Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (57)

Трета глава
Необикновената улица. Да те настигне бирено цунами. Хайде на митинг! Който е гладен, не е свободен!

Градът шумеше край тях с идващи и отминаващи стъпки, с безброй човешки гласове и неспирен автомобилен грохот. Но явно беше, че Масти е любител на по-тихи звуци — той рязко сви в тясна пресечка и поведе Туфо към някакъв железен парапет.

— Това е най-старият градски мост — рече задъхан Мастиления котарак. — А долу минава реката, която сега е пресъхнала. Ще се спуснем там и ще тръгнем по нейното корито, без да ни усети някой. Улица само за двама, както се пее в песента. Хайде сега, виждаш ли тази стълбичка…

— Слушай, Масти, сигурен ли си, че реката е пресъхнала? — попита на първото стъпало Туфо…

Не че го беше страх, но имаше лоши спомени от големи количества вода — от игриви фонтани и още по-игриви морски вълни.

— Плочите от двете страни не са виждали вода почти цяла година. А по средата има струйка колкото детски пиш — отвърна Масти.

— Щом казваш — съгласи се рижият котарак.

След минута двамата припкаха по тази наистина необикновена улица. Над главите им тътнеше градът — горе край светофарите се тълпяха хора и тревожно скърцаха спирачки. А тук пред очите им се откриваше сух и безлюден хоризонт. Каменното корито приличаше на дълга самолетна писта, по която Масти и Туфо можеха да развиват всякаква скорост. Само дето крила им липсваха…

Свободният бяг по права линия така ги увлече, че те даже не забелязваха високите стени отляво и отдясно. По стените вече не се мяркаха никакви стълби или стъпала, защото място за излизане имаше само край мостовете на реката. А следващият мост беше твърде далече…

Двамата приятели дори не подозираха, че тичат на воля по дъното на безкраен каменен затвор, в който се бяха напъхали сами. Но не това беше най-лошото. В друг ден и в друг час двамата непременно щяха да дотичат до някакъв изход, защото Масти добре познаваше този маршрут.

Най-лошото беше това, че след тях вече препускаше — буйна и съскаща, тъмна и разпенена — Голямата бирена вълна.

Известно е, че когато се отвори бутилка, пълна с бира, почти винаги се чува нежен пукот и отгоре се показват няколко клъбцета пяна.

Ала когато се спука главната тръба на бирената фабрика и тази фабрика се намира до реката, тогава проехтява тъмен грохот. И по речното корито тръгва истинско бирено цунами — огромна вълна с дъх на кръчма и с кипящ облак пяна отгоре.

Не само за котараците, но и за много хора в града ще остане необяснимо защо се спука тази тръба — поради древна възраст или поради небрежни действия на някой пийнал работник — но фактът си е факт: в пресъхналия речен канал, а не в пресъхналите гърла на безброй граждани, се изля цялото днешно производство на бирената фабрика.

Туфо пръв долови приближаващия грохот и уплашено извика:

— Масти, спри за малко! Спри и чуй. Зад нас идва нещо голямо и ръмжащо!

Мастиления котарак удари крачна спирачка и обърна глава.

— Знаеш ли, че си прав — промърмори той. — Някаква грамада мержелее зад нас. Чудна работа — старият мост сякаш се покри със снежна пряспа…

И изведнъж Масти изкрещя:

— Реката приижда! Стига си зяпал, а давай да бягаме! По-бързо, чуваш лиии!

— Чу-ва-а-а-ам! Ама не мога да плу-ва-а-ам! — отвърна му на пресекулки бягащият след него Туфо.

— Аз същооо! И двамата сме за мустакаааа! — викаше с нарастващ ужас Масти.

Котараците тичаха с все сила напред, към спасителния силует на следващия мост. Ала никаква земна сила не можеше да им помогне да стигнат навреме там.

Голямата бирена вълна беше голяма, защото се движеше и с голяма скорост.

Туфо, който бягаше малко по-назад, пръв стана жертва на фучащата страхотия — в началото го настигна ужасен мирис, после тежка лапа го блъсна и го завъртя в огромна паст. Туфо почувства, че го боцкат хиляди иглички. А в устата и носа, даже в очите и ушите му нахлу кипяща и миризлива течност.

„Напомня ми на нещо — за секунда успя да разсъди той. — Нещо средно между селско вино и горчив тоник.“

Когато въртопът го изхвърли на повърхността, между дрипавите кълба пяна, Туфо нададе глас: „Мяууу! По-мо-оощ! Давя сеее! Мяууу!“

Но случайно премлясна веднъж, после пак и си каза: „На вкус не е толкова лошо. И някак приятно ми се върти главата…“

Ако трябва да бъдем справедливи, бирата този ден наистина не беше лоша. Каква безвкусна горчилка, какъв конски чай беше пил в други дни градът! Но въртенето в главата беше предизвикано не толкова от самата бира, колкото от лудото люшкане на вълната. Туфо като в просъница съгледа напред тъмносивата гърбина на Масти…

— Ей, друже, тук съм! — поиска да извика той, но биреното цунами го дръпна надолу и той загуби представа къде е(От този момент нататък Туфо повече нямаше да види Мастиления котарак. След два часа, далече оттук, Масти щеше да бъде измъкнат на брега от някакви селски момчета и котаракът талисман щеше да заживее друг живот. Щеше да си прекарва дните не в тясна телефонна кабина, а в широк селски двор — сред кудкудякащи кокошки и магарешки рев…)

А на нашия Туфо предстояха още много — и търсени, и нежелани — градски вълнения. Преди да отмине, Голямата бирена вълна го изблъска до средата на каменния бряг. Там котаракът увисна на една желязна скоба — полуудавен и полупиян, приличащ на ръждива кръчмарска дрипа.

И едва следобед, когато по крайречната улица тръгнаха шумни тълпи, един младеж, носещ висок плакат в дървена рамка, възбудено извика:

— Вижте, вижте — котарак! Не може да изкачи стената. Да му помогнем, а?

И под развеселените погледи на останалите човеци младежът протегна към отчаяния Туфо дръжката на плаката.

Рижият котарак, макар и безкрайно уморен от биреното приключение, се хвана за дръжката и дори успя да прочете (нали беше ходил един ден на училище) краткия надпис на плаката: „Който е гладен, не е свободен!“.

„Дявол да го вземе, има някаква истина в тези думи…“ — помисли си рижият котарак и мълчаливо заприпка редом с хората.