Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (47)

Осма глава
Пиратският кораб призрак

По същото време, когато ракетата се готвеше да излети в космоса, на океанския бряг — недалеч от един прочут курорт — се разнасяха весели наздравици.

Наздравиците нямаха нищо общо с полета на Туфо.

Те идеха от борда на пиратския кораб „Черната перла“, затънал до ватерлинията в копринения пясък на крайбрежните дюни. Топлият ветрец нежно вееше на мачтата черно знаме с нарисувани върху него череп и кръстосани бедрени кости. А от голямата каюта на кораба долитаха буйни мъжки гласове, чуваше се неудържим смях и дрезгава песен.

Какво бе станало?

На какво се радваха коравите мъже, когато виждаха, че техният кораб е захвърлен на крайбрежния пясък и вече няма връщане назад? Човек, гледащ отстрани, би могъл да си помисли, че пеещият екипаж е преживял някаква страхотна буря и сега празнува сред дюните своето спасение.

Но нямаше подобно нещо. Такива вълнуващи пиратски истории са ставали само в минали времена. Нито корабът, нито хората на борда бяха преживели съдбовни мигове сред ревящите вълни…

Просто находчивите търговци, притежатели на прочутия курорт, бяха намерили отнякъде стара, забравила хоризонта, рибарска шхуна и я бяха измъкнали с мощен влекач сред дюните. Боядисаха я в пъстри цветове, изписаха на носа й звучното име „Черната перла“ и завързаха на мачтата й черен флаг с озъбен череп. И така превърнаха стария кораб в пиратски ресторант.

О, колко страшно и весело беше в този ресторант! В него се сядаше на барутни бурета и дървените му маси бяха покрити с разкъсани от бурята корабни платна. Виното, бирата и портокаловият сок струяха от дулата на древни бронзови топове, а пиратите сервитьори, облечени в червени дрехи и сложили черна превръзка на едното око, разнасяха пълни чаши с дивия възглас „Йо-хо-хо!“. От пиратския касетофон звучаха смразяващи кръвта песни, а в определени моменти главният сервитьор изваждаше от широкия си пояс дълъг допотопен револвер и гръмваше към небето.

Какви ли не хора идваха тук!

И стари, и млади, и тънки, и дебели, и страхливи, и смели.

Те се катереха непохватно по въжената стълба, гордо минаваха по скърцащата палуба и с вълнение влизаха в одимения пиратски ресторант, за да напълнят сърцата си с пиратска романтика и да изпразнят до дъно своите кесии. Защото, освен всичко друго, цените в този ресторант бяха също пиратски.

Но преживяването беше най-важното. Особено се вълнуваха тук децата. Даже топлият портокалов сок им се струваше невероятно вкусно питие с мирис на морски бури и черен барут, с цвят на скрити съкровища и корабни пожари.

Впрочем децата искаха да влязат в пиратския ресторант, защото в него се чувстваха по-възрастни, по-големи.

А възрастните идваха тук, за да се почувстват отново деца.

Но сега курортният сезон беше към края си, вече няколко дни нямаше дори един посетител и скучаещите пирати сервитьори по цяла вечер се черпеха един друг. Пиеха всякакви напитки и пееха пиратски песни до късна нощ, а след това се търкулваха на палубата и потъваха в дълбок и безпросветен сън.

Така стана и в тази лунна нощ.

Постепенно гълчавата позатихна, последните револверни изстрели потънаха в небето, светлините по мачтите загаснаха и от палубата на „Черната перла“ се дочу юнашко хъркане, подобно на лъвско ръмжене…

А в това време голямата вълна, родена от внезапен трус в центъра на океана, приближаваше. Крайбрежните скали и стената на вълнолома отнеха доста от нейната сила, но нищо не можеше да спре нейното стремление към брега — към пясъчните хълмове, където нощният прилив никога не бе стигал.

Вълната нахлу с весел шум и бързо скри под себе си копринените дюни. Повъртя се насам-натам и като видя колко е пуст и скучен този бряг, се дръпна недоволно в океана.

Ала не беше забравила да отнесе със себе си и „Черната перла“ — пиратския кораб, в който нямаше нито един истински пират.