Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (25)

Четвърта глава
Внимание, капитанът! Какво означава бялата фуражка? Ново местожителство

Отвън се дочуха тежки стъпки, които спряха пред вратата на каютата.

— Капитанът! — изкрещя предупредително Белмондо и котаракът мигом се пъхна под леглото.

Вратата се разтвори широко и в каютата влезе едър брадат мъж, облечен в черен пуловер, с бяла фуражка на главата. Мъжът бутна вратата след себе си, но тя остана леко открехната…

— Проклет вятър! — изръмжа на испански той. — Щеше да ми отнесе фуражката! Но фуражки имаме достатъчно, нали, Белмондо?

— Точно така, капитане! — извика с фалшив възторг Белмондо. — Затова корабът плава ве-ли-ко-леп-но!

Изглежда, че такъв разговор между тях беше обичаен и се повтаряше всяка вечер.

Тук му е мястото да отбележим, че фуражките бяха голямата слабост на капитана. Беше ги събрал в каютата си поне една дузина, и то в различни цветове: бели, черни, сини, даже оранжеви, фуражки имаше в куфара, с фуражки беше пълен шкафът, няколко се търкаляха под леглото. Както вече видяхме, една стара капитанска фуражка, обърната наопаки, служеше и за жилище на папагала Белмондо. Брадатият капитан беше суеверен и затова считаше, че от фуражките зависи успешното плаване на „Ахилес“. Цвета им той подбираше според метеорологичните условия и според своето лично настроение.

Когато нахлупеше синя, това трябваше да означава, че времето е слънчево, че е спал добре и че работите на кораба непременно ще бъдат в ред.

Когато моряците го виждаха на мостика с черна фуражка, знаеха, че приближава буря, и очакваха много гневни думи.

Оранжевата фуражка подсказваше, че старият, но горд „Ахилес“ е надвил щорма и навлиза в спокойни тропически води.

А бяла фуражка капитанът нахлупваше, когато изпитваше силна тъга по своята родна Испания. Тогава от мостика долитаха команди, изпявани по мелодията на испанско танго: „Пам-пам, парири-рам, ляво на борд! Римпам-пам, римпам-пип, пълен напред!“

Обикновено в края на такъв ден капитанът отваряше в каютата си бутилка андалуско вино и я изпиваше на един дъх, без да сваля от главата си бялата фуражка.

Точно това той стори и сега. Чу се звук на отворена с тирбушон бутилка — „плок“ — и под леглото, където зад една фуражка се криеше Туфо, се търкулна кафява миризлива тапа.

— Наздраве, сеньор! — изкрещя подмазвачсски папагалът и в тясната каюта се разнесе дълго и мелодично „къл-къл-къл“.

„Виж го ти — пие! — рече си Туфо. — Сега ще му се завърти главата и ще хукне като бесен по кораба. Ще почне да се катери по високото, а може и във водата да скочи!“

Но капитанът не хукна за никъде, а тежко се просна на леглото и запя своята любима мелодия: „Римпам-пам! Римпам-пип! Оле!“

По главата на Туфо се посипа суха морска трева, изпаднала от пробития дюшек на леглото. Едва се въздържа да не кихне. Просто усещаше, че в този момент не трябва да прекъсва пеенето на капитана, който въобще не подозираше чуждо присъствие.

По едно време песента свърши и котаракът дочу други, по-приятни звуци: „Скръц-мляс, скръц-мляс“. Капитанът беше извадил от джоба си един чироз и както си лежеше, бавно отхапваше от него.

„Виж го ти — яде! — рече си Туфо. — А на мене никой нищо не дава!“

И сякаш в отговор на тези негови тъжни мисли, пред очите му се появи ръка, която стискаше парче сушена риба. Капитанът беше отпуснал неволно ръката си отстрани на леглото. Туфо реши, че просто му е дошъл редът да си хапне и той.

Бавно пропълзя между фуражките, застана до рибата и предпазливо започна да гризе от нея. „Това се казва капитан — мислеше Туфо, — лошото вино изпи сам, за да не го пият други, а от рибката си хапна малко, за да остане и за мен!“

Така Туфо изгриза цялото парче, схруска и опашката, накрая даже облиза пръстите на капитана. Но капитанът не забеляза това, защото вече спеше дълбоко. От него долиташе хъркане, подобно домашна кафеварка.

— Можеш да излезеш! — обади се папагалът. — Бурята отмина!

— Каква буря? — подаде глава изпод леглото котаракът.

— Искам да кажа, че бутилката успешно е изпита и капитанът вече сладко спи. Той въобще не разбра, че си влязъл в каютата му. Сега можеш да се измъкнеш — вратата е открехната.

Туфо се завъртя на едно място колебливо.

— Но къде да отида? Освен тебе не познавам никой друг на този огромен кораб.

— Този кораб е едно голямо старо корито. Всеки момент може да протече. Затова си намери място на горната палуба, скрий се в бордовата лодка. Храна ще ти нося аз — корабният готвач ми е приятел. Когато идвам, ще ти почуквам три пъти. Хей така.

И Белмондо затрака с кривата си човка по шкафа.

— Влез! — извика събудилият се капитан, помислил, че някой чука на вратата.

Туфо светкавично се измъкна навън и хукна по тесния коридор, без да се обръща.

Заобиколи някакви сандъци, прескочи дългите крака на дремещ моряк и затича по желязната стълба нагоре.

Докато капитанът затваряше вратата и ругаеше вятъра, Туфо вече беше стигнал горната палуба и тихо се наместваше под брезента на голямата спасителна лодка.

„Е, не е персийски килим — си каза той, — но все пак е нещо.“

Прибра лапите си под муцуната и мигом заспа.