Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (59)

Пета глава
Нещо калорично за професор Каракалпаков. В чинията падна котарак. Закъсняла награда за научно сътрудничество. Няма рози без бодли

И така — само преди минута сервитьорът в лятното ресторантче беше поднесъл тънко парче шунка на известния професор Ричард Каракалпаков. Тук професорът идваше напоследък по две причини — хем да хапне нещо по-калорично, хем да погледа пеперудите, пърхащи над розовите храсти.

„Пляяяс!“ — и професорът видя скромния си обяд захлупен от лапите на голям риж котарак. Котаракът беше долетял някъде от небето, ала не изглеждаше пострадал от внезапното приземяване — мигом разтърси глава, помириса чинията и незабавно отхапа половината от розовото парче.

— Просто невероятно! — бутна очилата си професорът. — Наоколо летят пеперуди, а в чинията ми падна котарак!

— Моля да бъда извинен! — виновно го погледна Туфо, неспирайки да дъвче. — Умирам от глад! Цял ден човеците ме гощават с празни приказки! На всичко отгоре и балоните им летят бавно!

Мъдрият човек като че ли разгада погледа му и вдигна очилата си към небето. Учудено проследи отлитащия син балон, после обърна лице към котарака. Туфо колебливо побутваше с лапа другата половинка от шунката към него, сякаш му казваше: „Ето, оставих малко и за тебе!“.

— Тези младежи, тези младежи — въздъхна уморено професорът. — Всеки ден измислят по някоя хлапашка шега. Дори котараците не оставят на мира…

Очевидно той изрече това по адрес на своите пакостни студенти. Прибързано реши, че някой от тях е вързал котарака за балона и го е пуснал от терасата на института — и то така, че да се приземи точно на неговата маса.

За жалост нито един от студентите му все още не можеше да прави такива точни изчисления. Вместо да изучават математика и природознание, те сега размахваха по улиците предизборни байрачета и викаха колкото им глас държи…

Но така или иначе — котаракът в чинията беше факт. Професор Каракалпаков бръкна в джоба си и остави на масата куп сребристи монети. После важно се изправи, притиснал до гърдите си крокодилската чанта, и бавно се отдалечи между прелитащите пеперуди. Той дори не подозираше, че днес беше възнаградил с парче шунка този, който му помогна да направи важно откритие.

— Виж го ти! Стана от масата, без да си вземе хапка! — промърмори учуден Туфо. — Дори не забеляза, че му оставих половинката! Какво пък, може да не е гладен като мен!

Въздъхна облекчено и лапна другото парченце. След това се търкулна на бялата покривка и доволен от живота, се протегна по цялата си дължина.

И тогава най-после стана това, което трябваше да стане — покривката бавно се изхлузи към земята, повличайки със себе си и празната чиния, и шишенцата с подправки, и проблясващите монети, и самия котарак. Над малкия ресторант отекна силно и продължително дрънчене.

— Ах ти, мръсен котарак! Каква поразия ми направи! — размаха ръце дотичалият сервитьор. — Ще ти дам аз на тебе!

Туфо не дочака да му дадат удар по гърбината. Веднага му стана ясно, че щастливият обед е привършил, и направи отчаян скок към розовите храсти.

Докато се промъкваше в спасителната леха от рози, усещаше по муцуната, гърба и опашката безброй неприятни бодвания. Но вместо да мисли за тях, си спомни старата моряшка песен: „Няма рози без бодли, няма щастие без болка…“

Стигна до края на лехата и затича по прашния асфалт, а песента за розите и бодлите продължаваше да звучи в него.

И сигурно още дълго щеше да си я повтаря наум, ако пред очите му не беше се появило едно друго множество, което вместо байрачета, носеше зелени клонки. Множеството мълчаливо гледаше в една посока…

Запъхтяният Туфо също изви глава и тогава съгледа дълъг комин, който бълваше над къщи и дървета черни кълба пушек.