Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (10)

Първа глава
Кое може да зарадва един домашен котарак. Картонена кутия с дупка за дишане. Предимства на градското възпитание

Да си домашен котарак никак не е лесно — все ти подвикват, все те затварят, все те настъпват по опашката и размахват пръст срещу тебе, все те подреждат в разни кутии и тъкмо се разположиш удобно, веднага те преместват на друго място.

Изглежда, че хората така изразяват чувствата си — колкото повече те обичат, толкова повече ти се бъркат в живота.

Туфо вече беше свикнал да го гонят от ароматната кухня на ветровития балкон, от дългия коридор — в тъмния килер, и от килера — отново в кухнята. Беше излизал и няколко пъти навън и знаеше, че светът не е малък — в него имаше много дървета, улици и хора, безброй шумове и мириси, много позволени и забранени неща. Но все пак той беше домашен котарак и никога не беше нощувал на друго място, освен вкъщи.

А сега му предстоеше дълго пътуване до селото, където живееше Косьовият дядо. За първи път щеше да се вози на влак, а след това на каруца, щеше да спи на гола земя и да тича на воля в широкия селски двор. И то не ден, не два, а цели десет дни подред — толкова, колкото е пролетната ваканция на Косьо, като не броим дните за пътуване.

Самото пътуване едва ли щеше да бъде много приятно за Туфо — какво може да види един котарак, носен в картонена кутия, на която има само една-единствена дупка за дишане?

Но след това започваше истинският живот — без подвикванията „Туфо, влез“ и „Туфо, излез“, „Защо направи това?“ и „Направй онова“, без досадни прегръдки и неприятно къпане. Хората си мислят, че котките не разбират човешки език, и затова говорят пред тях важни неща. Туфо внимателно следеше разговорите вкъщи и от вълнение по козината му протичаше електричество — какви чудесни дни го очакваха на село!

Косьо също не криеше своето нетърпение. И той за първи път щеше да пътува толкова далеч — без родителите си, без други спътници, освен рижия котарак.

— Майко, а кога точно ще тръгнем? — разпитваше той.

— В понеделник, със сутрешния влак.

— А за Туфо ще има ли запазено място?

— Двамата ще пътувате с един билет — отговаряше майка му. — Ти ще имаш запазено място, а той ще бъде под седалката.

— А какъв ще е влакът — експрес или бърз?

— Бърз. Той спира на повече спирки. До обед ще стигнете. Дядо ти ще чака на гарата.

Преди да заспи вечер, Косьо си представяше една и съща картина: как слиза от каруцата, как се събират около него селските момчета, как той им показва Туфо, а след това прави на всички снимка с новия си фотоапарат. После ще препаше каубойския си пистолет, ще излезе на поляната и още в първия си ден ще се научи да язди кон. Представяше си как се качва на селския мустанг и как препуска с него през полето, стиснал гривата му с една ръка.

Денят на пътуването внезапно дойде. Влакът наистина се оказа бърз, но имаше закъснение и започна да спира на всяка гара, за да изчаква другите влакове. На гара Мездра Косьо си купи през прозореца на купето закуска, изяде половината, а другата половина пъхна в кутията. Оттам се чу звучно мяукане в знак на благодарност.

Пристигнаха рано следобед. Още отдалече Косьо съзря дядо си, който беше единственият посрещач на малката гара. Грабна в едната си ръка куфарчето, а в другата — мъркащата кутия, и радостно се втурна към него:

— Дядо, ето ни! Двама сме!

Дядо му разпери ръце, прегърна го развълнувано, после се огледа:

— А къде ти е другарчето? Не го виждам…

— Нося го в кутията! — извика Косьо и скъса канапа.

Отвътре се показа ококореният Туфо.

— Мяу! — обади се вежливо той и протегна лапа.

— Бре, бре, какво нещо е градското възпитание! — рече изненаданият старец и раздруса котарашката лапа. — Аз пък си помислих, че идваш с някое момче от вашия клас…

И след тази радостна среща каруцата бодро заскрибуца по тесния път, който извиваше между лозя и зелени ниви, стоплени от първото пролетно слънце.