Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (41)

Втора глава
Спомен за изгорели филийки. Отново в облаците. Космически институт, или прищевките на съдбата

Влакът продължаваше да се носи към неизвестността.

— Ама че глупост! — изръмжа в прашната тъмнина Туфо.

— Пак изпаднах в безизходно положение — ни нагоре, ни надолу! А толкова мразя безизходните положения! Вече всичко ми е черно пред очите!

За жалост това беше самата истина: колкото по-енергично риеше с лапи, толкова повече котаракът затъваше в чернота. Само главата му стърчеше отгоре, но не съвсем — при всяко поклащане кадифеният му нос се удряше в купчина черни ръбове, а в устата му нахлуваше горчива пепел. Обстановката беше страшна и прашна едновременно.

— Тфу! Каква гадост! Сякаш дъвча прегорели филийки!

И Туфо неочаквано си спомни как неговият приятел Косьо прегаряше филийките вкъщи. Момчето слагаше хлебните резени в тостера, включваше го на най-голямата цифра и отиваше да помпи гумите на колелото. Понякога в своята забързаност включваше тостера още веднъж. И тогава филийките заприличваха на черни въглени…

Досущ като тези, сред които се мяташе сега Туфо.

„Колко ли добри момчета са останали без закуска, за да се напълни целият кашон!“ — помисли си сърдито котаракът, като не преставаше да върти лапите си напред-назад, сякаш че кара велосипед. Ала усилията му отиваха напразно — все повече затъваше в суха чернилка…

И изведнъж, кой знае как, през главата му премина една друга мисъл: „Ами ако взема, че завъртя лапите си обратно — не напред-назад, а назад-напред, — какво ще се получи? Дали няма да тръгна нагоре, към повърхността?“

И Туфо бясно завъртя лапите си в обратна посока. Имаше резултат: потъването спря. После котаракът лека-полека започна да се придвижва нагоре.

Първо щракнаха мустаците му, сетне се показа рошавият му гръб, посипан с черна пудра, ето че и опашката му се размаха волно насам-натам…

Той беше излязъл на повърхността! Безизходното положение беше останало под лапите му, над него трепкаше светлинка.

Уморен, но зарадван, Туфо залепи хълбок в стената и започна да събира сили за последен скок — извън черната дупка.

Но тъкмо се канеше да направи това, влакът намали ход, изскърца продължително и спря.

Отвън се дочуха човешки гласове и Туфо се притаи в черното си убежище. Не беше забравил, че на всичко отгоре се возеше и без билет.

Ала хората, които бяха дошли да посрещнат влака, явно нямаха намерение да проверяват билетите, нито очакваха някакви пътници, защото влакът не беше пътнически, а товарен. Вратата на вагона се разтвори със скриптене, гласовете прозвучаха още по-близо, затопуркаха стъпки и Туфо усети как кашонът се издига към широкия бял свят. През спукания покрив на кашона се промъкна слънчев лъч и бързо обиколи картонените стени. Котаракът чак сега видя колко са мръсни лапите му, даже си рече: „Как да се покажа така навън — съвсем не съм за пред хора!“, но почувства тласък отдолу, след туй нещо седна отгоре и светлинката изчезна.

От падналия мрак разбра, че е затворен отвсякъде: може би бяха натрупали върху кашона други товари.

Налагаше се да отложи своя скок към свободата за по-далечно време. Просто беше изпуснал удобния момент.

Гласовете избледняха, дочу се рев на силен мотор и Туфо се размърда неспокойно. Ушите му запищяха, в носа му нахлу остър мирис и той усети, че земята под него бързо се отдалечава. В душата му се пробуди един полузабравен спомен.

Помисли си, че пак се вози на самолет, както миналата година на село. Представи си как лети над ниви и лозя, над дъбови горички и бели кокошарници…

Обаче споменът си е спомен. Сега истината беше малко по-различна: той пак летеше, но по друг начин и в друга посока.

Големият кашон, заедно с други кутии и пакети, беше натоварен в утробата на специален хеликоптер, който след няколко часа щеше да кацне в двора на Космическия институт.

Място, напълно достойно за един любознателен котарак.

Космическият институт, в който работеха известни учени от десетина държави, се намираше на особено място — далече от шумните градове и китните села, встрани от пивници, стадиони и дискотеки, почти накрай света, до върховете.

И в подножието на космоса.

Сребристият му покрив с кръгли антени проблясваше сред широко планинско плато, където растяха диви треви и волно тичаха ветрове. Отвсякъде обграден от снежни планини, той беше непристъпен за неканени гости — до него можеше да се стигне само с хеликоптер.

Така — на високо ниво и чист въздух, сред планински простор и кристална тишина — учените безмълвно размишляваха или спореха на различни езици, гледаха с едно око в своите микроскопи и телескопи или пишеха дълги формули по черните дъски. Всичко искаха да узнаят те: кой е най-краткият път до тази или онази звезда, на кои планети може да има наченки на живот, какви изненади носят условията на безтегловност.

Понякога ги вълнуваха и по-дребни, на пръв поглед незначителни въпроси: с каква скорост трябва да дъвче космонавтът, колко прашинки има в капка вода, може ли да се киха в микрофон и други подобни.

Недалеч от многоетажната сграда на института се виждаше просторна бетонна площадка, на която стърчеше острият връх на голяма космическа ракета. Около нея се въртяха хора в работни комбинезони — тя все още не беше готова за полет, но скоро щеше да потегли с възторжен гръм към звездния свод.

Тази пробна ракета можеше да излети и по-рано, защото всички изчисления за дългия й маршрут бяха вече направени. Но сега между учените в института се развихряше лют спор: какво опитно животно да сложат в космическата кабина — маймунка или куче?

Въпросът беше наистина много сериозен, защото полетът щеше да трае повече от година. И двете предположения имаха своите добри страни, но маймунката и кучето не можеха да полетят заедно. Мястото беше едно.

Ето значи в какъв момент на безоблачния хоризонт се появи бръмчащият оранжев хеликоптер, понесъл на борда си, освен другия ценен товар и един проклинащ съдбата си котарак.

Но какво е съдбата, приятели мои? Не зависи ли тя от нас самите? Може ли да те отнесе в безкрая влакът, ако ти самият не скочиш в него? Само съдбата ли е виновна, че въртиш учуден нос в бръмчащ хеликоптер?

Е, вярно, понякога на този свят се случват и неща, които не зависят от нас. Но даже тогава можем да се оправим лека-полека с повече смелост и търпение. Нали Косьовият баща обичаше да казва: „Една работа, за да се оправи, първо трябва да се обърка“.

А нашият Туфо вече можеше да се похвали, че животът му се е объркал напълно.

Сега му оставаше другото: да очаква, че животът му започва да се оправя.