Дванадесета глава
Жан минава през щраусовите хълмове. Удар с човката за лично запознанство. Да ритнеш автомобилна гума
След кратък и неспокоен сън колоездачът Жан Стефенсон пое отново по своя героичен път. Но тази сутрин той бе направил малка промяна в предварителния си маршрут — вместо по знойното шосе покрай пустинята, реши да пресече близките Щраусови хълмове, покрити тук-там с ниски горички.
„Добре че ме подсетиха да завия към тази приятна местност — доволен си рече Стефенсон, — хем слънцето не пече така силно, хем пейзажът разведрява очите. Друго е да виждаш зеленинка край себе си!“
Велосипедът се спускаше леко по полегатия земен път и Жан реши да се нагости с един портокал. Бръкна в походната чанта и сред многото плодове напипа най-едрия. Но когато захапа оранжевата кора, усети на езика си силна горчилка.
„Май не става за ядене. Доста скапан ми изглежда“ — си каза Стефенсон.
Повъртя размекнатия плод в ръката си, пък взе, че го запрати в крайпътните храсти.
Изведнъж дочу зад себе си пронизителен звук: нещо като лъвски рев, нещо като кукуригане на дузина петли едновременно. Обърна се за миг и настръхна — след него препускаше с все сила двуметрова птица, издула дългата си червена шия като балон. На малката й глава беше нахлупен току-що хвърленият портокал.
„Щраус!“ — светкавично си помисли Жан и натисна педалите. В селцето му бяха казали, че тази гигантска птица, когато е разгневена, може даже човек да убие. Но го бяха успокоили, че по Щраусовите хълмове сега рядко се срещат щрауси. Явно, че на него се падна този рядък късмет — не само да срещне птицата великан, но и да бъде преследван от нея за лично запознанство. Щраусът в този момент нямаше желание да скрие главата си в пясъка, а искаше да я забие в неговия гръб.
В никоя колоездачна обиколка, на никой световен колодрум не беше развивана такава скорост. Макар че се спускаше по непознат път, Жан Стефенсон, почти легнал на кормилото, бясно въртеше педалите.
И независимо от шампионската скорост щраусът го настигаше. Жан вече усещаше в гърба си гневния му дъх. Неслучайно му бяха казали, че един щраус може да надбяга даже препускащ конник…
Първият удар на гневната човка раздра ризата му. Вторият попадна върху брезентовата му походна чанта. Издутата чанта се пропука и Жан усети как отзад западаха презрели портокали. Вероятно те объркаха равномерните подскоци на птицата и тя започна лека-полека да изостава.
Уви, това не трая много дълго.
Там, където хълмовете свършваха и отклонението влизаше в широкия пустинен път, колоездачът хвърли поглед към баира. Той вече си мислеше, че е спечелил драматичното състезание. А щраусът, развял пъстрите си пера като смел индианец в атака, отново набираше скорост.
Сърцето на храбрия Жан се сви от лошо предчувствие. По всичко личеше, че тук, на равния и песъчлив път, щеше да стане страшната развръзка. Точно тук можеше да завърши не само днешният двубой, но и цялата обиколка на земния глобус с пътнически велосипед.
И не щраусът, а самият Жан имаше опасност да зарови глава в пустинния пясък. Само неговият велосипед после щеше да бъде изпратен с обратна поща на папагала Белмондо…
Но в тази настръхнала минута зад колоездача избибка бодър клаксон. Огромен пъстър автобус се изравни с младежа и отвътре му замахаха сюрия мургави деца. Жан също вдигна ръка — не само да отвърне на поздрава, но и за да се хване за металната стълбичка, извита отзад на автобуса.
Сега скоростта му чувствително се увеличи, въпреки че той почти не въртеше педалите. По едно време Жан Стефенсон отново обърна поглед назад.
Победеният в състезанието щраус вече не тичаше, а стоеше на едно място. И действително бе заровил главата си в крайпътния пясък.
А в края на този вълнуващ ден Жан Стефенсон имаше още едно неочаквано преживяване.
Когато автобусът му свирна за довиждане и колоездачът уморено се насочи към покривите на близкото градче, пред него се изпречи захвърлена автомобилна гума. Жан слезе от колелото и реши да я премести с крак в канавката. Ала още при първия точен шут сивата гума се разгъна по дължина и го перна с по-тънкия си край по бузата.
Защото това не беше автомобилна гума, а заспал на пътя питон, който не обичаше да го ритат в корема. Слава богу, че дебелата змия имаше силна опашка, но нямаше отрова в устата си. Тя не беше и злопаметна като щрауса — след размяната на опознавателни удари бързо се отмести от пътя.
А в градчето Жан Стефенсон бе очакван и от първите журналисти, пристигнали тук с хеликоптер. Те цяла вечер му задаваха въпрос след въпрос и усърдно записваха подробности от последния му маршрут.
Един от тях се досети да го запита и това — защо едната му буза е по-червена и по-издута от другата?
— Нищо особено. Най-обикновен зъбобол — му отвърна героичният колоездач.
