Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (17)

Осма глава
Посрещане без овации. Който е прав, е двойно по-силен. На лов с котарак

За съжаление този ден хората, работещи в кокошарника, не бяха никак весели. Току-що бяха открили, че през нощта тук беше влизала лисица — в единия край на двора лежаха няколко удушени кокошки с окървавени пера. Хората разговаряха оживено, гневно ръкомахаха, а един от тях държеше дълга ловджийска пушка.

И когато рижият котарак прескочи оградата и затича по двора, прозвучаха гласове:

— Ето я! Ето я!

— Дръжте лисицата!

— Вдигай пушката! Ето я!

Туфо никак не хареса това посрещане и мигом се втурна назад.

Нещо гръмна след него и той усети остро ухапване по опашката.

— Мяуу! — изпищя от болка Туфо, но не спря своя бяг, а лудо се понесе към близката салкъмова горичка.

Хората учудено гледаха след него.

— За първи път чувам лисица да мяучи! — рече човекът с дългата пушка и тръгна бързо към горичката.

А точно в тази горичка се беше притаила истинската крадла. И когато Туфо, запъхтян и разтреперан, спря между ниските дървета, чу близо до себе си кикот:

— Кис-кис! Ще се спукам от смях!

Изви глава и видя една огненожълта опашка да се подава зад храстите.

— Кой е? — трепна Туфо и приближи към опашката.

— Аз съм! — показа ухилената си муцуна лисицата. — Аз съм, глупчо! Така ли се крадат кокошки — посред бял ден?

— Аз не съм крадец — отвърна обидено Туфо. — Изгубих се и търся къщата, в която живея.

— Кис-кис! В кокошарника ли живееш? И на мене много ми се иска да живея там!

— Чакай, чакай. Ти да не си лисицата? — надигна се Туфо и опашката го заболя още по-силно.

— Аз съм, глупчо! Аз съм! Тръгни с мене и ще те науча как се краде — по всички правила на това древно изкуство!

— Аха, така значи — изръмжа Туфо. — Ти крадеш кокошки, а гонят мене, ти се смееш, а мене ме боли опашката.

И той скочи с разперени нокти срещу й.

Подлата лисица разбра, че работата е сериозна.

И тя имаше нокти, но котаракът беше прав в думите си.

А който е прав, е двойно по-силен.

Тя хукна уплашено между дърветата, подгонена от ядосания Туфо, който в момента желаеше само едно — да направи кожуха й на дребни парцалчета.

Защото най-лошото в този свят е да имаш еднакъв цвят на козината с някой подлец!

И трябва непременно да го настигнеш и да му съдереш кожуха на дребни парцалчета, та да не го объркват с тебе!

Така си мислеше Туфо и храбро тичаше след лисичата опашка, готов да я гони до края на света. Разбира се, всички знаем, че светът няма край, но горичката имаше. Уплашената лисица изскочи от сянката на дърветата и хукна през поляната. На една лапа разстояние след нея летеше гневният Туфо, който тичаше, без да се оглежда встрани.

Ако се беше огледал, той щеше да забележи как през полето пъргаво бяга и човекът с дългата пушка, който вече беше разбрал кой е истинският крадец.

— Давай, котарако! Ще й дадем да разбере! — викаше той и размахваше пушката.

Но лисицата направи остър завой и се спусна към долчинката, където имаше струпани големи купчини царевични стъбла. И изведнъж потъна в земята.

Туфо помисли, че я е изпуснал завинаги. Но ловецът зад него нададе радостен вик:

— Ха така! Лисицата падна в силажната яма!

Туфо предпазливо пристъпи напред и надникна в ямата, изпречила се пред очите му. Долу на дъното лежеше лисицата, която от много хитрост надхитри и себе си.

Котаракът дочу стъпки, обърна се и съгледа усмихнатия ловец.

— Браво, храбрецо! Хванахме крадлата! Вече ще ходя на лов не с куче, а с котарак!