Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (58)

Четвърта глава
Как да провреш нос между носовете на обувките. Виолетови знамена и мечта за чер хайвер. Да живеят синьо-белите! Синият балон лети към розовата шунка

По едно време тротоарът се дръпна встрани и Туфо разбра, че са стигнали до широко място, където са събрани много хора. За момент котаракът успя да зърне в далечината куп виолетови знамена, развени около висока сцена.

Но пред него започнаха да прииждат още човешки крака, обути в най-различни обувки, и те скоро закриха гледката.

Туфо уплашено проследяваше как тънки и дебели подметки се въртят около носа му, но когато една мръсна маратонка го блъсна в корема, си каза:

— Тук никой не гледа къде стъпва. Я да се измъквам, преди да са ме направили на кюфте…

И бързо тръгна в обратна посока, като провираше умело нос между носовете на обувките. Най-после стигна до по-просторно място, където рядко притичваха човешки стъпки. Там свършваше паважът и започваше дълга ивица от зелена трева.

А сред тревата беше стъпила каменна жена, която носеше на рамо дълга кобилица с два котела. Явно, че статуята напомняше на гражданите онова далечно време, когато техните баби и дядовци са пили само изворна вода.

Жената беше изваяна във фолклорно облекло с много дипли и гънки, удобни за катерене, и по тази причина само след няколко секунди рижият котарак беше стъпил на кобилицата. Пропълзя до предния край, скочи в плитката дълбина на каменния котел и целият се превърна в зрение и слух…

Тогава съгледа, че на високата сцена с виолетови знамена излиза нисък и тантурест човек, който размаха ръце, сякаш се опитваше да литне:

— Ние искаме — заговори гръмогласно той — това прекрасно слънце да грее еднакво за всички! А не само някои хора да се радват на ярката му светлина!

Цялото множество започна да ръкопляска и да вика „Браво“.

— Този човек сигурно вижда и през облаците — удиви се рижият котарак.

Но там пламенната реч продължаваше:

— Ако не можем да бъдем еднакво богати, никой не бива да е по-беден от другите. Ще ви кажа: по-добре да ядем само черен хляб и картофи, но да има достатъчно храна във всеки дом!

— Най-сърдечно благодаря — набръчка нос Туфо, — от картофи вече ми играе под лъжичката. Да не говорим, че черният хляб е по-вкусен с черен хайвер!…

Дебелият човек сякаш дочу мърморенето на Туфо и мигом добави:

— Знам, че някои си хапват черен хайвер и си пийват, колкото им се иска, скъпа бира. Но аз ще им кажа право в очите…

— Брей! — промълви Туфо. — И защо ли гледа точно към мен?

А човекът продължаваше да говори:

— И неслучайно издигаме пред вас виолетовия цвят — този цвят е рядък в природата, както е рядка в нашия живот справедливостта! И ако аз стана ваш избраник, тържествено ви обещаващ, че не само тук, а навсякъде ще се веят само виолетови знамена!

Речта беше изпратена с възторжени аплодисменти.

Единственият, който не ръкопляскаше в този момент, беше Туфо. Думите на оратора не му допаднаха — те бяха виолетови на цвят, но нямаха определен вкус.

И Туфо реши да слезе от своята наблюдателница. Ала тъкмо когато припълзяваше по дългата кобилица, слухът му долови по-различни гласове: „Долу виолетовите!“, „Да живеят синьо-белите!“, „Денят изгрял е синьо-бял!“…

Котаракът впери очи в другия край на площада и видя множество, което размахваше безброй сини байрачета на бели черти. Бързо се промъкна до другия котел и оттам обхвана с поглед цялата картина.

В центъра на множеството бавно се движеше дълъг камион, целият накичен с гроздове от сини балони. А сред балоните млада жена в бяла рокля викаше в микрофона:

— Стига виолетови лъжи! Да започнем от бяла страница, където да напишем: „Искаме всичко, което нямаме!“.

— Права е жената — прошепна на себе си Туфо. — Нямането е лоша работа. Само че аз не искам всичко — стигат ми например две търкалца салам…

— Тези, които искат малко, нямат място сред нас! — продължи още по-заплашително бялата жена, сякаш за да се скара на Туфо за скромните му претенции към живота. — Искаме свобода и банани! Искаме хубави дрехи за всеки ден и много празници през годината!

— За саламчето пак забрави да каже — въздъхна огорченият Туфо. — Тази жена май няма котарак вкъщи…

— Човек не е четириного същество, което не мечтае за щастие! — извиси отново глас жената. — Всичко или нищо, сега или никога!

Гръмна оглушителна музика и към небето полетяха балоните, сръчно развързани от някакъв младеж в син работен комбинезон. Сините балони, почувствали обещаваната свобода, се издигаха все по-високо и все по-високо, сякаш отдолу ги удряха многобройните викове „Браво!“.

Но всичко това не можеше да възхити котарака, защото и най-красивите думи си оставаха думи, а той от много часове усещаше грозен глад. В корема му нещо скърцаше и къркореше, а лапите му се преплитаха и отказваха да извървят обратния път. Може би щеше да остане завинаги тук, в хладния каменен котел, ако от въздуха не се спусна един от големите сини балони, нарадвал се вече на свободата.

Приличащ повече на издут син парашут, балонът спусна дългата си връв в лапите на Туфо. Какво стана след това, се досещате сами — рижият котарак веднага си спомни за своите летателни способности и смело пое управлението на балона.

След онези премеждия в селския самолет, в товарния хеликоптер или в космическата кабина неговият полет сега беше просто играчка. Всъщност движението на балона беше управлявано от една рижа опашка, която умело се размахваше във въздуха.

Така Туфо полетя от единия към другия край на площада, като правеше лъвски гримаси на човешкото множество.

После бавно се завъртя над някакви алеи с повехнали рози и неочаквано се приземи. Приземи се обаче не върху розите, а върху розово парче шунка.