Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (30)

Девета глава
Странно съжителство. Най-после на родния бряг. Искам да се прибера у дома

— Добре дошъл — каза му лъвът. — За пръв път виждам някой сам да влиза в затвора.

— Тук ще се чувствам по-свободен — промърмори Туфо.

Лъвът нямаше нищо против такова съжителство. Рижият котарак беше спечелил разположението му с доброто си сърце. Пък и се усещаше малко виновен — той направи лудориите по палубата, а наказаха малкия добър котарак.

От този ден нататък чак до края на дългото плаване Туфо заживя под закрилата на своя по-голям и по-силен роднина. Въртеше се около него, хапваше си вода с витамини. Погледнат отстрани, Туфо вече приличаше на малко лъвче, даже походката му се промени — стъпваше бавно и гордо, като тръскаше от време на време глава, въпреки че нямаше грива. Често се опитваше и да реве като лъв, но от устата му излизаше тънко врещене…

И все пак лъвската клетка започна да му омръзва. Понякога се промъкваше през металните пръчки на кърмата, за да погледне: не се ли показва най-после родният бряг. Бряг още не се виждаше и той се връщаше в лъвската клетка — мястото, където се чувстваше най-сигурен.

Защото на този свят сигурното живеене понякога носи скука, но прекалено интересният живот обикновено има лош край…

Напразно моряците се опитваха да отделят котарака от лъва. Примамваха го с парче кренвирш и жива подскачаща рибка, търкаляха по палубата оранжеви портокали и го подканяха да вземе участие в играта. Но котаракът изобщо не помръдваше от мястото си. Щом чуеше, че някой приближава към задната палуба, Туфо се свиваше до краката на лъва и прибавяше своя тънък глас към лъвското ръмжене. Така хората не смееха да го пипнат, а лъвът одобряващо клатеше глава.

Най-после се показа и българският бряг. След дълго, но без особени премеждия плаване, корабът „Мусала“ бавно навлезе в Бургаския залив. Освен радостния екипаж и различни стоки, той возеше на борда си и двама добри приятели, живеещи в една клетка.

Още същия ден клетката беше натоварена на грамаден камион със софийски номер на каросерията. Моторът лъвски изръмжа и камионът бързо затича по гладката автострада. Туфо усети, че колелата под него се въртят в позната посока. Нещо му подсказа, че не е далече от родния дом, и сърцето му лудо затупа.

Поиска да сподели радостта си с лъва, но той дълбоко спеше — може би в този миг сънуваше своята далечна джунгла. Пък и къде се е чуло и видяло котарак да наруши съня на един лъв? Чудесно е да имаш приятелство с лъв, но да го дърпаш за мустака, когато спи, не е съвсем здравословно…

Туфо се измъкна на пръсти от клетката и надникна през капака на каросерията. Пред очите му заблестяха весело прозорците на неговия роден град, в небето летяха игриви гълъби, а на хоризонта като огромен кораб потрепваше планината Витоша. На един завой се показа и зеленият парк, от който Туфо имаше толкова хубави спомени.

Котаракът измяука за довиждане и ловко се прехвърли през каросерията.

Само след миг той тичаше по родна земя.

— Ей, ти! — чу Туфо зад себе си глас. — Къде се губиш толкова време?

Обърна се и видя Мастиления котарак. Той му махаше с лапа нетърпеливо:

— Хайде да вървим, че закъсняхме! Мачът е започнал!

Туфо се поколеба за миг, после отвърна:

— Знаеш ли, приятелю… Току-що се връщам от един голяаам син стадион. Не ми се ходи вече никъде. Искам да се прибера у дома!

И отново затича в жадуваната посока.