Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (24)

Трета глава
Накъде води стълбата? Странният кораб. Някой живее в капитанската шапка

Туфо още не знаеше къде всъщност е попаднал. Над главата му свистяха някакви тръби, от които лъхаше непоносима горещина. Под лапите му се чуваше непрестанно ръмжене и чукане, по металния под минаваха силни тръпки и след малко котаракът усети, че трепери целият.

„Да бягам оттук!“ — рече си той. Вдигна глава: отсреща между тръбите и грапавите степи се спускаше тясна стълба. Тя идваше някъде отдолу, където ехтеше големият шум, и продължаваше към тавана. Без да се колебае и секунда, рижият котарак се хвърли към стълбата и лудо затича нагоре.

Изведнъж ярка светлина го блъсна в очите. Той се намери на широка площадка, която бавно се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Туфо удивен помириса небето и усети в носа си приятния гъдел на соления вятър. Но когато погледна пред себе си, настръхна — голямата вода играеше пред очите му свободна и силна, променяща непрекъснато цвета си от тъмносиньо до бяло. Отникъде не се виждаше бряг.

Туфо с изумление установи, че се намира на една от онези плаващи къщи, които беше съгледал от крайбрежната скала. Някаква плаха гордост се промъкна в сърцето му: тук, на люлеещата се площадка, той се почувства по-силен от морето. Колкото и да протяга морето лапите си към него, котаракът оставаше недостижим. Същото чувство Туфо изпита и когато победи лисицата. Но сега победата тепърва предстоеше. Все пак Туфо съжали, че никой от неговите познати не вижда как се е изправил безстрашно над вълните.

В този момент той дочу непознати гласове и тропот на обувки. Това му подсказа, че не е сам на голямата плаваща къща. Котаракът се сгуши под стълбата и наостри уши, ала нищо не разбра от долитащите думи, често прекъсвани от гръмогласен смях. Мъжете разговаряха на някакви чужди езици, които Туфо чуваше за пръв път…

Откъде рижият котарак можеше да знае, че екипажът на огромния кораб се състои от тридесет и пет души, всички от най-различни националности: араби, японци, холандци, испанци, дори един ескимос от Аляска. Дошли по необясними пътища тук, те трудно се разбираха помежду си и по тази причина почти никога не се караха. Така че необяснимото присъствие на Туфо не правеше изключение на този странен кораб.

Ала освен странен екипаж, корабът „Ахилес“ имаше и необикновена съдба. Построен преди десетина години, той неведнъж беше сменял своя собственик, защото показваше своенравен характер — повече го теглеше към дъното, отколкото към далечни брегове. До този ден беше претърпял деветнадесет аварии и три пожара, пет пъти беше влизал и излизал от основен ремонт. Сега корабът гордо плаваше под ливерийски флаг, макар че на борда нямаше нито един моряк от Ливерия. Да се намираш на палубата на такъв кораб беше рисковано приключение, но нали приключенската тръпка водеше и Туфо?

Когато моряците отминаха, той се измъкна от сянката и с безшумни стъпки се промъкна покрай някакви макари с навити въжета. Видя дълъг коридор и се шмугна в първата врата, зейнала пред него.

В стаята миришеше на спокойствие и портокали. Хареса му. Завъртя глава, увери се, че наоколо няма човеци, и реши да подремне в ъгъла. Обаче един пресипнал глас го накара да подскочи:

— Бонжур, дарлинг! Чао!

Туфо вдигна очи по посока на гласа и изненадан разбра на кого принадлежи той. От шкафа горе, кацнал върху стара капитанска шапка, го гледаше дружелюбно наперен папагал, чиито пера блестяха във всички цветове на дъгата.

Това беше корабният папагал Белмондо, който живееше в капитанската каюта още от първия рейс на „Ахилес“.

Доста капитани се бяха сменили оттогава, но папагалът Белмондо не напускаше капитанската каюта. Той беше научил много езици, познаваше основно морското дело и беше станал необходима част от кораба. Винаги, когато трябваше да премине при друг собственик, корабът се продаваше заедно с папагала.

— Мяу! — отвърна на дружелюбния поздрав Туфо и приближи към шкафа.

— Бенвенуто! Харакири! Чок селям! — продължи да крещи възторжено Белмондо, радостен, че има пред кого да блесне със знаене на езици.

Туфо неразбиращо поклати глава.

— Абракадабра! Синьорина! Кебапче! — завика още по-силно папагалът, като след всяка дума подскачаше на едно място.

„Виж, това вече означава нещо…“ — трепна Туфо и се изправи на задните си лапи.

— Моля? — измърка развълнувано той.

— Кебапче! Мастика! Бургас! — запляска с шарените си криле Белмондо, доволен, че рижият му гост го поглежда с разбиращ поглед.

Туфо изви възхитено гърбина. Това се казва среща! Колко е хубаво да чуеш на чуждо място, сред огромния морски простор, няколко познати думи!

— Приятно ми е, казвам се Туфо — рече почти щастлив той и размаха опашка.

— Грасиас! Белмондо! — отвърна папагалът и се поклони.

Най-после на борда на „Ахилес“ имаше двама, които бяха намерили общ език.