаше да се намеси и нашият Туфо?

Кой знае. Още не можем да потвърдим такова предположение. Засега ще кажем само това, че по същото време в института учените се събираха на важно съвещание. За последен път те щяха да разговарят вежливо и да спорят на висок глас. Докато стигнат до общо решение, което щеше да изпрати първото същество в глухите покрайнини на Слънчевата система.

По дългия лъскав коридор с бавни крачки вървеше главният специалист по космически храни, неповторимият познавач на витамините и калориите, уважаемият доктор Брюх. Досега той беше подготвил не една космическа трапеза, но храната на бъдещия пътник към звездите му създаваше много грижи: все още не знаеше със сигурност каква трябва да бъде тя — месна или зеленчукова.

Ако в кабината на автоматичния кораб влезеше куче, още на втория час пред носа му трябваше да се появи свинска пържола или изискан пастет от гъши дроб; ако общият избор, направен с тайно гласуване, посочи палавата маймунка, тя непременно щеше да предпочете банан, лист от зелка или шепа грахови зърна.

Една почти неразрешима задача!

Вариантите можеха да бъдат много и най-различни. Затова доктор Брюх, прекарал няколко безсънни нощи, сега разлистваше в движение своя бележник и замислено клатеше голата си глава. Никога не беше изпитвал такова затруднение. Трябваше да избира от двата полюса единия, а дълбоко в него се надигаше усещане, че истината е някъде по средата.

И тъкмо беше преминал коридора до средата и се канеше да завие към високата врата на заседателната зала, пред него изхвърча изневиделица някакъв черен котарак. Главният специалист се стъписа:

— Ах, невероятно! Само това не биваше да се случва! Черна котка ми мина път!

Постоя нерешително на едно място, после пъхна нервно бележника си в джоба на сакото и тръгна в обратна посока: заседанието за него свърши, преди да е започнало. Както се досещате, доктор Брюх още от малък изпитваше суеверна боязън при среща с черна котка.

А задъханият Туфо, разпиляващ черна пудра наоколо, продължи своя фатален път нагоре — по мраморните стълби, които водеха към втория етаж.

Когато изкачи и последното стъпало, сам не разбра как се блъсна в коляното на физика Ерик Стрижановски, най-добрия изследовател на космическата безтегловност. Стрижановски изгледа изумено черното петно, което Туфо остави на новия му сив панталон, после проследи с поглед бягащата причина за петното и извика:

— Еврика!

Това означаваше, че в главата му се е родила нова идея.

Намести развълнуван очилата си и хукна към своя кабинет, за да направи необходимите изчисления. Ще добавим, че изчисленията бяха любимата му стихия: пред задачите, които имат условие две страници и решение два реда, той предпочиташе задачите, които имат условие два реда и решение две страници.

А сега случаят, изглежда, беше точно такъв.

Още един учен обърна гръб, и то по важна причина, на решителното заседание в института. Точно сега Ерик Стрижановски поиска да остане сам в кабинета си. Защото научните открития не се раждат на заседания, а в мъдра самота.

Туфо продължаваше да лети по дългия коридор, мина един завой, после втори и така, бежешком, направи също важно откритие: някъде близо течеше вода.

След няколко мига пред очите му се появи малък басейн, в средата на който бликаше игрив фонтан. Котаракът впери жаден поглед в къдравата струя — през целия ден не беше пийнал даже глътка вода. Подскочи към ръба на басейна и протегна лапа. Не можа да стигне водата; само една самотна капка, прелитнала от бистрия фонтан, го боцна по носа. Това още повече засили жаждата му…

Изпълзя още малко напред, надвеси муцуна над трепкащата повърхност, изпъна до краен предел шията си и цопна в басейна.

— Помощ! — изкрещя неистово котаракът. — Потъвам!

Усети как в гърлото му нахлува хладна и буйна вода, много вода. Размаха отчаяно лапи, превъртя се презглава и се опита пак да извика:

— Пом! Пом! Пам!…

Удряше повърхността и с четирите си лапи, виреше опашка, но положението ставаше все по-лошо. Предишната му жажда се превръщаше в ужас от многото вода, която го заобикаляше.

Защото на него му трябваха само няколко глътки, а не целият басейн.

Водата около него постепенно се боядисваше в черно, докато той самият от секунда на секунда придобиваше по-светъл цвят. Рижият котарак се мяташе ужасено сред потъмнелите вълни и не можеше да забележи станалата промяна — когато се давиш, няма значение дали вълните имат ведросин или черен цвят.

Но коридорът на втория етаж съвсем не беше пуст и безлюден — русокосата инженерка Мариела Марон дочу безпомощните викове за помощ. Тънките й токчета затичаха по пъстрата мозайка: „Чук-чук-чук!“, бялата й престилка се развя като крило на северна чайка и след миг мокрият котарак беше в нейните нежни ръце.

— Кой си ти, плувецо риж? — заговори му с гальовен глас тя. — От коя далечна галактика пристигна? А може би си световен шампион по самотен туризъм? Искаш ли да станем приятели?

— О, колко искам! — беше готов да отвърне тутакси рижият котарак, но зъбите му тракаха от студ и уплаха, дочу се само жално мяучене.

Той доверчиво се отпусна в нейната топла прегръдка и с удоволствие долови как от благородното сърце на момичето извират вълшебни звуци.

В името на точността трябва да кажем, че тази музика не идваше от сърцето, а от ръката на неговата русокоса спасителка — да, на ръката й просветваше елегантен електронен часовник, който на всеки половин час изсвирваше някаква мелодия.

В този миг часовникът изпълняваше малък рефрен от прочутия балет „Лебедово езеро“ — съвсем подходяща за случая музика. Нали само преди минута Туфо се мяташе сред водата на басейна, приличащ на малко езеро?

Е, самият Туфо не бива да бъде сравняван с лебед. Всеки си има своя представа за красотата на живота — лебедите мечтаят да си плуват неспирно в езерото, а котараците гледат с четири очи да излязат от него. Но звуците от балета „Лебедово езеро“ наистина се харесаха на котарака.

Мариела Марон съблече бялата си престилка, загърна с нея треперещия Туфо и весело го понесе към своята лаборатория:

— Сега трябва да те стоплим и нахраним! — продължаваше да го милва с кадифения си глас тя. — Можем да намерим отнякъде и каничка с мляко…

А важното заседание ще почака!