Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (60)

Шеста глава
Чист въздух за безсловесните животни! Ритник в хълбока, или край на речите. Масти го няма, но идва Гошко с велосипеда

„Сигурно не им харесва коминът…“ — отгатна веднага Туфо. Нали такава воняща пушилка идваше и до техния балкон на шестнадесетия етаж. Той също бе отраснал до подобна димяща фабрика. Дори си спомни един случай, когато вкъщи го обвиниха, без да има вина:

— Туфо, ти ли пусна тази смрадливка в стаята? Ако те боли стомахът, бягай вън на балкона! И всичко прави в пясъка!…

Как можеше да им обясни, че тази миризма не е дошла от него, а от димящата фабрика отсреща? Трябваше да мине време, докато всички вкъщи разберат това. И започнаха да отварят балконската врата и прозорците все по-рядко.

„Докога ще мълчат тези хора тук? — си помисли котаракът. — И какво има да му гледат на този проклет комин? Да му сложат отгоре една голяма тапа, и готово!“

Размишленията на котарака бяха продължени от един човек с козя брадичка, който стъпи на крайпътен камък и извиси глас:

— Ние сме дошли тук, за да помълчим пред този димящ Везувий, който отдавна трови въздуха на нашия град. Но защо да обиждаме Везувий, драги граждани? Даже вулканите избухват на много години веднъж, а този комин ни засипва с мръсната си пепел всеки ден! Нито за миг не спира да погубва здравето на всичко живо наоколо — на хора и дървета, на пойни птици и безсловесни животни!…

„Не забрави да спомене и нас, животните — трогна се Туфо. — А ние най-много гълтаме пушилката по балконите.“

— Но аз ви питам: само да мълчим ли сме дошли тук? — продължи още по-гневно брадатият. — Ние не можем повече да мълчим!

— Няма да мълчим! Стига черен дим! — извика хорово смълчаното досега множество и размаха във въздуха зелените клонки. Пред смаяните очи на Туфо улицата се превърна в зелена гора, разлюляна от вятър.

А гневната реч не спираше:

— Всички знаем какво произвежда заводът под този комин. Произвежда, драги граждани, специални тухли, от които се правят други комини. И всеки нов комин бълва нова чернилка отгоре ни. Димът се стеле над нас, а ние се мятаме като риби на сухо!…

— Ама че добре го каза! — трепна котаракът. — Аз съм изваждал рибка на сушата, та знам…

— Ние сме дошли тук, за да защитим себе си и нашето бъдеще! — прекъсна неуместния котарашки спомен човекът. — И ако изберете мен в управата, ще поискам този ужасен комин да изчезне! И небето над него ще засвети като ново!

Тук човекът вирна брада и протегна двете си ръце по посока на комина, който невъзмутимо продължаваше да праща къдрава чернилка в мръсното небе.

— Е, това е човек, който не говори празни приказки — възхити се Туфо. — Непременно трябва да го видя отблизо и да му подам лапа!

И рижият котарак се запромъква през гъстото множество. Отново край носа му се завъртяха носовете на безброй обувки. Но Туфо вече имаше опит — прекоси тротоара, скочи на крайпътния парапет и оттам съгледа в пълен ръст брадатия човек. Към него бяха протегнати много ръце…

„Сега е моят ред“ — си рече Туфо и се втурна към брадаткото. Изправи се на задни лапи и най-уважително го дръпна за крачола…

— А, кой ме дърпа? — наведе глава човекът. — Какъв е този нахален котарак тук?

И последва силен ритник в хълбока.

Туфо сам не разбра кога излетя оттатък парапета — в жълтеещата трева на градския парк.

Хукна на зигзаг между дърветата, без да се обръща. Човешките гласове постепенно се стопиха във въздуха, но Туфо продължаваше да бяга от своето голямо разочарование…

„Излезе кофти човек — мислеше си обиден Туфо. — Защо не отиде да ритне комина, а ритна мен? Прав беше Масти, че от хорските шумотевици най-често страдат котараците!“

Изведнъж мислите му се завъртяха около неговия изчезнал приятел. Къде ли го беше отвлякла бирената стихия? Дали някоя протегната лапа му е помогнала да излезе на спасителен бряг? Ех, как му липсваше сега Масти — да размаха пред него проскубана опашка, да подвикне куражлийски: „Щом сме двама, страшно няма!…“

Туфо често беше намирал и изгубвал приятели по своя лъкатушещ път, но сега почувства истинска тъга. Искаше му се още в тази секунда, още зад следващото дърво да зърне стария си познайник и да му рече: „О, Масти, привет! Тази среща за мен е малък празник!“

„А за мен е още по-малък!“ — да му рече нахакано Масти и да го поведе отново по своите непразнични маршрути. Така е то — добрият приятел става още по-скъп, когато го няма.

„Зън-зън! Зън-зън!…“ Познато велосипедно звънче прекъсна тъжните размишления на Туфо. По широката алея се зададе тъмночервеният Косьов велосипед, но котаракът забеляза веднага — на седлото се поклащаше не русият Косьо, а дребничкият Гошко от техния блок.